Гърди е роден на 18 май 1974 г. в гр. Казанлък, но семейството му живее в с. Долно Сахране, където всички от дете го знаят като Гошо. Майка му и баща му са работели в „Арсенал” (тогава ОЗ „Фр. Енгелс”). Гърди решава да продължи семейната традиция. През 1992 г. завършва Средно професионално-техническо училище по машиностроене към завода със специалност „Оператор по металорежещи машини” и веднага започва работа. През есента на същата година постъпва в казармата, в свързочния полк в Нова Загора и става безупречен свързочник и боец. Веднага след уволнението си се връща на работа в завода. Работата му харесва, заплащането е добро. Колегите му от онова време си спомнят за него с най-хубави чувства: „Беше усмихнато и лъчезарно момче, русо и синеоко, винаги усмихнато и много музикално. Пееше хубаво, свиреше на китара. В работата си – сериозен, сръчен, отговорен, в живота – веселяк и голям купонджия…” Наистина Гърди гледа с оптимизъм бъдещето, очаква много от него, но животът му готви горчиви изненади. На майка му откриват тумор в главата и въпреки уж успешните операции тя остава полу-инвалид. Баба му Мария, на чиято помощ разчита, също заболява и грохва. Баща му отдавна е престанал да се грижи за семейството. И непосилният товар  пада върху плещите на младия Гърди. За операциите, за рехабилитацията на майка му и за лекарствата на двете болни жени трябват много пари. Момчето се претрепва от работа, забравя купоните, няколко години животът му влиза в абсурден за един млад човек режим – сутрин в тъмно тръгва с автобуса за Казанлък, вечер бърза да се прибере на село, за да се грижи за болните. А парите все не стигат. Взема заеми, връща ги и задлъжнява с други. Накрая, както много млади българи, решава да потърси работа в чужбина. Езиците му се отдават, възстановява бързо говоримия немски и френски език и на два пъти работи в Германия. Не по специалността – като барман и сервитьор. Връща се в България, но не успява да се справи напълно с финансовите проблеми на семейството си. Тогава предприема рискована крачка – решава да заложи живота си. Заминава във Франция с намерението да постъпи в чуждестранния легион. Не го приемат. Разочарован, отново работи известно време като сервитьор, за да си купи обратен билет към България. Но не се връща в завода. Потресен е от факта, че в чужбина един сервитьор печели повече от специалист по машиностроене у нас. И от това, че майка му, която много години е работила в едно от най-печелившите предприятия в града, с най-щедри в миналото социални фондове, не получава от него очакваната и заслужена подкрепа в най-тежкия момент от живота си.  През 2003 г. Гърди постъпва като наемен кадрови войник в Карловска 61-а Стрямска механизирана бригада, а от 1 септември 2004 г. започва да се подготвя в Карловския батальон за рейнджър в Ирак. Целта му е не само да оправи семейните финанси. Току-що е навършил 30 г, в София го чака любимо момиче и той мечтае да има свой дом, в който двамата да свият гнездо…

Гърди заминава за Ирак в състава на ІV пехотен батальон. И… не се завръща! Той е осмият от 13-те български бойци, загинали там и първият, паднал убит след преместването на батальона от Кербала в Ад Дивания. Често се обажда на близките си. Чува се с тях и в последния ден от живота си – 4-и март. Казва: „Когато дойде жегата при вас, се връщам. Чакайте ме!” Броени часове след това, картечарят от първи взвод на първа рота от ІV батальон на българската армия в Ирак Гърди Христов е прострелян смъртоносно, участвайки в патрул по южната част на пътя „Тампа”! Българските медии съобщават лаконично, че става дума за „трагичен инцидент”, „плод на случайност”. Истината е друга, но официалното й оповестяване става 4 дни след станалото. Чак на осми март 2005 г. в-к „Българска армия” съобщава конфузната и шокираща подробност, че Гърди Гърдев е загинал в резултат на „приятелски огън” – т.е бил е погубен от неориентираната стрелба на някой „побратим” от дислоцираната в същия район военна част от армията на САЩ! Гафът е огромен и са взети светкавични мерки той да бъде „замазан” още преди да излезе това съобщение: Спешна совалка между посолството на САЩ и Президентството на България, набързо посмъртно повишаване на загиналия редник в чин младши сержант (по-късно за втори пътго повишават посмъртно в офицерски кандидат). На 6 март тялото с останките на Гърди е посрещнато на софийската аерогара лично от Президента Първанов и Премиера Сакскобургготски. На 7 март Общинският съвет в Павел баня обявява Гърди за „почетен гражданин” на общината и взема решение улицата край родния му дом да носи неговото име.  На 8 март с. Долно Сахране потъва в траур. Жените и майките – вместо да се радват на празника си, забраждат черни кърпи и обсипват ковчега на Гърди с първите кокичета, подали главички изпод мартенския сняг. Две болни жени загубват опората си. Едно момиче не дочаква годежния пръстен от любимия си. Погребват момчето като герой – с военни почести и речи. Като воин, изпълнил дълга си към Родината. „Към коя родина? Тази ли, която се отнася с младите хора на България като мащеха със заварени деца и ги прокужда да търсят хляб и бъдеще в чужбина?” – питат се потресените му земляци.

От тогава са изминали 10 години, през които все повече хора задават на управляващите – които и да са те – нелицеприятни въпроси. И главният от тях е: „След като години наред на постовете министър председател, министър на отбраната и министър на външните работи са се подвизавали и хора не стъпвали в казарма и не помирисвали барут, не е ли време да бъде преразгледано от компетентни специалисти и военни стратези решението български войскови части – па макар и от наемници – да участват в каквито и да било военни мисии в чужбина?”

Почивай в мир, синеоки миротворецо! И дано си на по-хубаво място от този все по-луд и объркан свят!

                                                                                     Йорданка Трополова