Исак Гозес е известен журналист и жизнерадостен приятел на мнозина в колегията. Винаги усмихнатият и пълен с енергия Изо, както го наричат приятелите, очевидно се шегува и с рожденната си година 1949-а, защото тя трудно се свързва с неизменно искрящия му темперамент и облик. Роден е в Ямбол на 15 септември 1949г. Гозес по образование е агроном. Упражнявал е пряката си професия из родния си край и в екзотична Ангола. От там вероятно е и сантимента му към Африка. Да служи войник е бил пратен да потушава Пражката пролет през 1968 г. в състава на българското участие в онази „операция“ на Варшавския договор. Като журналист започва във в. „Сливенско дело“, а после отива и във в. „Работническо дело“, от където пък го изпращат като кореспондент в Куба. Там го сварват промените от 1989 г. След като се завръща у нас и се потапя в демократичните водовъртежи, Исак Гозес става една от ярките журналистически звезди на в. „Стандарт“ още от основаването му. Перото на Изо е толкова увличащо и популярно, че той сам казва за себе си: „Убийте ме, но не мога да пиша лошо!“ Това го оценява и журито на престижния навремето конкурс „Черноризец Храбър“, чиято голяма награда печели. Исак Гозес се утвържава и като автор на биографични книга за известни хора на изкуството, които „се харчат като топъл хляб“. Автор е на книгата за Лили Иванова, за магът Астор и много други. Поредният хит в тази поредица става и най-новата му книга – биографичния роман за художника Никола Манев „Живея в светлина“.
– Исак, днес се навършват 80 години от спасяването на българските евреи. Какво сте чували от своите родители за това, което се е случило на 10 март 1943 година?
– В един от детските ми спомени се е запечатало жълтото копче, прорязано от черни линии, с две дупки за пришиване в средата, скрито в един от джобовете на костюма, който баща ми обличаше само на празници. Намирах го за интересно и често исках да си играя с него. Но види ли го в ръцете ми, баща ми, иначе едър и кротък човек, избухваше: „Веднага го остави там, от където си го взел! И повече да не го пипаш!“ С това любимата ми игра приключваше.
На едно от ямболските еврейски събрания, които обикновено преминаваха като вечеринки, някакъв артист рецитираше дълга поема. В нея имаше два стиха, които помня до днес: „ И нов „Дахау“ няма да запуши/Не ще строиме „Освиенцим“ нов…
-Какво значи това – попитах майка си.
-Там са горили евреите – отвърна ми тя почти шепнешком и… толкова.
Кой и защо го правил, не ми каза.
– Дълго време не се говореше за случилото се. Защо?
– Не знам. Въобще по онова време, началото на шестдесетте години на миналия век, за тези неща не се говореше много. Преживелите еврейската драма, не искаха да си я спомнят, а потомците им нямаше и от къде да научат за нея и май че не се интересуваха. Те се бяха родили в друго време, имаха свой живот и през ум не им минаваше, че дължат съществуването си не само на родителите, а и на хора, за които дори и не бяха чували. По-късно, когато завесата, забулваща истината за спасението, започна бавно да се повдига, от филми и книги разбрахме, че всъщност българските евреи са спасени от другаря Тодор Живков и Комунистическата партия, а под тяхното ръководство и от целия народ. Кратко и ясно. Без подробности, как точно е станало това. Трябваше да минат още много години, Габриел Нисим да напише „Човекът, който спря Хитлер“, а Михаел Бар-Зоар „Извън хватката на Хитлер“ и България да научи имената на Димитър Пешев, Екзарх Стефан и Митрополит Кирил. България научи, но не и светът, който поставяше най-високо на почетната стълбичка на спасителите Дания, Норвегия, Шиндлер. И като потвърждение при първото си задокеанско посещение в САЩ президентът Желю Желев възмутен напусна церемонията в памет на жертвите от Холокоста, тъй като страната ни дори не бе спомената сред държавите, не позволили евреите им да попаднат в железните челюсти на хитлеристката машина.
– Бил сте в Стокхолм, на среща на държавните глави, посветена на Холокоста. Бихте ли разказал подробно какво се случи там?
– Да, така е. Преди двадесетина години, като журналист бях командирован в Стокхолм, на среща на държавните глави, посветена на Холокоста. Форумът беше отлична възможност президентът Петър Стоянов да разкаже на колегите си и на света за тази истина. И той го направи по блестящ начин. Заговори се, че още на следващия ден ще се приеме декларация, която за първи път официално ще признае България като спасителка на 48 хиляди свои сънародници-евреи. Последва обаче остър протест на делегациите на Гърция и Македония, защото 11 хиляди евреи от новите земи намират смъртта си в пещите на концлагерите в Полша. Така декларацията не бе приета.
Позволявам си този ретроспекция, за да знае уважаемият читател, колко трънлив и понякога сложен е пътят към истината. Колкото и безспорна да е тя. Днес за Холокоста и подвига на България се знае много. Ликът на Димитър Пешев от бронз и гранит се издига не само в няколко града на страната, но и в седалището на Европейския съюз. На него има кръстени улици в няколко града по света. Известни са имената на българите-герои, провъзгласени за праведници от държавата Израел. За тях се пишат книги, правят се филми слави се делото им. Някой би казал, че вече всичко се знае.
– Доста от спасителите са били наказани за своето благородно дело. Явно поговорката „Няма ненаказано добро“ е актуална за народния съд….
– Появява една книга, която изведнъж разбърква устойчиво подредените ни мисли по темата. Авторът ѝ Вили Лилков казва, че е работил върху нея цяло десетилетие. Няма никакво съмнение, че това е тежък миньорски труд извадил на светло от дълбините на времето освен смелост, достойнство, човещина, съпричастност и много мъка, неправда и опропастените животи на просветени и смели мъже от българския политически и обществен елит преди 9 септември 1944 г. Тежката гилотина на идеологията се оказала достатъчно мощна, за да се превърне в главно оръжие на народния съд, а оцелелите от него – да преследва цял живот. Съдът напълно е игнорирал фактите, свидетелските показания, многобройните писма и документи, защитаващи подсъдимите. Това не би било възможно, ако на съдебните тронове седяха безпристрастни правници, които търсят истината, а не раболепни съдии, които под диктовка решават присъдата преди още да е започнало делото.
Не законът, а смъртта вилнеела като ламя в съдебната зала през онези мрачни месеци. С куршум са били „възнаградени“ десетки достойни българи, които в едно мракобесническо време са жертвали спокойствието, благополучието и кариерата си, за да спасят не само евреите, но и родината от позора, към който я е тикал Хитлер. Но кое време е по-мракобесническо – това на фашистите или на комунистите, би се запитал непредубеденият читател, след като прочете и последната страница на тази книга. И дали истината не е в думите на писателя Трифон Кунев: „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога“. Така е, когато заповедите от върховните партийни комитети са ставали и закон, и присъди, и куршуми. Оловото не подбира. Разстреляни са племеникът на апостола Васил Левски – Стефан Караиванов, братът на художника Илия Бешков – Иван, племенникът на народния поет Иван Вазов – доктор Иван Кирков Вазов. И тримата са били депутати, подписали писмото на Димитър Пешев в защита на евреите. Дори главният обвинител Георги Петров предлага Бешков и Кирков да не бъдат осъдени на смърт, но решението на Трайчо Костов се оказва по-силно от аргументите и волята на съда. Нима това е възможно, как се е допуснала такава гавра със закона, би се запитал всеки, прочел за този чудовищен акт?
Вили Лилков не си задава такива въпроси. И това е едно от качествата на книгата му. Той не разсъждава, не реже с острия бръснач на емоциите, не възклицава, не се възмущава, не раздава присъди. Той хладнокръвно реди фактите, писмата, документите, протоколите с думите на свидетелите. Нека изводите всеки си направи сам.
В тази книга достойнството и позора вървят ръка за ръка. Срещу този, който е помагал с пари или е осигурявал работа на евреи, за да не умрат от глад, спасявал е комунисти от явна гибел и е гласувал против мракобесническите закони, по модела на Берлин, стои онзи, който ще го осъди на смърт като фашист и антисемит. Какъв парадокс! Няма ненаказано добро, твърди една поговорка. Внучката на баба Тонка Обретенова, която носи нейното име, пробива блокада, за да занесе храна и вода на гинещите нещастници-евреи в кораба „Пенчо“, закотвен на Дунава между Русе и Гюргево в румънски териториални води. На 2 ноември 1944 г. тя и съпругът ѝ са отвлечени и разстреляни. От мъка малката им дъщеря Милкана умира, а другата Лиляна е изпратена в концлагер. На семейството се слага клеймото фашисти. И това се внушава на всички туристи, които посещават музея на прочутата ѝ баба Тонка. Двама от най-категоричните критици на Закона защита на нацията в XXV Обикновено народно събрание, юристите Марин Тютюнджиев и Иван Петров, които подписват и писмото на Димитър Пешев в защита на евреите, са осъдени на смърт и убити. Същата е съдбата на защитниците на евреите – на адвоката Христо Родев, на братя Лулчеви, фабриканта Кирил Арнаудов, индустриалеца Никола Василев … Нека спрем дотук. Списъкът е дълъг. Но понякога смъртта изглежда като избавление. Съдбата на останалите живи спасители е не по-малко жестока. Те губят всичко – имоти, професия, пенсия, име. След затвора години наред са преследвани от агентите на Държавна сигурност, изселвани или затваряни в концлагери. От бъдеще са лишени техните деца и дори внуци.
Човек не знае какво да прави, когато затвори последната страница на тази книга. От една страна му се иска да започне да я чете отново, от друга, да я затвори завинаги. Но както и да постъпим, тя съществува. И дори и да искаме, не можем да я забравим. Защото според мъдреците: „Толкова знаем, колкото помним!“
– Каква поука трябва да извлекат бъдещите поколения от тази история?
– Най-напред – да се гордеят с подвига на своите предци! И ако някой все още не е убеден, че историята на Холокоста трябва да стане задължителен предмет в българските училища, то нека прочетат книгата на Вили Лилков. Тя е най-добрият учебник, от който бъдещите поколения ще могат да се учат на човещина, смелост, достойнство, чест и няма позволят никога, върху хората, които го носят да плющи бича на подлостта и позора.
Интервю на Оля АЛ-АХМЕД
Факти бг
Последвайте ни и в Телеграм
Исак Гозес: Спасяването на българските евреи е подвиг, който трябва да влезе в учебниците
Исак Гозес е известен журналист и жизнерадостен приятел на мнозина в колегията. Винаги усмихнатият и пълен с енергия Изо, както го наричат приятелите, очевидно се шегува и с рожденната си година 1949-а, защото тя трудно се свързва с неизменно искрящия му темперамент и облик. Роден е в Ямбол на 15 септември 1949г. Гозес по образование е агроном. Упражнявал е пряката си професия из родния си край и в екзотична Ангола. От там вероятно е и сантимента му към Африка. Да служи войник е бил пратен да потушава Пражката пролет през 1968 г. в състава на българското участие в онази „операция“ на Варшавския договор. Като журналист започва във в. „Сливенско дело“, а после отива и във в. „Работническо дело“, от където пък го изпращат като кореспондент в Куба. Там го сварват промените от 1989 г. След като се завръща у нас и се потапя в демократичните водовъртежи, Исак Гозес става една от ярките журналистически звезди на в. „Стандарт“ още от основаването му. Перото на Изо е толкова увличащо и популярно, че той сам казва за себе си: „Убийте ме, но не мога да пиша лошо!“ Това го оценява и журито на престижния навремето конкурс „Черноризец Храбър“, чиято голяма награда печели. Исак Гозес се утвържава и като автор на биографични книга за известни хора на изкуството, които „се харчат като топъл хляб“. Автор е на книгата за Лили Иванова, за магът Астор и много други. Поредният хит в тази поредица става и най-новата му книга – биографичния роман за художника Никола Манев „Живея в светлина“.
– Исак, днес се навършват 80 години от спасяването на българските евреи. Какво сте чували от своите родители за това, което се е случило на 10 март 1943 година?
– В един от детските ми спомени се е запечатало жълтото копче, прорязано от черни линии, с две дупки за пришиване в средата, скрито в един от джобовете на костюма, който баща ми обличаше само на празници. Намирах го за интересно и често исках да си играя с него. Но види ли го в ръцете ми, баща ми, иначе едър и кротък човек, избухваше: „Веднага го остави там, от където си го взел! И повече да не го пипаш!“ С това любимата ми игра приключваше.
На едно от ямболските еврейски събрания, които обикновено преминаваха като вечеринки, някакъв артист рецитираше дълга поема. В нея имаше два стиха, които помня до днес: „ И нов „Дахау“ няма да запуши/Не ще строиме „Освиенцим“ нов…
-Какво значи това – попитах майка си.
-Там са горили евреите – отвърна ми тя почти шепнешком и… толкова.
Кой и защо го правил, не ми каза.
– Дълго време не се говореше за случилото се. Защо?
– Не знам. Въобще по онова време, началото на шестдесетте години на миналия век, за тези неща не се говореше много. Преживелите еврейската драма, не искаха да си я спомнят, а потомците им нямаше и от къде да научат за нея и май че не се интересуваха. Те се бяха родили в друго време, имаха свой живот и през ум не им минаваше, че дължат съществуването си не само на родителите, а и на хора, за които дори и не бяха чували. По-късно, когато завесата, забулваща истината за спасението, започна бавно да се повдига, от филми и книги разбрахме, че всъщност българските евреи са спасени от другаря Тодор Живков и Комунистическата партия, а под тяхното ръководство и от целия народ. Кратко и ясно. Без подробности, как точно е станало това. Трябваше да минат още много години, Габриел Нисим да напише „Човекът, който спря Хитлер“, а Михаел Бар-Зоар „Извън хватката на Хитлер“ и България да научи имената на Димитър Пешев, Екзарх Стефан и Митрополит Кирил. България научи, но не и светът, който поставяше най-високо на почетната стълбичка на спасителите Дания, Норвегия, Шиндлер. И като потвърждение при първото си задокеанско посещение в САЩ президентът Желю Желев възмутен напусна церемонията в памет на жертвите от Холокоста, тъй като страната ни дори не бе спомената сред държавите, не позволили евреите им да попаднат в железните челюсти на хитлеристката машина.
– Бил сте в Стокхолм, на среща на държавните глави, посветена на Холокоста. Бихте ли разказал подробно какво се случи там?
– Да, така е. Преди двадесетина години, като журналист бях командирован в Стокхолм, на среща на държавните глави, посветена на Холокоста. Форумът беше отлична възможност президентът Петър Стоянов да разкаже на колегите си и на света за тази истина. И той го направи по блестящ начин. Заговори се, че още на следващия ден ще се приеме декларация, която за първи път официално ще признае България като спасителка на 48 хиляди свои сънародници-евреи. Последва обаче остър протест на делегациите на Гърция и Македония, защото 11 хиляди евреи от новите земи намират смъртта си в пещите на концлагерите в Полша. Така декларацията не бе приета.
Позволявам си този ретроспекция, за да знае уважаемият читател, колко трънлив и понякога сложен е пътят към истината. Колкото и безспорна да е тя. Днес за Холокоста и подвига на България се знае много. Ликът на Димитър Пешев от бронз и гранит се издига не само в няколко града на страната, но и в седалището на Европейския съюз. На него има кръстени улици в няколко града по света. Известни са имената на българите-герои, провъзгласени за праведници от държавата Израел. За тях се пишат книги, правят се филми слави се делото им. Някой би казал, че вече всичко се знае.
– Доста от спасителите са били наказани за своето благородно дело. Явно поговорката „Няма ненаказано добро“ е актуална за народния съд….
– Появява една книга, която изведнъж разбърква устойчиво подредените ни мисли по темата. Авторът ѝ Вили Лилков казва, че е работил върху нея цяло десетилетие. Няма никакво съмнение, че това е тежък миньорски труд извадил на светло от дълбините на времето освен смелост, достойнство, човещина, съпричастност и много мъка, неправда и опропастените животи на просветени и смели мъже от българския политически и обществен елит преди 9 септември 1944 г. Тежката гилотина на идеологията се оказала достатъчно мощна, за да се превърне в главно оръжие на народния съд, а оцелелите от него – да преследва цял живот. Съдът напълно е игнорирал фактите, свидетелските показания, многобройните писма и документи, защитаващи подсъдимите. Това не би било възможно, ако на съдебните тронове седяха безпристрастни правници, които търсят истината, а не раболепни съдии, които под диктовка решават присъдата преди още да е започнало делото.
Не законът, а смъртта вилнеела като ламя в съдебната зала през онези мрачни месеци. С куршум са били „възнаградени“ десетки достойни българи, които в едно мракобесническо време са жертвали спокойствието, благополучието и кариерата си, за да спасят не само евреите, но и родината от позора, към който я е тикал Хитлер. Но кое време е по-мракобесническо – това на фашистите или на комунистите, би се запитал непредубеденият читател, след като прочете и последната страница на тази книга. И дали истината не е в думите на писателя Трифон Кунев: „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога“. Така е, когато заповедите от върховните партийни комитети са ставали и закон, и присъди, и куршуми. Оловото не подбира. Разстреляни са племеникът на апостола Васил Левски – Стефан Караиванов, братът на художника Илия Бешков – Иван, племенникът на народния поет Иван Вазов – доктор Иван Кирков Вазов. И тримата са били депутати, подписали писмото на Димитър Пешев в защита на евреите. Дори главният обвинител Георги Петров предлага Бешков и Кирков да не бъдат осъдени на смърт, но решението на Трайчо Костов се оказва по-силно от аргументите и волята на съда. Нима това е възможно, как се е допуснала такава гавра със закона, би се запитал всеки, прочел за този чудовищен акт?
Вили Лилков не си задава такива въпроси. И това е едно от качествата на книгата му. Той не разсъждава, не реже с острия бръснач на емоциите, не възклицава, не се възмущава, не раздава присъди. Той хладнокръвно реди фактите, писмата, документите, протоколите с думите на свидетелите. Нека изводите всеки си направи сам.
В тази книга достойнството и позора вървят ръка за ръка. Срещу този, който е помагал с пари или е осигурявал работа на евреи, за да не умрат от глад, спасявал е комунисти от явна гибел и е гласувал против мракобесническите закони, по модела на Берлин, стои онзи, който ще го осъди на смърт като фашист и антисемит. Какъв парадокс! Няма ненаказано добро, твърди една поговорка. Внучката на баба Тонка Обретенова, която носи нейното име, пробива блокада, за да занесе храна и вода на гинещите нещастници-евреи в кораба „Пенчо“, закотвен на Дунава между Русе и Гюргево в румънски териториални води. На 2 ноември 1944 г. тя и съпругът ѝ са отвлечени и разстреляни. От мъка малката им дъщеря Милкана умира, а другата Лиляна е изпратена в концлагер. На семейството се слага клеймото фашисти. И това се внушава на всички туристи, които посещават музея на прочутата ѝ баба Тонка. Двама от най-категоричните критици на Закона защита на нацията в XXV Обикновено народно събрание, юристите Марин Тютюнджиев и Иван Петров, които подписват и писмото на Димитър Пешев в защита на евреите, са осъдени на смърт и убити. Същата е съдбата на защитниците на евреите – на адвоката Христо Родев, на братя Лулчеви, фабриканта Кирил Арнаудов, индустриалеца Никола Василев … Нека спрем дотук. Списъкът е дълъг. Но понякога смъртта изглежда като избавление. Съдбата на останалите живи спасители е не по-малко жестока. Те губят всичко – имоти, професия, пенсия, име. След затвора години наред са преследвани от агентите на Държавна сигурност, изселвани или затваряни в концлагери. От бъдеще са лишени техните деца и дори внуци.
Човек не знае какво да прави, когато затвори последната страница на тази книга. От една страна му се иска да започне да я чете отново, от друга, да я затвори завинаги. Но както и да постъпим, тя съществува. И дори и да искаме, не можем да я забравим. Защото според мъдреците: „Толкова знаем, колкото помним!“
– Каква поука трябва да извлекат бъдещите поколения от тази история?
– Най-напред – да се гордеят с подвига на своите предци! И ако някой все още не е убеден, че историята на Холокоста трябва да стане задължителен предмет в българските училища, то нека прочетат книгата на Вили Лилков. Тя е най-добрият учебник, от който бъдещите поколения ще могат да се учат на човещина, смелост, достойнство, чест и няма позволят никога, върху хората, които го носят да плющи бича на подлостта и позора.
Интервю на Оля АЛ-АХМЕД
Факти бг
Последвайте ни и в Телеграм