Навършват се 36 години, откакто големият български художник акад. Дечко Узунов напусна нашия свят
„Аз турям едно бяло платно. И много съм доволен, ако Олга ми е изчистила вече палитрата и измила четките. Пред платното най-напред се питам какво искам да направя. То е същото, когато някой седне да пише стихотворение или ноти, разбираш ме…
Аз, да кажем, направих сега сума голи тела с блажни бои, но както стават по акварелите. Искам да получа оная нежност и оная чувствителност, която се съдържа в акварела…
Като погледнеш и старите ми работи, ще видиш, че има връзка със сегашното. Даже ако почнеш от „Детски портрет“. С чистотата на „Детски портрет“ полека-лека съм тръгнал насам. Взех да ставам философ на стари години. Дали не съм изфирясал? Дохождат ми напоследък едни мисли в главата… страшни. Гледах снощи по телевизията архивни филми. Показаха страхотни неща.
Преди 70 години тълпа народ отива нанякъде – стачка ли правят, на война ли отиват?.. И си мисля – нито един от тези, които видях там, нито един не е жив сега! Това бая ме сепна.
Файтонджии, шофьори, жени, върви войска, народ, страшна навалица, и нито един от тях не е жив. И какво е останало – нещо предметно, нещо в изкуството и поколението от тях. Виж колко страшно е преходното!…
Питат ме защо съм се направил в автопортрета по-възрастен. А аз взех вече да се оглеждам – туй, дето съм направил, ще доживее ли или няма да доживее…“, разказва Дечко Узунов в интервю пред Бисера Йосифова.
Роден е на 22 февруари 1899 г. Отива си от този свят на 26 април 1986 г. на 87 години.
Родното му място е Казанлък, където първо е ученик на Чудомир. През 1919 г. е приет за студент в Държавното художествено индустриално училище (днес Национална художествена академия) в класа на проф. Петко Клисуров. Когато общият курс на подготовка завършва през 1922 г. Узунов и състудентът му Иван Пенков заминават за Мюнхен на специализация при проф. Карл фон Маар.
Под негово влияние двамата млади художници се запознават с творчеството на майстори като Рембранд ван Рейн, Диего Веласкес, Тициан, Петер Паул Рубенс, Макс Либерман, Франц фон Щук. По същото време в Мюнхен специализират и живеят и други млади български творци като Елисавета Багряна, Фани Мутафова, Чавдар Мутафов, Николай Лилиев, Константин Щъркелов, Симеон Радев, Светослав Минков и други, които формират приятелското обкръжение на Узунов, а също и стават модели за портретите му.
Ето как описва влиянието на приятелския си кръг и творчеството си, пред изкуствоведа Бисера Йосифова: „Аз по натура съм повече лирик. Затуй и моят акварел е по-душевен и непосредствен – като изписано любовно писмо… Може би защото и в миналото, и сега съм дружал с поети и винаги ме е интересувала поезията. Много дружах с Николай Лилиев, с Багряна, с Дора Габе, с Веселин Ханчев, който ме е инспирирал, с Левчев, Димитър Методиев, Павел Матев – дори направих рисунки за неговите „Неосветени дворове“…
В същото време някак свързвам музиката с живописта. Има някакъв синтез между изобразителното изкуство и музиката – по ритмика, чувствителност, абстрактност – макар таз дума да е фатална. Другарувах с Любомир Пипков, Петко Стайнов, Панчо Владигеров и се влияех не само от тяхната музика, но и от личното им обаяние.“
След завръщането си в България завършва образованието си в Художествената академия през 1924 г., в класа на проф. Стефан Иванов, като му преподават и други майстори на четката – Цено Тодоров, Иван Ангелов, Никола Маринов. От 1926 г. работи като щатен художник в Министерство на просветата до 1932 г., когато започва да преподава живопис в Художествената академия. Извънреден професор е от 1937 г., а редовен – от 1942 до 1963 г.
Сред учениците му са художниците Атанас Пацев, Георги Баев, Калина Тасева, Лика Янко, Мария Столарова, Светлин Русев, Георги Божков.
Участва в почти всички общи художествени изложби на дружеството „Родно изкуство“ в България и в чужбина (Белград, Пилзен, Ню Йорк, Атина, Берлин, Будапеща, Москва, Ереван, Хамбург, Виена). Прави шест самостоятелни изложби в София и по една в Казанлък и Сливен. В чужбина прави самостоятелни изложби в Белград, Букурещ, Будапеща, Москва, Париж, Базел, Мюнхен, Кувейт, Пекин.
Дечко Узунов има две сестри, от които има четирима племенници: скулпторката Елена Вълчанова, живописецът Пеню Вълчанов, графѝка Христо Нейков и художникът (график, живописец и илюстратор) Атанас Нейков. Те са преките наследници на Узунов и даряват голяма част от творбите му за двете къщи музеи на художника в София и Казанлък. Негов доведен син е спортният журналист Ричард Груев.
Художествената гимназия в Казанлък е прекръстена в чест на Дечко Узунов на Национална гимназия по пластични изкуства и дизайн „Академик Дечко Узунов“.
Дечко Узунов твори живопис, графика, илюстрация и оформление на книгата, сценография, декоративна монументална живопис. Рисува портрети, голо тяло, пейзаж, натюрморт, фигурална композиция с исторически, библейски, митологични и съвременни сюжети.
Негово творение са стенописи в казанлъшката църква „Свети Йоан Предтеча“, във фоайето на Хотел „Казанлък“, като дар за своите съграждани, в карловския Дом на културата, в Старозагорската опера, в Народната опера, Народния театър, НДК и Съдебната палата в София.
Илюстрира множество книги, сред които на Ангел Каралийчев, Чичо Стоян, Йордан Стубел, Атанас Душков, Емилиян Станев.
По покана на проф. Николай Масалитинов и проф. Кръстьо Мирски създава декорите и костюмите за някои театрални и балетни постановки в Народния театър: „Престъпление и наказание“ на Достоевски, „Любов“ на Пол Жиралди, „Професията на госпожа Уорън“ на Бърнард Шоу, „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов, балета „Тракия“ на Петко Стайнов.
През 1925 г. той става член-съосновател на дружеството „Родно изкуство“. Член е на „Ротари клуб“ от 1935 г. Председателства Съюза на дружествата на художниците в България между 1939 и 1940 г., както и Съюза на българските художници между 1965 и 1969 г.
През 1966 г. е народен представител в Петото народно събрание на НР България. От 1973 г. е действителен член на БАН.
През 1973, 1976 и 1979 г. става последователно вицепрезидент, президент и почетен президент на Международната асоциация за пластични изкуства (AIAP) към ЮНЕСКО. През 1976 г. е поканен за почетен член на Мексиканската академия на изкуствата, а през 1983 г. – на Руската академия на изкуствата.
Дечко Узунов е носител на десетки награди и отличия, сред които: 1937 – сребърен диплом на Ватикана за фреските с образите на Св. св. Кирил и Методий, 1946 – награда от румънския крал Михай с Кръст за изкуство, 1961 – орден „Народна република България“ I степен, 1962 – Димитровска награда за постижения в изкуството, 1963 – звание „заслужил художник“, 1967 – звание „Герой на социалистическия труд“, 1979 – Орден за литература и изкуство на Министерството на културата на Франция.
Думите на художника
„Аз като преподавател никой път не съм искал да наложа моя стил, а винаги съм търсел онова, което младите имат като лично изразяване. Затуй моите бивши студенти станаха изявени в различни стилове.“
„В какво вярвам ли? Вярвам в безсмъртието. Животът е онова, което е излязло от сърцето, от чувствителността, от всичко, което е добротата. Това, което си създал, това е твоят живот.“
„Наскоро един другар (Милко Балев) пита „Кога ще ми дадеш едно голо тяло?“ Моите са целомъдрени, викам. Много са такива… неземни. Не са от натура. Спомен са…
„Аз последните неща как ги правя – на палитрата разбърквам 5-6 тона, за да не ги търся на платното, а да ги имам готови. И започвам с широката четка. Получава се особена смес, която трябва да звучи правилно. Веднага търся центъра. Повториш ли го – раздвоява се. Трябва да събереш на фокус всичко, което искаш да кажеш. Защото е особена работа нашето – магия… Светлината ли? Тази светлина не мога да кажа как става. Тя, боята, изглежда мръсна на палитрата, а върху стената – свети…“
За него
„Той беше артистична личност, особен. Беше контактен човек, видял много, познаваше много хора, още навремето беше разбрал модерното изкуство. Приятели са му били не само художници, но и писатели, музиканти, актьори. Особен тип човек, носеше културата в себе си, винаги е бил тачен, обичан. И винаги излизаше от най-сложните ситуации с интересен израз или хрумка. Моментално му идваше на ум и разведряваше тягостната обстановка. Въпреки че, доколкото знам, и към него са имали едно на ум, защото е контактувал с режима и преди, и след 9 септември. Беше изключително духовит и винаги впечатляваше.“
Валентин Старчев
„Нашият професор Дечко Узунов беше прекрасен – той не ни направи стандартни. Когато завършихме академията, ние бяхме съвсем различни като художници.“
Мария Столарова
„Трябваше ми време, за да го усетя и обикна като голям художник. Когато си близко до един човек и той, освен академика Дечко Узунов, е вуйчо ти, който като дете си яздил и е бил непрекъснато до теб, съотношенията са различни. Въпреки това всичките негови племенници имахме неблагоразумието да станем художници… Трудно е да бъдеш роднина на Дечко Узунов. Винаги има нещо, с което не можеш да се сравниш.“
Атанас Нейков
Светлин Русев пише за Дечко Узунов:
„… Историята на изкуството познава автори, които изчерпват артистичните си възможности предимно с блясъка на изпълнението, резултат по-скоро на ловкостта и сръчността на ръката, отколкото на неповторимата чувствителност на сърцето и на образната сила на мисълта.
Тези художници не са лишени от временен успех, но обикновено и в повечето случаи авторите им надживяват творбите си. При Дечко Узунов органично е съчетана динамиката на изпълнението със сигурността на пластичната организация, спонтанността на възторга с дълбочината на мисълта и прозренията на сърцето.
мпресио
Последвайте ни и в Телеграм
