Бурните и неясни политически събития в страната привличат вниманието на обществото. Заети сме с предположения, страхове и надежди: А сега накъде? След повече от 10 години управление на ГЕРБ и Борисов този въпрос е логичен и ужасно важен. Малцина в тези горещи природни и политически дни ще си спомнят за подвига на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и техните бойни другари. А трябва!
На 30 юли оцелелите мъже от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа водят своя последен бой. 28 българи срещу 500 башибозуци, водени от известния по онова време с жестокостта си кърсердарин Куртчу Осман.
Стъпила на българския бряг на 19 юли 1868 г., четата в състав около 130 души за по-малко от две седмици изминава пътя от местността Янково гърло, Свищовско, до връх Бузлуджа в Стара планина. През цялото време четата води неравни и жестоки сражения с турските потери. Караисен, Карапановата кория и Дълги дол помнят подвига на младите българи, тръгнали да воюват за свободата на своя народ. По време на четвъртото сражение при Канлъдере на 22 юли войводата Стефан Караджа е ранен и заловен. Останала твърде малочислена, четата се изтегля към Стара планина.
Минава в района на Узана, връх Малуша и по билото на Стара планина се насочва към връх Св. Никола. На 30 юли, загубили 14 от ранените си другари, 28 души с войводата Хаджи Димитър, осъмват на връх Бузлуджа. Окуражени от последните дни, минали без сблъсък с потерята, уморени и изтощени, четниците решават да отдъхнат. Будни остават само часовите.
Рано сутринта 500 башибозуци, поведени от Куртчу Осман, тръгват от Казанлък към Бузлуджа. Към обяд те доближават от Ашката поляна заспалите четници. По западния скат заемат позиция заптиите на юзбаши Сюлейман от Казанлък. От север огненият обръч е затворен от 200 души редовна войска от Търново. Общо около 700 пушки са насочени срещу тридесетина четника.
Въпреки тоталното превъзходство, Хаджи Димитър и четниците се сражават геройски и геройски полагат кости.
Неравната битка продължава три часа и половина. Един по един четниците са покосявани от куршумите или загиват под ударите на турските ятагани. Нито един човек не се предава. Вражески куршум улучва войводата. „…Хаджи Димитър тежко ранен, съобщава вестник Le Courrier d’Orient, малко остана да падне в ръцете на турските солдати. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време…”
Достойна смърт за народен герой, посветил краткия си живот на Отечеството!
Група от десетина души прави отчаян опит да разкъса обкръжението. Вместо да изчакат приближаващите се башибозушки редици, те като по даден знак, се спускат насреща им стреляйки. Четирима от четниците успяват да се измъкнат като по чудо.
Да не забравяме и друг един факт, който не е повод за гордост. Българи доброволно са участвали в боевете срещу четата на двамата войводи. Някои от тях гордо са разнасяли по селата отрязани глави на бунтовници. Пише го Захари Стоянов в своята книга „Четите в България“, за да не забравяме подвига, но и позора…
***
Това е първата чета с истински военни командири (с военно образование) преминала на българска територия. Тя била способна да води модерен за времето си начин на бой с противника (включително и окопаване). Трябва да се знае, че военачалниците не са били войводите. В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа военни командири са Иван Попхристов – Ванката и Еремия Българов.
Преди да достигне Балкана, дружината води четири люти битки в които нанася тежки загуби на противника, за да бъде ликвидирана са изпратени редовни войски, включително и с кораб от Цариград, което показва паниката обхванала султанското правителство. Ето какво пише за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа Бачо Киро очевидец на събитията:
„Тези български юнаци, които бяха на чет повече от 120 души, показаха чудеса от юначество, на четири места се биха юнашки с турците и все ги победиха и много турски и черкезки майки разплакаха. Самите турци казваха, че имало от тях убити и ранени в тези четири битки около 1200 души. Тези наши народни поборници показаха се достойни Крумовци и Асеновци. Техните духове ще бъдат в небесните жилища спокойни, защото на милата си майка България те са били синове достойни . . .“
***
Клетвата на четниците
Аз пред Бога и пред народа в името на нашето драгоценно Отечество заклевам се какво, че залагам и прежалвам живота си за борба с неприятелите на народа си и до последното издъхвание ще бъда верен на тоя подвиг; няма да се подлъжа и подкупя за никакво имане; щото да работя срещу народа си, или за полза на другите, или за лична и користна полза; приемам всичките длъжности, които ми се четоха в закона. Ако не остана верен на тази клетва, Бог да ме порази изясно и юнаците да ме съдят и накажат според закона.
***
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Колко ни е нужен днес духът на тези млади мъже. Тяхната саможертва ни задължава, но дали разбираме това?
Фрог нюз
Последвайте ни и в Телеграм
