„Нямам желание да живея в общество, в което учителят ще убеждава шестгодишно дете да смени пола си, без да казва на родителите си, и в което е законно една двойка, каквато и да е тя, да плати на жена от третия свят, за да износи бебето ѝ“. В новото си есе “Краят на християнството” (La fin de la chrétienté) френският философ Шантал Делсол описва метаморфозата на западната цивилизация. Сътресение, което според нея обяснява сериозните раздори на нашето време, но което може да бъде и шанс.
– Тезата на вашата книга е, че приключват шестнадесет века на християнството. Не е ли малко радикално като постулат?
– Не е радикално, ако проумеем, че не става дума за края на християнството като религия. Християнството върви към изчезване в някои страни, по-специално в западната зона, но се развива другаде, идва и си отива, и няма никаква причина днес да говорим за неговия край. Но аз говоря за християнския свят, т.е. за християнството като цивилизация: става дума за цивилизация, чиито нрави и закони зависят от християнските догми. Тази цивилизация ясно е приключила от края на ХХ век. Много малко са вече страните, в които законите и нравите зависят от християнството. Бихме могли да цитираме Малта, например. Но това е много рядко. В повечето по-рано християнски страни разводът и доброволното прекъсване на бременността са законни: това означава, че християнският свят вече го няма там. И не виждаме как бихме могли да се върнем към общества, в които разводът и абортът отново ще бъдат забранени. Ето защо мисля, че няма нищо радикално в твърдението за края на християнския свят.
– Ако християнският свят е в криза в Европа, не се ли обновява той другаде: в Южна Америка и Африка?
– Отново уточнявам: християнството като религия е в криза в Европа и Северна Америка и особено католицизмът, но протестантството се развива навсякъде с евангелизма, например. Християнската религия се развива в Китай. Но християнският свят е нещо друго. Навсякъде виждаме намаляване на влиянието на християнството върху обществата (т.е. християнският свят), дори в Латинска Америка.
– Обяснявате, че краят на християнския свят не е внезапен, а резултат от дълга агония. Първият разрив датира според вас от 1789 г. Защо?
– Вероятно това започва много по-рано. Откриваме критики на християнската власт над нравите и законите още от Ренесанса и, разбира се, във века на Просвещението. Сезонът на Просвещението започва по-рано, преди 1789 г. Но нещата се развиват различно в зависимост от мястото. В протестантските страни (английската, нидерландската, американската революции), протестанството приема добре модерността, разбира се с нея и се развива връзка между религията и политиката (затова, например, американските правителства не се колебаят да говорят за Бог). Докато в католическите страни религията се противопоставя с всички сили на Просвещението и от този момент Бог става враг на правителствата (такава е ситуацията във Франция).
От този момент християнският свят изпада в агония: модерността изисква свобода на съвестта, а католическата религия отхвърля и либерализма, и индивидуализма. Разривът е консумиран. В продължение на два века християнският свят ще се опитва да запази своето влияние с много хитрост, енергия и дори жар. Но модерното търсене на лична свобода е много силно. През втората половина на ХХ век бентът се скъсва и християнското влияние е пометено. Етични комитети, съставени от всички религии или вярвания в обществото, започват да вземат решения за моралната легитимност.
– Смятате, че Църквата е остаряла институция. В смъртна опасност ли е тя?
– Наистина смятам, че Църквата е остаряла институция. Църквата е едновременно свята и патриархална институция, която оставя на жените слугинска роля и разбира управлението като деспотство (което наблюдаваме във всички близки и приятелски католически институции). Остаряла с този тип поведение и с това, което предполага като възглед за хората и техните отношения, тя вече не може да бъде приета от нашите съвременници. Следователно Църквата трябва напълно да се реформира, което, за щастие, не е невъзможно, но ще застраши властта и суетата на нейните водачи. Но Църквата съвсем не е в смъртна опасност. Тя може да се влоши, да се корумпира, да се разврати, да изневери на себе си и всичко това вече ѝ се случи. Тя е прекосила вековете въпреки всичко и ще прекосява отново, защото са достатъчни шепа католици, за да има Църква. Това, което е под въпрос сега и което е напът да изчезне, е способността ѝ да управлява нравите от гледна точка на своите стандарти. Това не означава, че тя няма да оцелее, ако вече не може да ги управлява. Напротив, мисля, че това лишаване от власт по-скоро ще ѝ направи услуга.
– Означава ли краят на християнския свят край на цивилизацията или поне на една цивилизация?
– Западната цивилизация, родена с края на Римската империя, е наследница на гърците и Рим, евреите и християните. Може да се каже, че тя е юдео-християнска и напълно съобразена с християнския свят. Няма никакво съмнение, че изчезването на християнството я разтърсва и променя. Опитах се да покажа как тя запазва християнските елементи и ги рециклира, превръщайки например християнския хуманизъм в хуманитаризъм. Западната цивилизация не изчезва с края на християнския свят, тя се променя. Целият въпрос е доколко тя ще загуби връзките си с християнството – ще загуби ли достойнството на човека? Идеята за истина? Идеята за линейно време? Всичко това днес е поставено под въпрос. И неизбежният мащаб на тази трансформация обяснява сериозните раздори на нашето време: има течения, които прибързано приветстват тези промени, и течения, които абсолютно биха искали всичко да остане такова, както е.
– Религията на морала ли замести християнската религия?
– Хуманитаризмът е морално продължение на връзките с християнството: състраданието и снизходителността, покаянието и прошката, равенство за всички. Но тези препратки вече не са вкоренени в трансцендентността, те се основават само на обичая за светска употреба. Тъй като вече не се основават на трансцендентността и замениха Божието царство със земната утопия, те вярват в съвършенството и вече не вземат под внимание реалностите. Изоставайки трансцендентността, те престанаха да бъдат обещания, за да се превърнат в програми. Така че имаме “ценности”, както се казва – покаянието, равенството – които са едновременно без трансцендентност и без грижа към реалността и които претендират да се прилагат веднага и радикално. Оттук и един морал, който е едновременно деспотичен и нереалистичен. С постепенното отслабване на религията на нашите бащи, този морал се превръща в ерзац религия: това се нарича морализъм. Една интересна подробност: тъй като този моралвече не е свързан с трансцендентността, той е загубил ясния и студен поглед на християнската любов. Той е сладникав, преливащ и много често смешен. Няма нужда от илюстрация, за да бъда разбрана: речите на нашите управляващи или медии са сърцераздирателни.
– Може ли екологията да се превърне в религията на ХХ век?
– Имайки предвид климатичните проблеми, въпросите за опазването на природата и експанзията на един иманентен светоглед, от който хуманизмът е изчезнал, да. Ние надминахме хуманизма, който означава, че човекът е в центъра и е съществено по-достоен от животните. Днешните поколения не виждат причина да дават първенство на човека. Налага се една космотеистична вяра (космосът е бог, няма друг бог). Екологията, която тръгва от рационален дискурс и се основава на обективни истини (да се каже, че има проблем с климата и околната среда, означава да се изкаже една реалност), също се превръща в религия. Тя се налага като вяра, има своите духовници и отлъчвания, забранява на своите опоненти да се изразяват, има своя катехизис, който се разпространява от детската градина във всички училища, има свои пророци и апокалиптични известия и т.н. Това е много вредно за екологията: като рационален дискурс, превърнат в религия, тя ще загуби своята рационалност и мнозина ще откажат да ѝ повярват. Това е поражение за екологията и то сериозно вреди на бъдещето ѝ.
– На фона на демографските сътресения, може ли ислямът да заеме мястото, което преди заемаше християнството на Запад?
– Изобщо не вярвам в тезата за “голямата замяна”. Тя идва от хора, които биха искали нашата цивилизация да остане неподвижна такава, каквато е, и които възприемат външните влияния като агресия и унищожение. Но една цивилизация не може да остане неподвижна, това не съществува. В този случай, нашите дядовци решиха да колонизират цели страни в Северна Африка и тези хора, които научиха френски език при нашето ръководство, идват сега у нас. Нашата историческа отговорност е да ги приемем, защото сме длъжни да поемем отговорност за действията на нашите предци – поне аз така мисля. Тъй като те искаха да колонизират, трябва да понесем последствията.
Очевидно в следващите десетилетия и векове нашата цивилизация ще понася мюсюлмански влияния – до каква степен? Ние трябва да решим, защото ако се срамуваме от самите себе си, те ще бъдат по-значителни. Със сигурност задълго ще имаме радикални малцинства на ислямисти, които ще хвърлят бомби срещу нас, защото трябва да разчитат на омразата и жаждата за отмъщение на онези хора, които толкова дълго са били колонизирани и не успяват да се управляват сами, когато са свободни. Казвайки това, не искам да повярвам, че жените с мюсюлманска култура, които живеят във Франция, ще имат желание да се върнат към една култура, в която насила ги женят на 13 г. и ги смятат за кобили за разплод.
– Изглежда отхвърляте и декадентистите, и прогресистите? Защо?
– Защото мисля, че и двете страни са крайни и способни на нечуван радикализъм. Декадентистите смятат, че след като християнството е надживяно, по един или друг начин ще изпаднем в небитието. Прогресистите стигат дотам да повярват, че вече няма антропологична, морална граница пред индивидуалната воля. Нямам никакво желание да се върна няколко века назад, както биха искали декадентистите, които често са реакционери. Но също така нямам желание да живея в общество, в което учителят ще убеждава шестгодишно дете да смени пола си, без да казва на родителите си, и в което е законно една двойка, каквато и да е тя, да плати на жена от третия свят, за да износи бебето ѝ.
– С какво днешната метаморфоза парадоксално може да бъде шанс?
– Не е ли подобрение да вземем предвид детето жертва на педофилски актове, в ущърб на институцията – семейството или Църквата? Ето една съвременна добрина на индивидуализма. Има много други въпроси, както фактът, че стана неморално да се отнасяш към жените с презрение. Има облаги в нашата цивилизация, но е абсурдно да си въобразяваме, че всички предишни епохи са варварски и само нашата е стойностна, приемлива, морална; или да си въобразяваме обратното, че нашата епоха е варварска и обречена, от гледна точка на миналите епохи. Всяка епоха има своето величие и извращения. Историкът Леополд фон Ранке казваше “всяка епоха е обичана от Бог”.
Автор: Александър Девекио, “Фигаро”
Превод от френски: Галя Дачкова
Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
Западната цивилизация не изчезва, а се променя. Но докъде?
„Нямам желание да живея в общество, в което учителят ще убеждава шестгодишно дете да смени пола си, без да казва на родителите си, и в което е законно една двойка, каквато и да е тя, да плати на жена от третия свят, за да износи бебето ѝ“. В новото си есе “Краят на християнството” (La fin de la chrétienté) френският философ Шантал Делсол описва метаморфозата на западната цивилизация. Сътресение, което според нея обяснява сериозните раздори на нашето време, но което може да бъде и шанс.
– Тезата на вашата книга е, че приключват шестнадесет века на християнството. Не е ли малко радикално като постулат?
– Не е радикално, ако проумеем, че не става дума за края на християнството като религия. Християнството върви към изчезване в някои страни, по-специално в западната зона, но се развива другаде, идва и си отива, и няма никаква причина днес да говорим за неговия край. Но аз говоря за християнския свят, т.е. за християнството като цивилизация: става дума за цивилизация, чиито нрави и закони зависят от християнските догми. Тази цивилизация ясно е приключила от края на ХХ век. Много малко са вече страните, в които законите и нравите зависят от християнството. Бихме могли да цитираме Малта, например. Но това е много рядко. В повечето по-рано християнски страни разводът и доброволното прекъсване на бременността са законни: това означава, че християнският свят вече го няма там. И не виждаме как бихме могли да се върнем към общества, в които разводът и абортът отново ще бъдат забранени. Ето защо мисля, че няма нищо радикално в твърдението за края на християнския свят.
– Ако християнският свят е в криза в Европа, не се ли обновява той другаде: в Южна Америка и Африка?
– Отново уточнявам: християнството като религия е в криза в Европа и Северна Америка и особено католицизмът, но протестантството се развива навсякъде с евангелизма, например. Християнската религия се развива в Китай. Но християнският свят е нещо друго. Навсякъде виждаме намаляване на влиянието на християнството върху обществата (т.е. християнският свят), дори в Латинска Америка.
– Обяснявате, че краят на християнския свят не е внезапен, а резултат от дълга агония. Първият разрив датира според вас от 1789 г. Защо?
– Вероятно това започва много по-рано. Откриваме критики на християнската власт над нравите и законите още от Ренесанса и, разбира се, във века на Просвещението. Сезонът на Просвещението започва по-рано, преди 1789 г. Но нещата се развиват различно в зависимост от мястото. В протестантските страни (английската, нидерландската, американската революции), протестанството приема добре модерността, разбира се с нея и се развива връзка между религията и политиката (затова, например, американските правителства не се колебаят да говорят за Бог). Докато в католическите страни религията се противопоставя с всички сили на Просвещението и от този момент Бог става враг на правителствата (такава е ситуацията във Франция).
От този момент християнският свят изпада в агония: модерността изисква свобода на съвестта, а католическата религия отхвърля и либерализма, и индивидуализма. Разривът е консумиран. В продължение на два века християнският свят ще се опитва да запази своето влияние с много хитрост, енергия и дори жар. Но модерното търсене на лична свобода е много силно. През втората половина на ХХ век бентът се скъсва и християнското влияние е пометено. Етични комитети, съставени от всички религии или вярвания в обществото, започват да вземат решения за моралната легитимност.
– Смятате, че Църквата е остаряла институция. В смъртна опасност ли е тя?
– Наистина смятам, че Църквата е остаряла институция. Църквата е едновременно свята и патриархална институция, която оставя на жените слугинска роля и разбира управлението като деспотство (което наблюдаваме във всички близки и приятелски католически институции). Остаряла с този тип поведение и с това, което предполага като възглед за хората и техните отношения, тя вече не може да бъде приета от нашите съвременници. Следователно Църквата трябва напълно да се реформира, което, за щастие, не е невъзможно, но ще застраши властта и суетата на нейните водачи. Но Църквата съвсем не е в смъртна опасност. Тя може да се влоши, да се корумпира, да се разврати, да изневери на себе си и всичко това вече ѝ се случи. Тя е прекосила вековете въпреки всичко и ще прекосява отново, защото са достатъчни шепа католици, за да има Църква. Това, което е под въпрос сега и което е напът да изчезне, е способността ѝ да управлява нравите от гледна точка на своите стандарти. Това не означава, че тя няма да оцелее, ако вече не може да ги управлява. Напротив, мисля, че това лишаване от власт по-скоро ще ѝ направи услуга.
– Означава ли краят на християнския свят край на цивилизацията или поне на една цивилизация?
– Западната цивилизация, родена с края на Римската империя, е наследница на гърците и Рим, евреите и християните. Може да се каже, че тя е юдео-християнска и напълно съобразена с християнския свят. Няма никакво съмнение, че изчезването на християнството я разтърсва и променя. Опитах се да покажа как тя запазва християнските елементи и ги рециклира, превръщайки например християнския хуманизъм в хуманитаризъм. Западната цивилизация не изчезва с края на християнския свят, тя се променя. Целият въпрос е доколко тя ще загуби връзките си с християнството – ще загуби ли достойнството на човека? Идеята за истина? Идеята за линейно време? Всичко това днес е поставено под въпрос. И неизбежният мащаб на тази трансформация обяснява сериозните раздори на нашето време: има течения, които прибързано приветстват тези промени, и течения, които абсолютно биха искали всичко да остане такова, както е.
– Религията на морала ли замести християнската религия?
– Хуманитаризмът е морално продължение на връзките с християнството: състраданието и снизходителността, покаянието и прошката, равенство за всички. Но тези препратки вече не са вкоренени в трансцендентността, те се основават само на обичая за светска употреба. Тъй като вече не се основават на трансцендентността и замениха Божието царство със земната утопия, те вярват в съвършенството и вече не вземат под внимание реалностите. Изоставайки трансцендентността, те престанаха да бъдат обещания, за да се превърнат в програми. Така че имаме “ценности”, както се казва – покаянието, равенството – които са едновременно без трансцендентност и без грижа към реалността и които претендират да се прилагат веднага и радикално. Оттук и един морал, който е едновременно деспотичен и нереалистичен. С постепенното отслабване на религията на нашите бащи, този морал се превръща в ерзац религия: това се нарича морализъм. Една интересна подробност: тъй като този моралвече не е свързан с трансцендентността, той е загубил ясния и студен поглед на християнската любов. Той е сладникав, преливащ и много често смешен. Няма нужда от илюстрация, за да бъда разбрана: речите на нашите управляващи или медии са сърцераздирателни.
– Може ли екологията да се превърне в религията на ХХ век?
– Имайки предвид климатичните проблеми, въпросите за опазването на природата и експанзията на един иманентен светоглед, от който хуманизмът е изчезнал, да. Ние надминахме хуманизма, който означава, че човекът е в центъра и е съществено по-достоен от животните. Днешните поколения не виждат причина да дават първенство на човека. Налага се една космотеистична вяра (космосът е бог, няма друг бог). Екологията, която тръгва от рационален дискурс и се основава на обективни истини (да се каже, че има проблем с климата и околната среда, означава да се изкаже една реалност), също се превръща в религия. Тя се налага като вяра, има своите духовници и отлъчвания, забранява на своите опоненти да се изразяват, има своя катехизис, който се разпространява от детската градина във всички училища, има свои пророци и апокалиптични известия и т.н. Това е много вредно за екологията: като рационален дискурс, превърнат в религия, тя ще загуби своята рационалност и мнозина ще откажат да ѝ повярват. Това е поражение за екологията и то сериозно вреди на бъдещето ѝ.
– На фона на демографските сътресения, може ли ислямът да заеме мястото, което преди заемаше християнството на Запад?
– Изобщо не вярвам в тезата за “голямата замяна”. Тя идва от хора, които биха искали нашата цивилизация да остане неподвижна такава, каквато е, и които възприемат външните влияния като агресия и унищожение. Но една цивилизация не може да остане неподвижна, това не съществува. В този случай, нашите дядовци решиха да колонизират цели страни в Северна Африка и тези хора, които научиха френски език при нашето ръководство, идват сега у нас. Нашата историческа отговорност е да ги приемем, защото сме длъжни да поемем отговорност за действията на нашите предци – поне аз така мисля. Тъй като те искаха да колонизират, трябва да понесем последствията.
Очевидно в следващите десетилетия и векове нашата цивилизация ще понася мюсюлмански влияния – до каква степен? Ние трябва да решим, защото ако се срамуваме от самите себе си, те ще бъдат по-значителни. Със сигурност задълго ще имаме радикални малцинства на ислямисти, които ще хвърлят бомби срещу нас, защото трябва да разчитат на омразата и жаждата за отмъщение на онези хора, които толкова дълго са били колонизирани и не успяват да се управляват сами, когато са свободни. Казвайки това, не искам да повярвам, че жените с мюсюлманска култура, които живеят във Франция, ще имат желание да се върнат към една култура, в която насила ги женят на 13 г. и ги смятат за кобили за разплод.
– Изглежда отхвърляте и декадентистите, и прогресистите? Защо?
– Защото мисля, че и двете страни са крайни и способни на нечуван радикализъм. Декадентистите смятат, че след като християнството е надживяно, по един или друг начин ще изпаднем в небитието. Прогресистите стигат дотам да повярват, че вече няма антропологична, морална граница пред индивидуалната воля. Нямам никакво желание да се върна няколко века назад, както биха искали декадентистите, които често са реакционери. Но също така нямам желание да живея в общество, в което учителят ще убеждава шестгодишно дете да смени пола си, без да казва на родителите си, и в което е законно една двойка, каквато и да е тя, да плати на жена от третия свят, за да износи бебето ѝ.
– С какво днешната метаморфоза парадоксално може да бъде шанс?
– Не е ли подобрение да вземем предвид детето жертва на педофилски актове, в ущърб на институцията – семейството или Църквата? Ето една съвременна добрина на индивидуализма. Има много други въпроси, както фактът, че стана неморално да се отнасяш към жените с презрение. Има облаги в нашата цивилизация, но е абсурдно да си въобразяваме, че всички предишни епохи са варварски и само нашата е стойностна, приемлива, морална; или да си въобразяваме обратното, че нашата епоха е варварска и обречена, от гледна точка на миналите епохи. Всяка епоха има своето величие и извращения. Историкът Леополд фон Ранке казваше “всяка епоха е обичана от Бог”.
Автор: Александър Девекио, “Фигаро”
Превод от френски: Галя Дачкова
Гласове
Последвайте ни и в Телеграм