Видин Даскалов се ражда на 8 март в Горна Козница, община Бобов дол, но е израсъл в Казанлък, което има значение за посоката, в която е поел. В Града на розите има площад на негово име, но той е по-популярен сред хората като Малкото площадче. „Жените, жените, ах ангели са те, но често с мъжете си играят!….“, фразата, която изпя Видин Даскалов е емблема на творчеството му.
Ненадминат по глас, динамика, артистично изпълнение и закачка с публиката. Всички искаха да видят Видин. Всички го обичаха. Носеха се слухове, че артистът не може да си преброи нито ролите, нито жените, но хората гледаха на тези приказки не с укор, а с огромна симпатия. Уникалният чар на Видин Даскалов можеше да оправдае всички грехове. Такава масова любов към артиста е истинско благословение, на което се радват малцина.
Видин Даскалов беше човек-празник. Радваха му се и зрители, и колеги.
Всеки го искаше в компанията си, защото беше надарен с невероятно чувство за хумор и комедиен талант. Артистите от Музикалния общуваха помежду си и извън театъра и често човек можеше да ги види ту на някоя витошка хижа, ту в някоя кръчма заедно. Видин Даскалов бе душата на компанията и обичаше живота.
Ето защо, сякаш някак странно приключи този негов шумен и изпълнен с усмивки живот – някак самотно приключи… На 28 август т.г. се навършват 20 години, откакто този уникален артист напусна нашия свят. Сърцето му сякаш не издържа на толкова много любов!….
Оперетният артист Видин Даскалов пресъздаде над 120 роли на сцената на Музикалния театър. И днес се съхраняват в Златния фонд на Националната телевизия уникални записи с негово участие. Сред емблематичните му превъплъщения бяха Менелай от „Хубавата Елена“, Иван в „Българи от старо време“, Хитър Петър от „Имало едно време“, Бони в „Царицата на чардаша“ , Жупан в „Графиня Марица“, Никош във „Веселата вдовица“, Хоров в „Службогонци“, Сирано в „Сирано дьо Бержерак“, Санчо Панса в „Човекът от Ла Манча“ и много други.
Малко хора знаят, че той е и човекът, поставил за първи път в България мюзикъла „Ах, този джаз“.
Не му отиваше да е сериозен чиновник, но през 90-те години за кратко бе и директор на Музикалния театър. Онова, което беше главното в живота му, бе признанието на публиката.
Артистът бе класиран в анкета на националното ни радио за любим български оперен артист на ХХ век. Запитването бе направено по повод 100-годишнината на професионалното оперетно изкуство в България.
Видин Даскалов обичаше да се шегува, че е роден в „забутано, но весело село“. Роден е на 8 март 1929 г. в село Горна Козница, община Бобов Дол. Без колебание избира пътя си – музиката. Сигурно мнозина ще се изненадат, но не завършва пеене, а клас по цигулка в Държавната музикална академия в София през 1953 г.
Докато следва за музикант, ходи на уроци по пеене при известния музикален педагог Мара Цибулка.
Още в академията забелязват неговия динамичен и креативен талант – способността му бързо да превръща сериозното в смешно и забавно. Няма съмнение, че е роден за сцената. По онова време се поставят основите на съвременната българска оперета, така че както сам обичаше да се шегува самият Видин Даскалов, той май наистина се беше „родил навреме“.
И до днес остават незабравими не само неговите изпълнения, но и постановки на „Прилепът“, „Веселата вдовица“, „Време за любов“ и други, на които Видин Даскалов бе режисьор.
Той умееше да си партнира с колегите си по толкова уникално лежерен начин, че публиката усещаше хармонията в трупата. В тази връзка иде ред да припомним, че близо 50 години негов верен партньор на сцената е актрисата Лиляна Кисьова.
Незабравими ще останат в историята на българската оперета техните дуети.
Двамата стават неразделни – пътуват заедно из страната, за да радват публиката. Те самите обичаха да се шегуват, че са „официални любовници“, защото навремето беше плъзнал такъв слух, но истината е, че Видин е бил много близък не само с Лиляна, но и със съпруга й – Константин Хаджикостов, създателят на „Буфосинхронистите“ – бил е техен много близък семеен приятел.
Видин Даскалов е откритие на диригента Александър Райчев. Той търсел хористи за Музикалния театър, и не само харесал Видин, ами го посъветвал да се яви на конкурса за артисти в театъра. В конкуренция с други 70 кандидати, Видин Даскалов успява да изпъкне, и е приет. С право може да се каже, че това е исторически момент за нашата оперета. Хвала на онова жури, което е дало път към сцената, на такова дарование.
Неслучайно, дори негови колеги, наричат Видин Даскалов Краля на българската оперета.
В личния си живот той също беше като крал – харесваха го, желаеха го, а изглежда и той не можеше да отказва на почитателките си. Иначе, официално се е женил два пъти. „Жените, жените, ах ангели са те, но често с мъжете си играят!….
Една от големите му любови е великолепната Зорка Димитрова – друга голяма звезда на Музикалния театър. Двамата имат дълъг брак, но накрая се разделят. Остават приятели. Зорка е жената, обаче, която първа му подава ръка след като научава за първия му инфаркт – предлага му да се грижи за него. Той отказва. Горд е, не искал да го виждат слаб.
След това премеждие, продължил да се облича все така елегантно, като преди. Обичал да сменя костюмите, кърпичките… Е, лекарите му забранили да пуши любимите пури, събирани из цял свят, но той отвреме-навреме си позволявал да си припали някоя от „колекцията“. От цигарите не се отказва до края на дните си.
„От две неща съм зависим, казвал – от цигарите и от жените. Не мога да откажа едновременно и двете!“
„Нямам право да остарявам!“, казвал на приятелите си. Понякога им пошушвал с характерното си игриво намигване: „Заради публиката. Тя не трябва да забележи!….“
С четири байпаса играе на едно от последните си чествания, на което изненадващо за всички коленичи и целува сцената. Хорът пее „На многая лета“, а Лиляна Кисьова запява с бутилка шампанско в ръка: „Живот човешки, живот лудешки“ от „Царицата на чардаша“. Става му толкова хубаво, че с пълна сила пръска чара си.
А после се прибира сам и доста уморен от силните емоции в двустайното си жилище в софийския квартал „Младост 2“. Там още помнят старата му „Шкода“ и не вярват, че пенсията му е била… 160 лева.https://www.youtube.com/embed/5rOMqnejoVw
„Каквото и да ти се случи, показвай му среден пръст, и да не ти пука!“, казва в едно интервю, направено от болничното легло артистът. Докторите слушали какви ги плещи тайничко от коридора, и се заливали от смях. А положението на видния пациент Видин Даскалов никак не било розово. Сърцето му все повече отслабвало. Когато журналистката си тръгва от стаята, един от лекарите разказва, как някак отведнъж сменил изражението на лицето си и му казал: „Уморих се, а много ме е страх да заспя. Да не умра в съня си!…“
Рядко си позволявал публично да говори за болното си сърце и гледал да се шегува с болестта, като пуска лафове от рода на: „Ами то, туй сърце се умори от любови, бе!“
През 1996-а сърцето му отново отказва. Инфарктът този път го удря, докато е във Велико Търново. А той, едва посвъзел се, пак се шегува – искал да си ходи в София, при д-р Чирков, понеже сестрите му били като манекенки. „Ако ще умра, барем да имам красива публика!“, смеел се шегаджията, макар видимо да изглеждал силно уплашен.
През 2001-ва, на 72-годишна възраст, Видин Даскалов издъхна в столичната болница „Света Екатерина“. Новината за смъртта му е истински шок за артистите от Музикалния театър и за целия български народ.
„Усетих смъртта му насън!, споделя в едно интервю Лиляна Кисьова. – Стои пред хубава къща, облечен в бял фрак. Същият сън ми се яви и през март 1996-а, когато Видин получи инфаркт във Велико Търново. Отидох преди десет дена да го видя в болницата и го заплаших: „Ей, стига си ми се явявал в тия бели дрехи, бе! А той едва-едва ми хвана ръката, целуна я и ми показа среден пръст“.https://www.youtube.com/embed/CXAgqzomal8
„Майка ми му беше като майка и съветница, разказва дъщерята на Кисьова – Габриела Хаджикостова. Видин беше голям веселяк. Бяха неразделни. Като малка обичах да седя в скута му…“
Видин Даскалов беше голяма звезда. Нямаше човек в България, който да не го разпознае и да не му се усмихне, като го види. Един музиковед навремето се пошегува с каламбурата: „Всички искат да видят Видин!“ – Така беше. Но краят му не беше весел. Може би сам пожела да бъде такъв – по-дистанциран от света, за да не му личи, че е болен, че сърцето му бавно умира..
„Заради публиката!“, както бе казал веднъж. Всъщност, всеки умира сам, но не всеки избира да умре самотно. Той избра да не товари никого с грижите около болестта си. Сигурно отвътре го е боляло от тази самота, но пък съхрани ореола си на веселяк и здрав купонджия, какъвто го познаваха всички. Такъв искаше да го запомнят, и такъв го запомнихме.https://www.youtube.com/embed/3tKTDYSQjlA
Важното е, че живя както искаше. Живот човешки, живот лудешки! Красиво изживян живот!
Еми МАРИЯНСКА
Последвайте ни и в Телеграм
