Композиторът напуска света на 26 юни 1977 г. Изпращат го хиляди в последния му път.
През 1964 г. е свикана комисия, за да приеме „Мила родино“ за химн на България, но на решението се противопоставя композиторът акад. Петко Стайнов, който твърди, че мелодията е еврейска и това не дава основание да бъде химн на българите.
Заради това волнодумие Петко Стайнов е освободен от комисията и „Мила родино“ става национален химн.
Обаче акад. Добри Христов също споменал, че мелодията е заимствана от еврейската музика. Впоследствие е направена допълнителна хармонизация на химна от Филип Кутев и Александър Райчев, за да не се натрапва толкова силно еврейската автентична мелодия. Но Петко Стайнов незаслужено бил пренебрегнат.
Представител на т.нар. второ поколение български композитори, казанлъчанин, един от основателите на Дружеството на българските компонисти “Съвременна музика” (1933) и негов председател до 1944.
На 11 години ослепява напълно и постъпва в новооткрития през 1905 Институт за слепи в София, където учи флейта при Д. Хаджигеоргиев и Н. Стефанов, цигулка при Швертнер и хармония при Краус. Учи пиано при М. Бъчварова. През 1912 учи пиано при проф. Ан. Стоянов и участва дейно в хора и оркестъра на Института под ръководството на М. Шекерджиев и Н. Стефанов. Овладява Брайловия шрифт за слепи на български и немски език, с който си служи през целия живот.След завършването на Института през 1915 се завръща в Казанлък, организира и дирижира хор, изявява се като пианист, написва първите си творби. Получава висше музикално образование в Германия в частен музикален лицей на д-р Менке и частна консерватория “Розановски” в Брауншвайг (1920-21) и в Дрезденската консерватория (композиция при Ал. Ворф и пиано при Е. Мюнх). Завършва през 1923 и концертира в Германия като пианист. През 1924 се завръща отново в Казанлък, където създава самодеен оперетен театър, става член на Дружеството на българските слепи (по-късно Съюз на слепите в България), концертира като пианист в родния си град и в страната, включва се в музикалното дружество в града и организира хор и оркестър, които сам дирижира. През 1927 се установява в София и започва работа като лектор (договорен преподавател) по пиано в Института за слепи (до 1941). Известно време е председател на столичните хорове “Гусла” и “Родна песен”. Активно се включва в дейността на Дружеството “Съвременна музика”. През 1940 е избран за редовен член на Българската академия на науките и изкуствата. Въз основа на доклад-предложение на Добри Христов с Царски указ е назначен за Директор на Народната опера и поддиректор на Народния театър и за Председател на Държавната филхармония (до 1944). След 1944 заема отговорни постове: съветник по музикалните въпроси в Министерството на информацията и пропагандата (1945-48); съветник първа категория по музикалните въпроси в Комитета за наука, изкуство и култура (от 1946); Директор на Института за музика (дн. сектор “Музика” в Институт за изкуствознание) БАН (от 1948 до смъртта си). Многократно получава най-високи отличия. Произведенията му са свързани с народната песенност и ритмика. Автор е на: 2 симфонии, 2 симфонични танца; 2 симфонични поеми и други концертни пиеси; на хорови песни и балади; няколко камерно-инструментални произведения и др. Утвърждава жанра на акапелната хорова балада в българската музика. Хоровите му песни като “Де бре, Димо” и “Изгреяло ясно слънце” и други са сред най-често изпълнявания репертоар на българските музиканти в страната и в чужбина. Още с първото изпълнение в София на 4 януари 1927 от Българската народна филхармония с диригент Т. Хаджиев “Тракийски танци” стават емблематични за българската музика.
Много от неговите статии, посветени на проблеми на българската музика и музикална култура и българския музикален стил, са отпечатани в отделен сборник.
Акад. Петко Стайнов почива на 26 юни 1977 г. в София.l
Ползвани са материали и снимки от Електронния архив на Дом „Петко Стайнов”, едноименната фондация и в.”Конкурент”.
Последвайте ни и в Телеграм
