Ваклуш Толев пред казанлъчани: Човекът е бог в развитие

По повод 100 години от рождението на Ваклуш Толев в началото на януари бе представен едноименният филм, посветен на живота на богослова и общественик. Режисьор на филма е казанлъчанина Николай Василев, който е един от последователите на Ваклуш. Режисьорът е добре известен на публиката у нас и в чужбина с документалните си проекти за видни българи и явления, както и с поредицата „Малки истории“ на БНТ.

Василев работи по лентата цели 28 години. Сред подбраните архивни кадри във филма са и няколко от интервю на Ваклуш Толев за бившата казанлъшка телевизия „Емотон ТВ“. Интервюто на журналистката Антония Тенева е отпреди 21 години. Ваклуш гостува няколко пъти на „Емотон ТВ“, докато изнася лекции в Казанлък.

„Човекът е бог в развитие“, „Вярата е знание за незнайното“, „Ренесансът е дал рационализъм, но не и прозрение“ – това са само част от мъдрите думи на Ваклуш – учителят на духовното общество „Път на мъдростта“, съдържащи се в това интервю.

Предлагаме го на вашето внимание:

Антония Тенева: Приветствам с „Добре дошъл“ в студиото на програма „Емотон“ и специално на вниманието на нашите зрители Учителя Ваклуш Толев, който е духовен Учител не само на Обществото „Път на Мъдростта“. Добре дошъл!

Ваклуш Толев: С удоволствие приех вашата покана не като акт на милосърдие, защото милосърдието много често е прибягвано само със състрадание. Този, който може да състрадава цял живот и не прояви акт на милосърдие, значи не е извършил  нито едно добро дяло. Затова, макар и да казвам, че не го приемам като милосърдие, актът ви е велико внимание, за което благодаря! Благодаря и на вашите зрители, с които в минутите, които ми предоставяте за този разговор, ще чуят това, което е смутително.

А. Т.: Аз Ви благодаря за това, че склонихте да бъдете наш гост! И понеже в предварителния разговор Ви попитах „Как сте?“, сега го питам и пред камерите: как сте, г-н Толев?

В.Т.: Господин Толев има една извинителна фраза, която е вече много повтаряна от всички. Това е, че човекът трябва да каже, че се държи прилично, т.е. прилично е и достойно. Като давам едно обяснение много простичко – че човек трябва да се държи прилично заради света, който го заобикаля или за контактите, с които е принуден да прави своето „добър ден“. Достойнството е личен проблем. То наистина може да напълни приличието, когато… Но винаги трябва достойнството да го съхраните в себе си, за да може да дадете преценка на срещата си и тогава бихте могли да дадете на човека признание в този смисъл, че той е достатъчно достоен.

Така че – прилично и достойно. Така е.

А. Т.: Един христоматиен въпрос като начало ще Ви задам. Да започнем от повода. Вие сте тук, за да прочетете своя лекция, която има наименование: „Предизвикателствата на Третото хилядолетие“. Сега, питам Ви: Пътят на Мъдростта ли е Пътят към Третото хилядолетие, г-н Толев?

В.Т.: Да. Благодаря за това предизвикателство, което направих на Нова година[1] официално към света. Обществото „Път на Мъдростта“ направи своето тържество като дарение, което му е дало Небето. Тези, които нарекох Деца на Деня – не само апостоли, не само ученици на съответни школи. Мисля, че с йерархията на Духовните вълни – тези Доктрини, които създадох – се йерархира и наименованието на онези, които ги носят. Сега, във времето на Доктрината на Мъдростта, тези, които ги носят, нарекох „Деца на Деня“.

Те трябваше да изчакат този Ден (с главна буква) – Денят, в който ще влезат в Третото хилядилетие. Защото човечеството… Разбира се, че му се отреждат по различните доктрини хиляди години на живот, макар че те са милиони, но в една осъзната формула той се приема и според Христовото, и според Старозаветието, че човекът съществува 5508 години. Нещо, което е достатъчно смешно и не може да бъде убедително, разбира се. Но не можем да изключим хилядолетията. В него, ето, преди 2000 години Христос в този ден на встъпване във Второто хилядолетие на човечеството оставя на света една Доктрина, която наричам Доктрина на Любовта. Тя криеше много добродетели и достатъчно смелост да се възправи срещу това, което се нарича отдавнашното, или Старозаветието.

Първата нейна смелост беше в това, че Той отрече вражеското поведение на човека към човека. Той отрече доктрината „око за око, зъб за зъб“ и каза: „Обичайте врага си!“. Тази дума „враг“ сега, в Третото хилядолетие, аз я сменям със „събожник“. Само Учението „Път на Мъдростта“, което дава на човека една бъдност, че той е един бог в развитие, или един зрим теогон, може тогава да наречете вие човека събожник, а не враг или твой събрат.

Затова, това Трето хилядолетие беше избрало или пратило тези, които нарекох „Деца на Деня“. Изключителната радост на духовното сбратимяване. И понеже в Учението „Път на Мъдростта“ това сбратимяване е вече събожничество, ние потърсихме дори пред Организацията на обединените народи с една смелост – към Хартата на Обединените народи да махнем думата „анатема“ от религии и „враг“ от гражданското законодателство, за да предоставим на човека неговото сродяване. Това е, което Христос остави.

Христос остави една изключителна възможност – правото ни да кажем, че еволюираме; правото ни сега да кажем, че в Учение „Път на Мъдростта“ ние говорим за човека бог в развитие. Как? Той предостави една фраза, която Го направи богохулник. Той рече: Аз и Отца сме едно! Нещо, което за древната, юдейската религия е наистина, така както го характеризираха, богохулство. С това прозвище Той бе разпнат. Аз не мога да си представя човечество, щом може да изповяда богохулник! Защо не коригира? И моята тревога е точно, че в Третото хилядилетие ние не можем да се спрем повече да приемаме доктрината, която проповядваше и която още живее с тезата, че човекът е един грехопаднал. Това беше първата ми реакция срещу тази доктрина.

Учудвало ме е, че много големи окултисти и, така, белязани или небелязани, признати или непризнати учители също не излезоха с призив да спре идеята за грехопадението; да спре олтара, на който се принасят кръвни жертви по 300-400 добичета; да спре тази оскърбителна истина, че само кръвта е властна. Да спрем идеята на скръбта и прехода ни до Стената на плача. Нещо, което ме изуми в поведението дори на папата[2]. Папата отиде пред Стената на плача, да си даде писмото. Христос живя там 33 признати години, разбира се – Той не отиде на тази Стена. На стената на плача не се отива! Тя е утешителност за престъпления. Христос не можеше да извърши престъпления, освен преобрат в душевността и пътя на човечеството, което стана. Богохулника, когото разпнаха, стана изповедник на няколко милиарда. Това е моята теза.

И тогава йерархията, която Той донесе с Учението на Любовта – да надскочи, или да отвърже от себе си Доктрината на старозаветието. Това е, което е много голямото в нашата идея за йерархията. И тогава проблемът е да се каже, както навремето казахме: „Кроносе, стига си ял децата си!“. Време е да го кажем. Време е да спрем с това молитствуване. Нека съдбата да бъде по-властна от скръбта. Стига чадърът на скръбта и утешността, с която човечеството ходи.

Така, това въставане срещу Доктрината на грехопадението… Тя беше, разбира се и една ирония на това още да се изживяваме в гирляндите и колесниците на този или онзи осморък или четеролик бог. Нищо обидно няма в мъдростта им. Има обидно, че предметното моление е по-властно от душевната потреба. Това е болката и унижението, с което продължават да държат човека.

Никой не можа в своето прозрение да поиска да се смени последният параграф на молитвата „Отче наш“, където е казано, че Бог ви въвежда в изкушение. Такова нещо няма! А след това щял да ви прати ангел, да ви избави от дявола… Няма такива неща! Това е липсата на добродетел като прозрение в знанието ви. Това, което предписаха като грях на човека, като грехопадение – дързостта му да знае. Е, може ли знанието да бъде грях? И тогава, когато четете старозаветната Библия, вие ще намерите още в глава втора, трета, четвърта, ще намерите, че този Адам и тази Ева, които са яли плода с оглед и признание да получат знание, Господ ги гони от Едемската градина, защото станали като тях, богове, да знаят що е добро и зло. Значи знанието на добро и зло е дрехата на боговете. Питам се тогава: защо трябва да е грях идеята на знанието? Не ли ни е потребна нова „ръка на Ева“ към плода на Мъдростта сега?

А. Т.: Добре, как тогава да познаем новото Дърво на Познанието?

В.Т.: Да. Новото Дърво на Познанието, което аз кръстих… Макар че вътре в Едема има две Дървета – това е на Познанието и това е на Живота. Няма Дърво на вярата. Въпреки че аз твърдя, че вярата е знание за незнайното, но има Дърво на Мъдростта, която е вложена в нас. Тогава – в какво? В тази теза, която казвам – по-добре е да бъдеш, отколкото да имаш. В тази формула на нравствената таблица, с която променям мирогледността на всички култури: Няма зло, има нееволюирало добро.

Следователно вие трябва да родите една нова идея – идеята, че човекът е един бог в развитие. Нищо страшно няма, защото е в развитие. Ние изживяхме – било като лично поведение, било като познание – изживяхме митологиите. Имахме ли богове? Имахме богове стихии, облечени в дрехи на признание. Но те имаха и един приоритет: наричаха се –какво? – безсмъртни, а човека наричаха смъртен. Тогава Хермес остави… Този бог на мъдростта, тази личност на мъдростта! Всички тези богове са били личности, само че някои нямаха кураж да им свалят дрехите. Нали. Този бог на мъдростта, а след това вече, нали, Тот в египетската култура; Хермес – кореспондентът между боговете, той каза нещо много характерно, с което човечеството се развиваше: Да, боговете са безсмъртни човеци, но човеците са смъртни богове. Това е страшно голяма теза за една бъдна идея в еволюцията – човекът бог в еволюция. Христос го довърши с една фраза: Аз и Отца сме едно!

Разбира се, че ще ви се противопоставят партньори с това, което наричам „училищно знание“. „Ама, Той беше Бог!“… Да, той е Бог, след като Го направихме. Той беше Иисуса, Синът на еди-кого си. Но никой от тези човеци, така добре и смело казани от Хермес: човекът е смъртен бог. Да, умирай като човек и раждай се като бог! О, каква идея! Това бе голямото, което Доктрината „Път на Мъдростта“ предоставя на човека.

Тогава ние можем да кажем: какво трябва да чуем – Гласът на съдбата или ехото? Ехото на съдбата, това е миналото, с което за нещастие човечеството продължава да се храни. Защо? Защото Гея, Земята, тя е властна. А Христос им каза: Аз ви давам Царства Небесни. Къде?!… Разбирате ли колко наистина властна е останала скръбта над съдбата като глас! Тогава аз правя този призив: Да чуем Гласа на съдбата и да се освободим от ехото.

А. Т.: Да Ви питам, понеже така или иначе, сме тръгнали към Третото хилядолетие, ако перифразираме книгата „Архетип“[3], така, един пасаж – този път не е ли постлан също с добрите намерения, които водят и към ада?

В.Т.: Там е различието, че когато Доктрината „Път на Мъдростта“ се осъществява като цялост, тя е свобода от това, което наричат зло. А злото е, което ви отрежда, така да се каже, место в ад. Тъй като Христос (пак ще си послужа с Него) направи един много характерен момент в Своята идея – идеята за Възкресението, която наричам надгробна, или следгробна, властност. Какво направи, когато Той възкръсна? Слезе в ада, за да изведе човечеството към това, което му беше обещал – Царства Небесни.

Така че предварителният страх или навикът ни да се живее с миналото, което е напоено разбира се с внушен страх заради доктрината управление. Страхът е най-използваната енергия в идеята за изграждане на социални единици, наречени управления. Това направи първо Моисей. Моисей го направи с една гениална формула – „Вие сте грехопаднали и аз искам от вас да направя общество. Но вие няма да се подчинявате, ако аз не ви кажа, че аз, теократът (той е божественият пратеник), аз съм, който ще ви дам заповеди и ще ви управлявам.“ Тогава той направи държава. Внушеният страх, че си грехопаднал, трябва да роди коленния поклон чрез страха да вървиш напред. Т.е. да стоиш така, както го имаме – три хиляди и половина години юдейството държи човечеството под формулата на страх. С една много особена валенция – валенцията на кръвта, която създава доктрината на расизма. Няма по-добър расизъм от тяхния. Това е отделен въпрос дали те искат да го приемат или не. Христос пак го опровергава: Иисусе, баща ти, майка ти, брат ти стоят и там те чакат отвън – Този, който слуша словото на Отца ми, той ми е майка, брат, и т.н.

Разбирате ли какво е дадено? Свещените книги трябва да се четат в три различни диоптъра. Не могат да се четат буквално, а Той им го даде дори буквално: Който слуша словото на Отца ми, той ми е брат, той ми е майка.

Какво направи тогава, преди Възкресението на Голгота? Каза на любимия Си ученик: Иоане, ето майка ти! Майко, ето синът ти! Къде отиде кръвта?! Това са голямите неща!

И затова в Третото хилядилетие ние не можем да говорим за адови кръгове. Една от голямите, да не кажа свещена глупост (да не обидя господин Данте, нали, а и цялата култура на Европа; за мене те нямат, нямат прозрение – имат ум), беше това, че той можа да измисли девет кръга на ада и само един такъв преходен райски дом с чистилище. Можете ли да си представите! Това не беше ли продължение на внушение – страх за подчинение? Как искате от роба да има свобода на творчество! Представете си колко усилия и болка е изживяла оробената човешка душа в идея не само за съвършенство. Съвършенството го ограничиха, не му позволиха божественост. Къде?!… Това е трагедията на цялата култура на света!

Затова на източните култури – имаха възможност с доктрината си за преражданието да се поосвободят. Но те пък имат кастова система. Кастовият шудра, примерно, слугата, не си напряга ума в еволюция напред, за да стане брахман, а просто лентяйства. И тогава характеризирах – една гениална доктрина с интелектуален мързел. Това е голямото, което светът…

И аз се радвам вече, че в Европа има знаци, белези, търсене на това, което предоставих на човечеството, и т.н. Така че тази Доктрина[4] си има почти във всички отрасли своето.

А. Т.: Казвате, че Европа имала нужда от Ренесанса, затова така ѝ е минал този етап. В България обаче?

В.Т.: М?

А. Т.: В България обаче?

В.Т.: България Ренесанс няма нужда. Защото Ренесансът е да принесеш чужда култура, когато имаш своя tabula rasa, както казва английският философ – „чиста дъска“. Нещо, което по принцип не е верно и по същност. Даже, ако щете, да не вярвате в доктрината на преражданието, в наследствеността ако вярвате, пак никой не се ражда с „чиста дъска“ – или с мъдростта на баща си, или с глупостта на дядо си. Това е. Не е tabula rasa.

Има нещо друго – унаследеното като география, като социология на Европа беше много бедно. Те трябваше да си привнесат култура с философия – това, което направи Гърция, която разбира се си го купи повече от Египет. Както и да е. А и тяхните пиеси са повече подражание (така като Неру[5] го каза много смело) на индийците. Но те направиха тук, на Европа (на Европа, на нашия полуостров), направиха култура. Култура с философия, с драматургия, с прочие – това, което Европа не можеше. Тя се надбягваше в лов за лъвове. Да, да ловиш лъвове е хубаво, но когато, така да се каже, националният ти герб в един Рим беше вълчица, може да си представите между лисица и вълчица какво се раждаше. Тогава Европа в това, което наричаме Средновековие, започна да търси Ренесанса. Т.е. да даде на интелекта си, който пъплеше. Защото, ако сте гледали един Карл Велики[6], беше невежество. В това време един цар Борис е човек с голяма грамотност и неговият син е завършил Магнаурската школа. Нямахме нужда да вземем еладска култура. Ние имахме това, което Византия бе погълнала като култура на Далечния Изток и безспорно това, което носеха двете системи – римската с насилието си и византийската с лицемерието си. Две великолепно сплетени змии около трона на след това на Византия, преди това малко на Рим. Това са голямите неща! Разбирате ли как ските на тези хора без сняг са се плъзгали! Те не са имали чистотата на едно голямо прозрение, за да раждат свои култури.

Ето защо след това Европа блести със своя рационализъм. Тук-там вие ще намерите някой голям философ с идеи на мистицизма, но той пък ще бъде упрекнат от църквата. И то именно от Христовата църква, а Христос нищо общо нямаше с това. Всеки феномен, който имате, да бъде обявен за клада, да бъде жертва на инквизиция! Е как тогава няма човечеството с наслада да вземе една нова енергия?! Всичко, което като феномен на пробуда ставаше изключение, бе слагано на инквизиция.

Две голями доктрини се биеха! Доктрината на признание на феномените в Изтока. Те и досега ги признават – дават ви уроци как да се обучите, как да получите еди-каква си пробуда и в този мързел нищо не достигат. Могат да левитират стотици, но никой не направи самолет. Другата доктрина беше доктрината, която отрича феномена на духовностите. Но пък науката и цивилизацията – тя пък достигна и го доказа – имаш телевизор. Това са неща, за които за съжаление…

Аз предполагам, че вече има оформени кръгове от посветени, които безспорно по двата голями Лъча – религиозно-духовната пробуда (която няма нищо общо с обредните моления и с по 300 животинчета в жертва) и вътрешното прозрение, което е белег на дарение не, а на изработена духовност.

А. Т.: Така, тази изработена духовност, за да изкристализира, сигурно всекиму по индивидуален път ще стане. Непременно ли обаче трябва да мине и през страданието? Понеже си говорим преди Възкресение Христово.

В.Т.: Вижте, най-голямата грешка, която съпровождаше, разбира се, Христовата доктрина, за да улесни това, което те не можеха да позволят – че човекът е един бог в развитие, трябваше да минат през страданието. Аз не приемам страданието, макар че то се среща, то се пипа дори. Има нещо друго – за мен няма страдание, има развитие. Ако човекът се осъзнае в идеята на развитието, би се лишил от този чадър на скръбта, който създаде и мирова доктрина – мировата скръб на Байрон, плач пред Стената. Нали! Това е, това е пагубността! Не че няма страдание. Христос (пак ще го цитирам), Той казва: Жена, когато ражда, плаче от болка. След като види детето, тя се радва. Така че страданието в смисъла – когато го разберете като идея на развитие и раждане, то не може да бъде болезненост и не може да бъде отхвърлено. Тогава – какво казвам аз? Облагородявайте и одухотворявайте материята! Колкото повече одухотворите материята, толкоз по-малко ще имате усета, че страдате. Така направи Христос. И тогава, когато одухотвори материята, Той Си позволи Възкресение.

За мен Възкресението не е страдание. Много удобно за църковниците, много удобно за всички религии. Защо? Ами защото можеш да правиш от тях добри обредници. Христос направи от Възкресението това, което наричам следгробна властност – застана над гроба, изведе въведените в Адесите и каза: Дерзайте, Аз победих света! Ако това бяха осъзнали културите, нямаше да продължават с хилядилетия мъченичествата. Защото идеята за страданието, чрез което уж облагородявате, Католическата църква направи няколковековна инквизиция.

А. Т.:  А идеята за бягството от Пътя на Мъдростта?

В.Т.: А това е неосъзнато. Когато човек я осъзнае и когато я потърси, той не може да избяга. Човек не може да избяга от себе си, както не може в заклинание да махне Бог от себе си. Може да не Го признават, може да не искате да Го приемете, но не може да Го махнете от себе си. И тук е властта вече на Учението „Път на Мъдростта“, когато казва: Битката за човека привърши, започна битката за извеждане на Бога от човека. Гласът на Адама не беше гласът на Бога[7]: Адаме, где си? – беше вложеният Бог в Адама. Защото там също има нещо като недогледано. Може ли да каже Бог, че не знае къде е Адам? Че какъв Всезнающ е и Всевиждащ?! Този, вложеният в него чрез Диханието, се търсеше: Адаме, где си вече ти? В тази материя е Духът на Адам, Духът на Бога. Това е. И затова тази битка за човека привърши, започна битката за извежданието на Бога от човека. Това е новото, което трябва да съзнаят.

Разбира се това е много тежък проблем. Така че, когато ме питат след 10 години какво ще стане – за 10 години човек един чифт цървули не може да износи. Но да ми кажете след 100 години какво може да стане – да, един нов олтар – олтарът на Книгата на Живота! Това е.

А. Т.: И новата символика, както разбирам, триъгълник със змия – какво означава това?

В.Т.: Знаете ли, това е еволюция на това, което е сложено. Бог Отец, Който ни е сложил Себе Си у нас, носи триъгълника с окото. Преди да дойдем вече ние до окото, трябва да минем през Мъдростта. Така че триъгълникът – това е и което Светата Троица в Единосъщие намирате; това е и тези три неща, които имаме в себе си. И мъдростта – змията винаги е била символ на мъдрост и белег на прераждане, защото всяка година тя си сменя кожата. Ако ние във всяко раждане си сменяме, не бихме били толкоз трайни, но във всяко раждане ако прибавяме ново учение и нова йерархия на познаване на боговете, тогава бихме признали, че един Хермес има право да каже, че човекът е смъртен бог.

А. Т.: Сега точно за тази нова йерархия – разгръщам тези листове и виждам, че тя би следвало да бъде единоначалието. И много ми се иска да Ви попитам, така, на фона на противопоставянето в обществото на публичните личности – и на ниво управление, и на ниво подчинение: къде, как ще изкристализира това единоначалие? Всеки сам ли трябва да стигне до него и как?

В.Т.: Знаете ли, ако всеки има равнището на другия, нещата биха били много лесни. Макар че всеки има вложен Бог в себе си, но точно затова тази йерархия на Духовните вълни ги е подготвяла във възможности. Но някои осъзнават или усвояват Бог чрез това, което официалните религии дават, нали. Ето, казва, знание на сърцето, знание на очите, но –знание на ума, но знание на прозрението и Богооткровението. Аз разделям усвояванието на света с това, което те са правили. Ето ви доктрината на очите; ето ви доктрината на боговдъхновението, която създаде митологиите, но много малко, в света има само две откровения – това на Хермес и това на Христос, дадено на Йоан. Така че, когато искаме да поставим как едно такова йерархиране в идея за единство би се отразило върху социалната реалност, трябва да имаме предвид и това. Затова тогава Ученията, които създават религии или школи, започват персонално, социално да подготвят човеците. Тук е ролята на това, което се нарича – правото да седнете на чина, за да научите от читанката на душата си знанието за еволюцията ви като възможност за богоосъществяване.

Така че, когато доминира една Духовна вълна със своята благодат, тя облагородява, тя еманира. Ние не познаваме енергиите на мисълта, ние не познаваме енергиите на Духа. Именно те са, които съпътствуват. Как можете например да приемете, че един Христос, който остана дори неотбелязан в историята… С какви ли не щеш ти пък думи е белязан като нещо нередно – че имал бяс, че какви ли не щете неща… След няколко века при онази кореспонденция да стане властник и сега да е милиарден! Това не е проблем само на личната ни неуморност на краката, това е еманация и на света, който ни свързва: Небе – земя. Тази благодат, тази нова духовна енергия при тази вече възможност на комуникации аз мисля, че едно вековно будителство би направило това, което е потребно като цялостно изповядане в идея за единство. Защото, вижте, няколко милиарда Го изповядват, но никой още не е заобичал врага си като себе си. Така че не може да се говори, че тези стъпала са толкоз добре утвърдени, че бихме приели, че утре или след 30 години – ето, човечеството е станало мъдро. Съществува Доктрина за Мъдростта, съществува дарение в човека за усвояване енергиите на Мъдростта! Съществува интуиция, за която Анри Бергсон говори, за която Плотин говори! Съществуват значи в нас, дори ако щете, органи, какъвто е органът на третото око, с което почва усвояванието и аурното облъчване на света с нова духовна енергия. Това е, което можем да търсим след това – цялост, единство. И дори разлъката е по-рискована в идеята ни за единството. Така трябва да се разбере!

Оттук – ако един човек знае да управлява, той не се страхува в отговорността си да послужи на другите, а не да ги облагодетелствува. Когато сте в жертва за другите, тогава може да кажете това, което Христос каза, в оправдание на тезата на знанието, а не на вярата и любовта: Прости им! Те не знаят какво вършат.

Следователно ние изведохме в общото признание на световното небе една доктрина – доктрината на прозрението, в която непременно стои живецът на предназначението! И тогава бихте могли да кажете: „Да, този човек е избран като апостол, защото е предназначен.“ Макар че Христос три пъти казва на Петър: Махни се от мен, сатана! Хем е сатана… Но това е, което пише старозаветието. Христос не иска да употребява тезата за сатана, за да не ѝ дава енергия за съществувание. За мен надпис има над Списанието: Няма зло, има нееволюирало добро.Ако човек се осъзнае в тази теза, десет души да го проведат, те могат в личния си храм да намерят поклонници, а безспорно в социалната радетелност и в държавния живот да внесат по-малко ненавист и повече отговорност.

А. Т.:  Понеже аз се притеснявам да не досадим с нашето гостоприемство, идвате от път, това ли да бъде посланието към хората на Казанлък? Вашето последно изречение?

В.Т.: Вижте, хората на Казанлък наистина трябва да се възправят пред олтара на собствената си вътрешна Книга на Живота, за която Христос им остави своя подвиг – счупи седемте печата. Сега, като са счупени седемте печата, отгърнете една страница и четете какво Той е писал и какво вие сте си записали.

А. Т.: Аз много благодаря на Ваклуш Толев, че беше наш гост!

В.Т.: Аз също благодаря на вашите зрители и слушатели!

А. Т.: Благодаря!

В.Т.: Изтормозихме Ви. 

А. Т.:  Напротив, аз се притесних да не би аз да съм досадила, защото мога да си говоря с Вас.

В.Т.: Такива са нещата. Разбирате ли какво знаят?! Нищо не знае светът, нищо не знае от голямите неща! Той трябва да върви така, както умът му – т.е. Сътворението каза на Адама: Иди да работиш и да се молиш – ora et labora.

А. Т.: А може би не трябва да знаят.

В.Т.: Дай ми една книжка да я подаря на… тука на това…

А. Т.: Да, да, видях, разбирам.

Антония, Антония Тенева се казвам, да.

В.Т.: Антония. (Пауза, Ваклуш надписва книга вероятно за Антония.)

Днеска 19-ти?

А. Т.:  Деветнайсети, да.

В.Т.: Девет и едно – десет – много хубаво.

А. Т.: А, хубаво ли е?

В.Т.: Вижте, нумерологията е голяма наука, както хирологията, хиромантията, френологията. Те са науки, които са обслужвали това, което не можеше да се даде на човечеството – окултните знания. Те са зрими неща и много лесно се усвояват. Отделен е въпросът, ако те се изопачават. Това си е така. Какво е едно звездознание? Ами, виждате, още в най-древно време не може човекът да не се ориентира. Макар че Вавилон ги кодифицира тези знания за звездите, звездобройците. Това е.

А. Т.: Вавилонците ли са ги кодифицирали? Щом като египтяните вече са строили пирамидите по строго определен начин спрямо звездите и всичко.

В.Т.: Заповядайте!

А. Т.: Много Ви благодаря! Благодаря Ви!

В.Т.: Моля! Благодарим на Небето, иначе нямаше… Ако то не събере хората… Какво казва Христос на Пилат: Абе, казва, какво си мисли?! Аз, казва, имам власт да се освободя. А Той му казва: Абе, какво си мислиш?! Ако не си беше дадено от Небето, ще Ме освобождаваш

Така че… Всичко е Небе! Може би точно тук е изключителният дар на българина – да има за Бог Небе – Танг Ра. А Танг Ра няма майка. И баща няма. И ангели няма. И сатани няма. На една международна конференция, когато им го казвам, гледат като, така, знаеш ли – обидени пуяци.

А. Т.: Ха-ха-ха, Добре де, България посочена нация ли е?

В.Т.: М?

А. Т.: Посочена нация ли са българите?

 В.Т.: Избран народ!

А. Т.:  Избран… Верно ли е това?

В.Т.: Много избран! Защото вижте…

А. Т.:  Поради що ли е избран? Какво притежаваме, та сме избрани?

В.Т.: Знаете ли притежаваме първом идеята за единобожието като идея за целостта и единството. Ние не сме се сменяли, ние не сме разкъсвани, за да растем. Ние просто сме цялостно усвояване.

А. Т.:  Мхм, да, разбирам!

В.Т.: Това е една от голямите тайни. Второто – всички религии са го разделяли на добър и лош. Ние го нямаме. Значи, идея за двойнственост нямаме. Ние може да имаме внесена кръв от някакви по-нисши племена. Разберете (една друга тайна), когато казах в една конференция:„Абе, някой българин да беше си избрал едно славянско божество?!“ Няма! Нито Перун може да му влияе, нито Морена. Може ли да си представите каква чистота в съзнание за божественост носи!

А. Т.:  И опростено в същото време.

В.Т.: Вижте, опростеното идва от това, че много кълчищени дрехи славяните донесоха. Да! И прииждащите печенеги, разни маймуни други, които са идвали. Ние имахме клон, но нямахме маймуни. (смеят се) Имахме клон – този клон е Духът ни. Идваха маймуни.

И виж сега голямата дипломация на българина – това, което също не знаят! На господа историците им липсва дух, имат факти. И аз казах, че фактите са гробари на истината. Защото, питам ги: „Защо хвалите братята Кирил и Методий, славяни, че те са дали азбуката и са нарушили триезичната догма?“. Пълна лъжа, знаете ли, пълна лъжа! Никаква триезична догма не са нарушили тези братчета.

А. Т.:  А какво?

В.Т.: Не! Защо? Защото, първом, Пешито[8] още в ІV-тия век, на сирийски превежда Евангелията, без да се съобразява с триезични догми. Второ, великоморавскиятиска от Византийския император Михаил ІІІ да му даде учени, които да направят славянска азбука. Следователно Византия, царицата на православието и на християнството, решава да даде и натоварва тез братчета. С определена цел разбира се – щом получат писмо, те ще си го преведат на своя език Евангелието. И с тайната мисъл на Михаила да покръсти великоморавците. За какво обаче? Това, което ги питах господа професорите, академиците: „Защо? Защо, казвам, бе?“. Защото зад гърба на България ще удари България. Ние нямаме още християнство, но той не може да победи България. Византия два века не може да пипне България. Два века живеем тук като тангристи без робство! Дават там… Папата, нали е по-хитър и той: „Чакай бе, казваш… Тоя мискинин дипломат…. (щото хората не разбират и от дипломация), как прави така?!… Значи той ще вземе тевтонците и ще удря. Мхм, аз не мога ли да призная Евангелието им?“. И ги вика братчетата. Благославя ги. Прави единия епископ, другия го погребва. Как умря, бе? С папска отрова! Какво разбират тия хора?! Как умря? С болка в корема, нали?! Боже Господи… Какво знаят хората? Абсолютно нищо.

А. Т.:  Добре, а папата…

В.Т.: Папата признава вече и славянския превод на Евангелието. Какво стана с триезичието? Вие ли го нарушихте? Не. Нарушиха го властниците, дето…

(Записът прекъсва.)

А. Т.: Добре, ама едва ли Христос е изместил напълно, така, в душевността светоусещането Танг Ра в българина.

В.Т.: Не можеше да не го измести не като потреба на Духа, а като прозрение за политическо бъдеще и присъствие на България. Борис прави най-големия дипломатически акт – идеята за култура, която се изразяваше с азбука и след това създаване на култура. Затова той извика и затова събра и купиха, купиха учени! Купихме от Цариград, от Рим, купихме учени тука за школата! За да можеш да се противопоставиш на византийската хиена, която знае, че цивилизацията поглъща невежеството.

А. Т.: Вие защо говорите в свидетелско време, видяхте ли ги тия неща?

В.Т.: Ами защото за мен са ясни. Аз нямам съмнение в това, което зная. То не е от книга.

А. Т.: А изобщо имате ли си съмнения някакви?

В.Т.: Не-е, не! Не, съмнения не мога да имам, защото разлика в знанията има – какъв е познавателният процес. И затова казвам така: когато трябва да говоря обикновено, си говоря; когато трябва да кажа голямата тайна – тя няма съмнения и аз я наричам „рефлекс за истина“. Тя идва, тя не се учи.

А. Т.: А защо е тайна? Защото не сме достойни да я приемем?

В.Т.: Знаете ли, заради това, че когато ви се даде едно голямо знание, може да злоупотребите заради лични потреби – било да станете цезар, било да си имате любовница. Упражняваш енергия. Правиш я това, което народът помежду си – магии.

А. Т.: Мхм.

В.Т.: Никога посветеният не може да употреби енергия за себе си и висше знание. Той е отговорен за всяка тревожност, която се създава в Мировото съзнание. Той го знае! Тогава не може да стават такива неща. Затова не се дава на хората. Защото вие… Ако може да слушате молитвите, нито една молитва не казва: „Господи, натовари ме да свърша нещо добро“, ами „Дай ми…“. Дай ми! Хубаво, бе, един път кажи „Вземи ме!“ Не – „Дай ми, Господи!“ Дай на баба ми още малко, щото имам там в нейните, такова, възелчета, нещо да ми дава…

А. Т.: Ами значи пак има умишлена дистанция между посветени и непосветени. И винаги трябва да има пастири и стадо.

В.Т.: Има! Не, вижте, това ще е така, защото човешкото съзнание му е предоставена свобода. И то, когато знае, но го обземе това, което казваме, щението на плътта, примерно казано, или тщеславието… На мен ми се обажда от 500 километра един човек:

– Учителю, много съм тщеславен. Какво да направя?

– Обърни листа на тщеславието, отзад пише: Смирението не е обидило Господа.

А. Т.: Затова ли казвате, че, сентенцията е: да бъдеш – не да имаш?

В.Т.: Да! Това е! Това! Дай Боже, до края на годината да излезе книгата „Мъдростта в скрижали“ (това, което са извели тези хора, които вече са стотици), да излезе, за да видите върху всички проблеми как има сентенции. Това е.

А. Т.: Аз Ви благодаря много!

(Към друг човек в залата:) Чакай да не ти попреча. Какво казваш сега?

Много ми беше интересно и безкрайно, така, се чувствам по-различна от един час насам.

В.Т.: Аз съм намерил вече извинение и казвам – това е удобството на лудия.

(Антония Тенева се смее.)

Това е много, много голямо удобство. Питат някой, каже някой някаква фраза и го питат:

– Кой я каза?

– Ами, г-н Толев.

– О, той е луд

Много голямо удобство. Пък твоя луд може да употреби това, което го казах пред една зала – че настивам от глупости. Цялата академична…: „От какво настивате?“. От глупости, от глупости.

Знаете ли, хората се самозадоволяват в това, което каза ­(този ми се обади) – тщеславието.

А. Т.: И куртоазията, ако щете. Себичността…

В.Т.: Другата глупост е това – да отидете някъде на гости и да ви кажат: „чувствайте се както у дома си“. А не знае как се чувстват у дома си. Ти бягаш от дома си, а той ти предлага да си у дома си. Не! Може ли такова нещо?! Виж как са недомислени нещата. Едно гостоприемство може да бъде обидно. Ама, кой знае това? Никой. „Чувствай се, казва, както у дома си“…

И някоя друга такава: „Храни куче, да те лае“. Ами, щом влезеш не през вратата, а през плета, ще те лае ли? Ще те лае. Не е виновно кучето – поведението ти! Затова в една от драмите си бях писал: Който ви е дал хляб, не ви е дал свобода. Значи не можеш да кажеш ти, че като си ми дал хляб, непременно си ми дал и свободата. Ако щом посегнеш на нея, ти тогава вече кощунстваш.

Ето неща, с които захранват народа. А това е обида, че не му признават душевната даденост!


[1] 2000-та година.

[2] Йоан Павел ІІ

[3]Архетиповете на колективното несъзнавано“ – К. Г. Юнг, Архетип

[4] Път на Мъдростта.

[5] Джавахарлал Неру (14.11.1889 – 27 май 1964 г.) (74 г.) – водач на социалистическата фракция на Индийския национален конгрес (ИНК) по време и след индийската борба за независимост от Британската империя. Той става първият министър-председател на независима Индия на 15 август 1947, като остава на този пост до смъртта си.

[6] Става дума за игрален филм за Карл Велики. – б.ред.

[7] Трансцеденталният Бог.

[8] https://www.jw.org/bg/библиотека/списания/wp20140901/сирийската-пешита/ Пешита – превод на Евангелието на сирийски език.

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *