Иван Кръстев: Eвропа е пред повратна точка – 5 кризи танцуват на покрива

Иван Кръстев в анализ за изданието European Voices
Източник: 24 часа

„Световъртежът е нещо различно от страха от падане“ – пише Милан Кундера, мъдрецът от Централна Европа, който почина миналата година. „То е желанието да паднем, срещу което, ужасени, се защитаваме.“ Европейският съюз е парализиран в подобен момент на световъртеж, притиснат между „вече не“ и „още не“. Настоящите дебати за включването на Украйна и Западните Балкани в Съюза и нарастващите искания за промени в договорите са най-доброто доказателство, че Европейският съюз е на ръба на радикална промяна. Под въпрос се поставят както окончателните му граници, така и неговата институционална архитектура.
Това пише политологът Иван Кръстев в изданието „European Voices“.

Въпреки че нито една голяма политическа партия вече не се застъпва за излизане от съюза, една трета от европейците се страхуват или се надяват, че той ще изчезне през следващите 20 г. Бъдещето на Европа е престанало да бъде политически проект. Сега то се определя от редица прогнози: повишаването на температурите, намаляването на дела на Европа в световния БВП, нарастващият дял на жителите на Европа, родени извън Европа, нарастващата инфлация и все по-набъбващия списък от военни конфликти.

Безкрайните кризи, които се очертават на стария континент през последното десетилетие и половина, са основната причина за тази нова европейска нагласа. Климатичната криза принуди европейците да си представят свят без тях. Световната финансова криза ги накара да се съмняват, че децата им ще живеят по-добре от предишното поколение. Миграционната криза предизвика паника по отношение на националните идентичности.

Пандемията разкри тъмната страна на глобализацията,

като в същото време накара много европейци да повярват, че навлизаме в нова авторитарна епоха. Войната в Украйна разруши илюзията, че на европейския континент вече не е възможна голяма война и че сигурността на ЕС може да се приема за даденост.

Тези пет кризи имат няколко общи черти. Те бяха общоевропейски, преживяха се като екзистенциални заплахи, повлияха драматично на правителствените политики и, подобно на постоянно завръщащи се средновековни призраци, нито една от тях не беше разрешена. Световната финансова криза от 2009-2010 г. се появи отново като инфлационна криза през 2022-2023 г. Броят на нелегалните мигранти през 2023 г. не се различаваше толкова много от този в пика на бежанската криза през 2015-2016 г. Анексирането на Крим от страна на Русия през 2014 г. прерасна в пълномащабна инвазия на Путин в Украйна през 2022 г.

Макар и сходни по своя континентален мащаб, тези кризи имат различна география и разделиха Европа по различни начини.

Финансовата криза първоначално раздели пестеливия Север от задлъжнелия Юг.

Миграционната криза от 2015 г. сблъска космополитния Запад с обърнатия към местното Изток. Анексирането на Крим от страна на Русия изправи западните умиротворители Франция и Германия срещу чърчилианска Източна Европа (Полша и Прибалтика). Пандемията и климатичното бедствие разкриха разделението между поколенията в европейските общества. По-младите поколения бяха най-разгневени от пасивността на правителствата пред лицето на надвисналата климатична криза и най-вече младите се чувстваха като жертви на локдауните, наложени от техните правителства.

Но когато кризите се завърнаха десетилетие по-късно, всички тези разделителни линии бяха преначертани. Неглобалистка Полша посрещна милиони украински бежанци. Европейският Север обърна гръб на политиката на строги икономии, която пропагандираше преди десетилетие, а приятелски настроената към Русия Германия оказа най-голямата европейска финансова подкрепа за Украйна в нейната съпротива срещу Кремъл.

Победителите и губещите внезапно смениха местата си. През 2023 г., Брюксел възприе икономическите политики, които критикуваше през 2011 г., а по отношение на миграцията Брюксел възприе политиките, застъпвани от източноевропейците през 2015 г., пише Иван Кръстев.

Кризите в Европа създадоха политически идентичности, които не се вписват в предишните разделения между ляво и дясно, про- или антиимиграцията, естаблишмънт или популизъм, или Изток срещу Запад. Вместо това фокусът на тези идентичности изглежда е разочарованието, произтичащо от неадекватността на правителствата в управлението на кризите, и страхът, че кризите никога няма да изчезнат. Жан Моне е цитиран да казва: „Европа ще бъде изкована в кризите и ще бъде съвкупност от решенията, взети по тези кризи“. Но какво се случва,

когато хората започнат да вярват, че Брюксел не е в състояние да разреши кризите?

За да осмислим сегашната европейска политика, трябва да можем да разберем колко важни са различните европейски кризи за различните индивиди и как те са формирали техния политически избор. Живеем във време, в което емоционалната интензивност, а не идеологическата плътност определя политическите възгледи на индивида.

При подреждането на различните кризи по политическа значимост партийните лидери и коментаторите са склонни да вярват, че миграцията е единствената криза, която определя европейската политика в момента и е причината европейските общества се движат надясно. След приемането от френския парламент на спорното законодателство за имиграцията президентът на Франция Емануел Макрон настоя, че „ако не искаме Националният съюз и неговите идеи да вземат връх, трябва да се справим с проблемите, които ги подхранват“. С други думи, ако не искаме крайно десните партии да спечелят следващите избори, центристите и дори левите трябва да се съгласят да приемат вдъхновени от крайно десните антиимграционни политики, пише Кръстев.

През 2022 г. в ЕС са подадени 874 000 молби за убежище, а през първите осем месеца на 2023 г. – почти 650 000, сочат данните. Това е в допълнение към 4,2 милиона украинци, получили временна закрила след пълномащабната инвазия на Русия през февруари 2022 г. Приемните центрове в Северна Европа достигат максимален капацитет. Но социологическо проучване на Европейския съвет за външна политика (ECFR) показва, че Германия е единствената страна, в която имиграцията ясно води, когато хората са попитани коя криза ги тревожи най-много.

Франция и Дания са страните, в които изменението на климата се смята за най-важната криза. Италия и Португалия са най-силно травмирани от икономическата криза, докато Испания, Великобритания и Румъния са местата, където COVID-19 се разглежда като най-голяма травма. Не е изненадващо, че естонците и поляците смятат войната в Украйна, а не миграцията или изменението на климата за най-съществената криза.

Призраци на покрива

Петте различни кризи, танцуващи на покрива на Европа, драматично преоформят политическите разцепления.
Кризите с климата и миграцията изостриха традиционното разделение между леви и десни. Войната в Украйна допринесе за засилването на крайната десница в Европа. Подкрепата на италианския министър-председател Джорджия Мелони за Киев беше от решаващо значение, когато става въпрос поне някои крайнодесни партии да охладнеят от досегашното си възхищение от руския президент Владимир Путин.

Именно в контекста на кризата COVID думата „свобода“ емигрира от ляво към дясно, а антиваксърското движение бе, което обедини радикалните прогресисти и консерваторите. Пандемията, поне в краткосрочен план, може да е отслабила някои от популистките партии в Европа. Но ако се съди по няколкото скорошни избори в ЕС, мотивациите против локдауните и ваксинирането са се превърнали в силни политически идентификации.
„Страхът превъзхожда по интензивност всички други разстройства“, отбелязва френският ренесансов философ Мишел дьо Монтен. Но колко дълго хората могат да живеят в страх? Парадоксално, но именно страхът обяснява документирания спад на популярността на популистките партии в Европа през първите две години след разпространението на коронавируса. Но именно намаляването на страха може да ги върне обратно. От психологическа гледна точка

популизмът се корени не в страха, а в тревогата

И макар че страхът и тревожността са семантично сходни, защото и двете предполагат опасност, страхът е реакция на конкретна и видима опасност, докато тревожността е дифузно, нефокусирано убеждение за собственото бъдеще. Голяма и нарастваща литература в областта на социалната психология предполага, че в условията на страх „хората развиват повишено съзнание и самосъзнание за ограниченията на свободното действие и приемат като основна цел желанието да възстановят по-висока степен на съгласуваност и сигурност“. От друга страна, тревожните хора са склонни да бъдат гневни и шумни. Това обяснява защо от първите дни на пандемията се възползваха по-скоро правителствата, отколкото популистката опозиция.
Въпреки това тежките правителствени политики и страхът, че правителствата злоупотребяват с пандемията, за да ограничават правата на гражданите, предизвикаха ответна реакция. Макар че COVID като тема избледнява сред тези, които одобряват действията на своето правителство, либертарианският отпор, провокиран от тези COVID-политики, се запазва. Това отчасти обяснява изборния успех на крайната десница в Германия и нейната популярност в Австрия.

При разчитането на социологическите проучвания става ясно, че тези, които определят икономическата криза като най-съществена, не харесват текущото правителство, независимо от неговата политическа ориентация. Това вероятно може да се обясни с факта, че през 2009-2010 г. не е имало съществена разлика между политиките на строги икономии, възприети от десните и левите правителства. Странно, но икономическата криза по-скоро заличи разделението между ляво и дясно, отколкото да го възстанови. По време на различните кризи страните, в които имаше левоцентристки правителства, често гласуваха за десноцентристки партии и обратно. Така че тези, които смятат икономическата криза за най-важна, са предимно протестни гласоподаватели, независимо от пристрастията на правителството в тяхната страна. В този смисъл членовете на племето на икономическата криза са класически протестни гласоподаватели, обяснява политологът Иван Кръстев.

Нахлуването на Путин в Украйна обедини Европа през първите 18 месеца на войната. Но с времето тя трансформира от екзистенциална криза за цяла Европа в криза, засягаща Украйна и някои от нейните непосредствени съседи. Войната не толкова раздели Изтока от Запада, колкото раздели самия Изток. Докато Полша виждаше в маршируващите към Киев руски войски заплаха за самото си съществуване, Унгария се оказа найблизкият съюзник на Путин в ЕС. Обръщайки се по-скоро към вътрешния си електорат, отколкото към ЕС, министър-председателят Виктор Орбан даде ясно да се разбере, че по-скоро

е готов да хвърли Украйна под автобуса, отколкото да види как цените на автобусните билети

в Унгария се увеличават. Поляците, естонците, латвийците и литовците, които са били част от руската и съветската империя, са сред най-пламенните поддръжници на Украйна. Но българи, словаци, румънци и унгарци, които са били част от Османската и Хабсбургската империя, са сред най-неохотните привърженици на Киев. Наследството на старите империи надделява над наследството на Студената война.

Войните в Украйна и между Израел и Хамас разрушават не само градове и човешки животи, но и политически идентичности, изградени след Втората световна война. Те също така разкриват поколенчески и културни различия в европейските общества. Странно, но конфликтът в Близкия изток, който избухна на 7 октомври 2023 г., може да има много по-силен ефект върху политиката на континента, отколкото руско-украинската война.

Европейският световъртеж

През последното десетилетие „поликризата“ се превърна в термин, който не се нуждае от превод на нито един европейски език. Той означава не просто, че всичките пет обсъждани кризи ни засягат едновременно, но и че шокът от кумулативното взаимодействие на различните кризи е по-зашеметяващ от техния сбор и че тези различни кризи нямат една единствена причина или едно единствено решение. Но другият аспект на поликризата е, че за различните общества и социални групи една криза играе доминираща роля и именно чрез нея хората виждат или игнорират другите кризи.

Изправени пред множество кризи, европейските лидери трябва да решат върху коя от тях да се съсредоточат. В навечерието на тазгодишните европейски избори изглежда, че климатът е любимата криза на левите, а миграцията – на десните. И тяхната борба се оформя като сблъсък на два отчетливи „Бунта срещу изчезването“.

Докато климатичните активисти се страхуват от изчезването на човешкия живот, антиимиграционните активисти

се страхуват от изчезването на своя начин на живот.

Докато някои от радикалните активисти за климата се съмняват морално ли е да имаш деца, активистите срещу имиграцията се съмняват в морала на своите сънародници, които са решили да имат по-малко от три деца. Обща характеристика на политическите идентичности, породени от климатичната и миграционната криза, е, че те се възприемат като просветени малцинства, малцина, които наистина разбират какво се случва в света. Те са особено чувствителни към времевото измерение на политиката. Те вярват, че ако днес не се предприемат конкретни действия, утре те ще станат невъзможни за изпълнение. Споделят мнението, че живеем във време назаем, и
поради това

„компромис“ е мръсна дума в речника им,

пише Иван Кръстев. Както показва проучването, тези, които определят климата и миграцията като най-важнитекризи, са най-последователни в политическите си предпочитания. Тези, които смятат миграцията за най-голямата криза, почти винаги гласуват за дясноцентристки или крайнодесни партии. Обратното важи за климата – тези, които го смятат за най-важния проблем, в огромната си част се насочват към зелените или други леви партии.

Интересно е обаче, че проучванията на ECFR показват, че когато десните партии са на власт, тези, които определят миграцията като най-важната криза, са склонни да се успокоят. В резултат на това в страни като Италия и Полша имиграцията е на ниско ниво сред опасенията на избирателите, въпреки че както правителството на Мелони, така и правителството на „Право и справедливост“, което бе на власт във Варшава до декември 2023 г., бяха избрани с категорични антиимиграционни платформи и въпреки че и в двете страни сме свидетели на голям миграционен поток. Това напомня на промените в общественото мнение в Обединеното кралство след Брекзит, където избирателите смятат, че проблемът с миграцията е решен, след като са гласували „за напускане“, въпреки че имиграцията всъщност се е увеличила.

Тази тенденция обаче се обръща, когато става въпрос за климата. Там, където зелените партии са на власт, хората в крайна сметка се оказват по-притеснени от изменението на климата и неговите последици. Зелените активисти се отчайват, че дори когато техните съюзници са на власт, нещата не се променят толкова бързо, колкото се надяват. За много други хора зелените политики имат много висока цена и застрашават тяхното благосъстояние.

Накратко, избирането на крайнодясно правителство се възприема като решение на проблема с имиграцията, дори когато в действителност нищо не се променя, докато с избирането на „Зелени“ проблемът с климата започва да изглежда още по-нерешим.

Политическата асиметрия между климатичната и миграционната криза е показателна за естеството на европейския световъртеж. Миграционните страхове отстъпват, когато правителствата променят реториката си,
докато страховете на зелените се увеличават само когато правителствата се сблъскат с реалността на климатичните промени. Миграцията беше разделящият въпрос на европейските избори през 2019 г., докато по
отношение на политиките за климат имаше консенсус. През 2024 г. обаче има европейски консенсус по отношение на миграцията или поне по отношение на това как да говорим за нея, докато

зелените политики се оказаха разделящи

Най-опасният мит за Европа, казва американският историк Тимъти Снайдър, е, че Европейският съюз е основан от малки и средни по размер национални държави. В действителност, казва Снайдър, „Европейският съюз е творение на провалили се или фалирали европейски империи“.

„В началото е Германия. Германците са победени през 1945 г. след най-решителната и катастрофална колониална война на всички времена. Ние я помним като Втората световна война. През 1945 г. Италия също загуби
колониалната война в Африка и на Балканите. Малко след това, през 1949 г., Нидерландия губи колониална война в Източна Индия. През 1960 г. Белгия губи Конго. Франция, след като е победена и в Индокитай, и в Алжир, прави решителен завой към Европа в началото на 60-те години. Това са силите, които инициират европейския проект. По това време нито една от тях не е национална държава. Нито една от тях никога не е била национална държава.“

Ако Снайдър е прав, едва с разширяването на Изток класическите национални държави масово се присъединяват към европейския интеграционен проект, а предпоставка за успешната интеграция на Изтока е да се забрави това, което много от тях все още смятат за основен урок на ХХ век – че етническото и културното разнообразие е заплаха за сигурността, че споделеният суверенитет е загубен суверенитет и че

една империя, дори постмодерна, е заплаха за свободата

Когато си представим Европа, населена не от нации и политически семейства, а от индивиди, оформени от кризисния си опит, имаме шанс да преосмислим настоящето на Европа. Сега разбираме европейската интеграция като институционално сближаване, икономическо догонване или помирение между западноевропейското имперско наследство и източноевропейския антиимпериализъм. Вместо това можем да си представим Европа не като континент, разделен от кризи, а като континент, обединен от споделени кризи – Европа в световъртеж, обединенане от страха от падане, а от решимостта да преодолее желанието си да падне, заключава Иван Кръстев в „European Voices“.

Последвайте ни и в Телеграм