Руският режисьор, сценарист и продуцент Андрей Кончаловски на 20 август ще отбележи своята 85-годишнина. В навечерието на юбилея той сподели пред ТАСС свои мисли за „културата на отмяната“, оцени степента на своята свобода и предрече изчезването на кинотеатрите.
– Поводът за нашата среща е предстоящият Ви юбилей…
– Да, но тази тема може съвсем накратко да бъде обсъдена.
– Знаете ли как ще го отбележите?
– Обикновено с Юля (Юлия Кончаловска – актриса, съпруга на режисьора) на рождени дни се срещаме с близки приятели. Те са осем души.
– Юбилеят не е ли повод за нещо голямо?
– Не приемам юбилея като повод за нещо голямо. На първо място, защото никога не съм имал много приятели и мисля, че няма и да имам. Имам много познати. Но смятам, че около масата трябва да бъдат точно толкова хора, че да е възможно да се води разговор. Осем, десет – това е максимумът. Ако са повече, започват изказвания и е нужен микрофон. Някак не е добре – микрофон на семеен празник. Разбирате ли… Аз като цяло се отнасям сдържано към участието в обществения живот, тоест не се стремя да се изказвам по всякакви поводи по всяко време. Просто не се смятам за знаещ в много области, плаши ме ролята на вестител или пророк.
– Тогава нека поговорим по творчески теми. Пролетта имахте премиера в театър Моссъвет, „Укротяване на опърничавата“ по Шекспир. Знаете ли с какво ще продължите?
– Да. Както направих трилогия по Чехов, бих искал да поставя и трилогия по Шекспир: комедия, трагедия, фантазия. Но това ще отнеме известни години. Ако сега имах време само за това, бих ги поставил веднага една след друга. Но се готвя да снимам и голям сериал. Той ще отнеме най-малко една снимачна година, така че трябва да отложим „Макбет“ за края на следващата година.
– Имате предвид многосерийния си филм, посветен на събитията около Октомврийската революция? Кога започва работата?
– Работата вече започна. Тя е продължителна. Трябва да се намерят актьори. Сега правя национален кастинг, за да намеря правилните лица, правилните образи. Затова работата тече. Надявам се към края на есента вече да започнат снимките.
– Андрей Сергеевич, Вие сте поставял спектакли в цял свят, в последните години и в Русия, и в Италия. Соред Вас има ли сега някаква перспектива за сътрудничество или „културната отмяна“ ще се развива стремително? Как мислите, руската култура ще бъде ли реално отменена за Запад?
– Бих казал, че временно, с указ, с решение от горе може да се отмени всичко, каквото поискате. Но това са решения на несамостоятелни политици… И те не могат да имат продължително действие, по силата на това, че човечеството се развива не по някакви решения на някакви правителства, то се развива по собствените си закони.
Що се отнася до Европа, днес трябва да констатираме, че Европа много стремително се движи към пропаст – културна, икономическа, идеологическа, цивилизационна. Доколкото ние сме източна провинция на Европа, се надявам, че нас не ни очаква същото. И не ми се иска, но мисля, че след не много време европейците ще пътуват при нас, за да си спомнят как беше при тях. Затова руската култура ще преживее без Европа. А европейската култура няма да преживее изобщо.
Това се вижда по състоянието на театъра, по състоянието на фестивалите и това, което става на тях, това засилване на политическата коректност, това задължение за фестивалите да има равно количество мъже и жени, които снимат кино. Та това е смешно. В една година жените имат добри филми, в друга година – мъжете. Но няма аритметично равенство. Да се подбират най-добрите филми на такъв принцип, е някак, не знам… като да се подредят наравно мравки, оси, пчели, стършели и хлебарки. Просто така: „Стройте се, сега ще правим всичко поравно.“ Така не става, това е просто глупаво.
– Как мислите, за руснаците, за руските режисьори ще бъде ли възможна някаква ко-продукция? Вие самият ще бъдете ли готов да поставите спектакъл в Италия, или да снимате филм?
– Разбира се, разбира се, напълно е възможно. Но по принцип, сега, в този момент, няма закъде да се бърза. Сега трябва това стадо от политкоректни деятели да прегори. За да може на Запад да настъпи отрезвяване, осъзнаване на абсурда, само тогава ще бъдат предприети някакви стъпки. Трябва да се изчака. Изобщо няма закъде да се бърза. Това – от една страна. От друга страна, аз вече нямам особен стремеж.
Аз много обичам Венеция. Но за мен тя е прекрасна и без Венецианския фестивал. Имаше фестивал, добре. Но като цяло сега кинематографистът преживява сложни времена, търси себе си, хората мислят в каква форма да поднесат съдържанието.
Много е вероятно кинтоеатрите с всички тези пандемии и всякакви ограничения и санкции съвсем да се загубят и културата на запечатаното киноизображение да премине на други носители – екрана на домашния кинотеатър или екрана на смартфона. Във всеки случай масовостта на киносалоните, според мен, бавно повяхва.
– И Вие наистина мислите, че това не е лошо? Има стотици зрелищни филми, които задължително трябва да се гледат на голям екран. Нима може да видиш нюанси на екрана на телефона? Изчезването на кинотеатрите няма ли да е във вреда на киноизкуството?
– Е, по-добре е да се слуша Бетовен в концертната зала, а месата на Бах е по-добре да се слуша в църквата. Но хората седят и ги слушат в слушалките. И ние не можем нищо да им забраним. В този смисъл, цивилизацията ни дава някакви възможности, но и ни лишава от други. Знаете ли, преди триста години хората са разбирали, че на Пасха в Кьолнската катедрала 200 души хор и 100 души оркестър ще изпълнят меса от Бах. Това е било събитие, за което са се готвели няколко месеца по-рано. Жените са колосвали фустите си, мъжете също се издокарвали, избирали време, по което да тръгнат, качвали се на дилижанс и пътували по опасни пътища, където нападат разбойници. Пътували до Кьолн, за да слушат месата на Бах. И това било събитие за цял живот. А сега натискаш копчето – една меса от Бах, натискаш друго – втори шедьовър, трети, четвърти. Всичко е достъпно. А колкото е по-достъпно, толкова по-малко е потребно. Това е закон. Изобилието и достъпността лишават човека от потребност, а значи и от желание да я удовлетворява… тук няма какво да се направи. Може просто да се наблюдава.
– Сега в руските класации практически няма нови западни филми. Как Ви се струва, има ли някакъв шанс руското кино да разпери, така да се каже, криле? Ще помогне ли това развитие или няма да повлияе по никакъв начин?
– Не знам, аз не съм много добър в прогнозите. Но това също се нарича „заместване на вноса“. То се случва в технологиите, случва се и в културата. Мисля, че в някаква степен безспорно ще помогне в развитието. Енергия има. Младите хора искат да снимат. Те засега не трябва да търсят пътища, за да пробият и да попаднат на голям екран. Друг въпрос е, че младите на практика сега остават без направление в живота от, например, кинофестивала в Кан. Неговото значение намалява.
Ограничавайки се с политическа коректност, международните фестивали ограничават своето влияние. Превръщат се в политически акт. И за това също няма какво да се направи.
– В последно време Вие без възторг говорихте за „Оскар“-ите. Кажете, според Вас, нужен ли е въобще сега руски оскаров комитет, който да подбира руските филми за „Оскар“? Има ли по принцип смисъл да се предлагат руски филми за „Оскар“ в сегашната ситуация?
– Докато има „Оскар“, трябва да има оскаров комитет. И трябва да се правят всички обичайни стъпки: да се издигат наши филми, да се опитваме да ги показаме пред света. Това има смисъл като стимул за младите хора. Но за „Оскар“-ите мога да кажа така: докато все още не всички са разбрали, че танците свършиха. Танците свършиха, но хората още не знаят. Те все още танцуват, но музиката вече не свири. Това е трудно да се осъзнае. Но по това, което се случва в света на киното, вече всичко е ясно. Преди двайсет години аудиторията на „Оскар“-ите беше половината свят. И това имаше комерсиални последствия. А сега всичко това се свива, „Оскар“-ите престават да бъдат интересни. Мисля, че в бъдеще интересът ще продължи да намалява. Мениджърите в световното кино дотолкова са наплашени да бъдат политически коректни, че е много трудно да се говори за велики открития.
– Главният герой на Вашия филм „Рай“ е предан на идеите на нацизма. Как мислите, какво води хората до такива идеи?
– Теорията се потвърждава или се опровергава от практиката. Идеята на нацизма е възникнала в главите на абсолютни идеалисти. Тази идея не се е интересувала от въпросите за раса, за националност. Тя се е интересувала от идеята за свръхчовека. Когато започнала да се развива, нацистите започнали да говорят за превъзходство на една раса над друга, идеята започнала да ридобива доста страшни черти. И тази идея била обречена. Мисля, че там е имало сериозни трагедии, при хора, които са имали убеждения, но, срещайки се с прилагането на тези убеждения в живота, са се ужасили, но не са могли вече да излязат от този мътен поток. От мътния страшен поток. Ето това е трагедия.
Таква трагедия е имало и в различни други страни, в които се е прилагало насилие. Вероятно такива трагедии е имало и у поддръжниците на Робеспиер, на Пол Пот и така нататък. Пуснатият механизъм, влияещ като хипноза, безжалостно увлича беззащитния човек. Това е психологията на масите. Опасно нещо.
– Андрей Сергеевич, Вие обичате да повтаряте, че свободата не е самоцел, най-важното е – от какво сме свободни. Лично Вие от какво сте свободен?
– Това е много присъщо за нас – да абсолютизираме някои понятия. В частност, понятието за свобода. Но възвеждането на свободата в абсолют, в най-висше значение, абстрактно, отделено от задълженията, води до загуба на свободата. Тоест, най-свободният човек по правило е дивакът. Ето кучето, то тича, то е свободно. После започват да го дресират, това не прави, онова не прави, не се качвай на масата – и при него се появяват отговорности и някак свободата се ограничава. Затова, ако човек знае своите отговорности, спазвайки рамките им, той може да се смята за свободен.
Преди всичко културата е несвобода. Колкото по-културен е един човек, толкова повече осъзнава своите отговорности. И тогава, вътре в това, той може да бъде свободен, но нищо повече.
– Тоест, Вие не можете да се наречете свободен от нещо? Защото имате отговорности, така ли?
– Разбира се. Но това не означава, че не се наслаждавам на всичко, което ми е дадено вътре в тях. И как иначе? Иначе едва ли е възможно да се живее. Ако няма да приемете живота, а смятате през цялото време да се борите с него, с обстоятелствата, вие никога няма да бъдете свободни. Има неща, с които е безсмислено да се борим. Знаете тази известна арабска молитва, „Аллах, дай ми сили да променя това, което не мога да изтърпя, дай ми сили да изтърпя това, което не мога да променя и дай ми мъдрост да отлича едното от другото.“
– Да, аз също често си спомням за това.
– И затова, вероятно най-трудно за човек е реално да си представи своето място в човешката цивилизация. Човек обикновено има лъжлива представа за себе си. Тя или е по-висока от действителната, или е по-ниска. Но е много голямо щастие, когато ти реално разбереш всичко за себе си, знаеш къде се намираш: в семейството, в страната, в културата, в нацията, на земното кълбо, в космоса. Когато осъзнаеш себе си като жив организъм. Като жив организъм, който по природа знае, че не може бъде много близо до огъня, защото ще изгори, нито твърде далеч от него – тогава ще замръзне.
– Ако се върнем към въпроса за заместване на вноса. Преди няколко години много се шумеше около Вашата и на брат Ви Никита Михалков бъдеща история с веригата „Ядем като у дома“. Говореше се, че тя може да стане алтернатива на Макдоналдс. Сега Макдоналдс ту си тръгва, ту се връща в нов вид, сякаш самото време развива тази идея. Проектът ще бъде ли реализиран?
– Не мога да кажа, че този проект е главна цел в живота. Слава Богу, имам друга професия. И двамата с брат ми, и Юля. Тази идея се появява и изчезва, защото има по-важни неща в живота. Има хора с фантастична енергия, и те постигат успех в бизнеса. Но този проект не е основното, с което ми е отредено да се занимавам. Тази идея възниква и изчезва, нещо се случва. Но за да може наистина да късаш, блъскаш и пробиваш, трябва да се отнасяш сериозно към работата, трябва да бъдеш обсебен от нея.
– Сега мнозина казват, че животът не ни е подготвил за това – ту пандемия, ту нови пертурбации. Усещането е, че всички ние се намираме в учебник по история. Как се чувствате Вие в новите реалии? Имате ли чувството, че живеете в учебник по история, или имате Ваш път, свой живот, който не е твърде свързан с нещата, които се случват наоколо?
– Аз винаги съм мислил за причинно-следствените връзки в развитието на страната, в развитието на руската култура. Още започвайки с „Андрей Рубльов“, повечето ми филми или сценарии така или иначе са били посветени на различни епохи от историята на моята страна. Било то руското селячество, или дворянството, или революцията. Постоянно се замислям за това, така че постоянно живея в учебника по история. Винаги. Просто поради това, че причинно-следствените връзки са много сложни, уча и децата си – разбери къде е причината и къде е следствието. Къде е причината за крепостното право, и къде са последствията от крепостното право. И така нататък.
Сега ние просто живеем във време, в което се случва тектонично движение в развитието на цивилизацията. От една страна технологиите действат разрушително върху човешкия мозък, действат разрушително на подкорието с изобилие от ненужна информация. От друга страна достъпността на информацията убива паметта. Хората все по-малко и по-малко помнят. А колкото по-малко помнят, толкова по-малко знаят. Това се случва най-вече в европейската цивилизация, където паметта става все по-кратка и по-кратка и по-кратка, а културата на отмяната означава само едно: култура на отмяна на културата, култура на отмяна на отговорностите, превес на правата над отговорностите. И това не се случва в Китай, Индия или Латинска Америка – така наречените ненапреднали, „изостанали“ страни. И поради това има тектонично нулиране на цялата цивилизация.
Шпенглер беше прав, ние живеем в края на цивилизацията, която през втората половина на XX век се наричаше „следвоенната американска мечта“. Тя потъна, практически въобще изчезна. Живеем във време, когато трябва да се търсят нови ориентири. Епохата на джинсите, рокендрола и рапа се приближава към края си.
– Как мислите, ще намерим ли нови ориентири?
– Къде ще ходим? Разбира се. Като цяло сарито е по-удобно от джинсите.
– А не трябва ли да измислим нещо наше, руско? Не сари и не джинси?
– Знаете ли, че джинсите много влияят на продуктивността на мъжете. На кръвоснабдяването на мъжкия таз (смее се). Не знам, разбира се. Така или иначе, всички сме едно дърво. Разбира се, има огромно пространство, където няма култура на отмяната. Там има огромни пластове друг живот.
– Но, според Вас, ще излезем ли някак?
– Често повтарям: ние никога не сме карали към пропастта с Ролс Ройс. Пътувахме към пропастта с товарно камионче. Затова и не стигнахме до пропастта, забавихме се.
Разговорът води Наталия Баринова
Превод за „Гласове“ Екатерина Грънчарова
Последвайте ни и в Телеграм
Андрей Кончаловски: Европа стремително се движи към пропаст – културна, икономическа, цивилизационна
Руският режисьор, сценарист и продуцент Андрей Кончаловски на 20 август ще отбележи своята 85-годишнина. В навечерието на юбилея той сподели пред ТАСС свои мисли за „културата на отмяната“, оцени степента на своята свобода и предрече изчезването на кинотеатрите.
– Поводът за нашата среща е предстоящият Ви юбилей…
– Да, но тази тема може съвсем накратко да бъде обсъдена.
– Знаете ли как ще го отбележите?
– Обикновено с Юля (Юлия Кончаловска – актриса, съпруга на режисьора) на рождени дни се срещаме с близки приятели. Те са осем души.
– Юбилеят не е ли повод за нещо голямо?
– Не приемам юбилея като повод за нещо голямо. На първо място, защото никога не съм имал много приятели и мисля, че няма и да имам. Имам много познати. Но смятам, че около масата трябва да бъдат точно толкова хора, че да е възможно да се води разговор. Осем, десет – това е максимумът. Ако са повече, започват изказвания и е нужен микрофон. Някак не е добре – микрофон на семеен празник. Разбирате ли… Аз като цяло се отнасям сдържано към участието в обществения живот, тоест не се стремя да се изказвам по всякакви поводи по всяко време. Просто не се смятам за знаещ в много области, плаши ме ролята на вестител или пророк.
– Тогава нека поговорим по творчески теми. Пролетта имахте премиера в театър Моссъвет, „Укротяване на опърничавата“ по Шекспир. Знаете ли с какво ще продължите?
– Да. Както направих трилогия по Чехов, бих искал да поставя и трилогия по Шекспир: комедия, трагедия, фантазия. Но това ще отнеме известни години. Ако сега имах време само за това, бих ги поставил веднага една след друга. Но се готвя да снимам и голям сериал. Той ще отнеме най-малко една снимачна година, така че трябва да отложим „Макбет“ за края на следващата година.
– Имате предвид многосерийния си филм, посветен на събитията около Октомврийската революция? Кога започва работата?
– Работата вече започна. Тя е продължителна. Трябва да се намерят актьори. Сега правя национален кастинг, за да намеря правилните лица, правилните образи. Затова работата тече. Надявам се към края на есента вече да започнат снимките.
– Андрей Сергеевич, Вие сте поставял спектакли в цял свят, в последните години и в Русия, и в Италия. Соред Вас има ли сега някаква перспектива за сътрудничество или „културната отмяна“ ще се развива стремително? Как мислите, руската култура ще бъде ли реално отменена за Запад?
– Бих казал, че временно, с указ, с решение от горе може да се отмени всичко, каквото поискате. Но това са решения на несамостоятелни политици… И те не могат да имат продължително действие, по силата на това, че човечеството се развива не по някакви решения на някакви правителства, то се развива по собствените си закони.
Що се отнася до Европа, днес трябва да констатираме, че Европа много стремително се движи към пропаст – културна, икономическа, идеологическа, цивилизационна. Доколкото ние сме източна провинция на Европа, се надявам, че нас не ни очаква същото. И не ми се иска, но мисля, че след не много време европейците ще пътуват при нас, за да си спомнят как беше при тях. Затова руската култура ще преживее без Европа. А европейската култура няма да преживее изобщо.
Това се вижда по състоянието на театъра, по състоянието на фестивалите и това, което става на тях, това засилване на политическата коректност, това задължение за фестивалите да има равно количество мъже и жени, които снимат кино. Та това е смешно. В една година жените имат добри филми, в друга година – мъжете. Но няма аритметично равенство. Да се подбират най-добрите филми на такъв принцип, е някак, не знам… като да се подредят наравно мравки, оси, пчели, стършели и хлебарки. Просто така: „Стройте се, сега ще правим всичко поравно.“ Така не става, това е просто глупаво.
– Как мислите, за руснаците, за руските режисьори ще бъде ли възможна някаква ко-продукция? Вие самият ще бъдете ли готов да поставите спектакъл в Италия, или да снимате филм?
– Разбира се, разбира се, напълно е възможно. Но по принцип, сега, в този момент, няма закъде да се бърза. Сега трябва това стадо от политкоректни деятели да прегори. За да може на Запад да настъпи отрезвяване, осъзнаване на абсурда, само тогава ще бъдат предприети някакви стъпки. Трябва да се изчака. Изобщо няма закъде да се бърза. Това – от една страна. От друга страна, аз вече нямам особен стремеж.
Аз много обичам Венеция. Но за мен тя е прекрасна и без Венецианския фестивал. Имаше фестивал, добре. Но като цяло сега кинематографистът преживява сложни времена, търси себе си, хората мислят в каква форма да поднесат съдържанието.
Много е вероятно кинтоеатрите с всички тези пандемии и всякакви ограничения и санкции съвсем да се загубят и културата на запечатаното киноизображение да премине на други носители – екрана на домашния кинотеатър или екрана на смартфона. Във всеки случай масовостта на киносалоните, според мен, бавно повяхва.
– И Вие наистина мислите, че това не е лошо? Има стотици зрелищни филми, които задължително трябва да се гледат на голям екран. Нима може да видиш нюанси на екрана на телефона? Изчезването на кинотеатрите няма ли да е във вреда на киноизкуството?
– Е, по-добре е да се слуша Бетовен в концертната зала, а месата на Бах е по-добре да се слуша в църквата. Но хората седят и ги слушат в слушалките. И ние не можем нищо да им забраним. В този смисъл, цивилизацията ни дава някакви възможности, но и ни лишава от други. Знаете ли, преди триста години хората са разбирали, че на Пасха в Кьолнската катедрала 200 души хор и 100 души оркестър ще изпълнят меса от Бах. Това е било събитие, за което са се готвели няколко месеца по-рано. Жените са колосвали фустите си, мъжете също се издокарвали, избирали време, по което да тръгнат, качвали се на дилижанс и пътували по опасни пътища, където нападат разбойници. Пътували до Кьолн, за да слушат месата на Бах. И това било събитие за цял живот. А сега натискаш копчето – една меса от Бах, натискаш друго – втори шедьовър, трети, четвърти. Всичко е достъпно. А колкото е по-достъпно, толкова по-малко е потребно. Това е закон. Изобилието и достъпността лишават човека от потребност, а значи и от желание да я удовлетворява… тук няма какво да се направи. Може просто да се наблюдава.
– Сега в руските класации практически няма нови западни филми. Как Ви се струва, има ли някакъв шанс руското кино да разпери, така да се каже, криле? Ще помогне ли това развитие или няма да повлияе по никакъв начин?
– Не знам, аз не съм много добър в прогнозите. Но това също се нарича „заместване на вноса“. То се случва в технологиите, случва се и в културата. Мисля, че в някаква степен безспорно ще помогне в развитието. Енергия има. Младите хора искат да снимат. Те засега не трябва да търсят пътища, за да пробият и да попаднат на голям екран. Друг въпрос е, че младите на практика сега остават без направление в живота от, например, кинофестивала в Кан. Неговото значение намалява.
Ограничавайки се с политическа коректност, международните фестивали ограничават своето влияние. Превръщат се в политически акт. И за това също няма какво да се направи.
– В последно време Вие без възторг говорихте за „Оскар“-ите. Кажете, според Вас, нужен ли е въобще сега руски оскаров комитет, който да подбира руските филми за „Оскар“? Има ли по принцип смисъл да се предлагат руски филми за „Оскар“ в сегашната ситуация?
– Докато има „Оскар“, трябва да има оскаров комитет. И трябва да се правят всички обичайни стъпки: да се издигат наши филми, да се опитваме да ги показаме пред света. Това има смисъл като стимул за младите хора. Но за „Оскар“-ите мога да кажа така: докато все още не всички са разбрали, че танците свършиха. Танците свършиха, но хората още не знаят. Те все още танцуват, но музиката вече не свири. Това е трудно да се осъзнае. Но по това, което се случва в света на киното, вече всичко е ясно. Преди двайсет години аудиторията на „Оскар“-ите беше половината свят. И това имаше комерсиални последствия. А сега всичко това се свива, „Оскар“-ите престават да бъдат интересни. Мисля, че в бъдеще интересът ще продължи да намалява. Мениджърите в световното кино дотолкова са наплашени да бъдат политически коректни, че е много трудно да се говори за велики открития.
– Главният герой на Вашия филм „Рай“ е предан на идеите на нацизма. Как мислите, какво води хората до такива идеи?
– Теорията се потвърждава или се опровергава от практиката. Идеята на нацизма е възникнала в главите на абсолютни идеалисти. Тази идея не се е интересувала от въпросите за раса, за националност. Тя се е интересувала от идеята за свръхчовека. Когато започнала да се развива, нацистите започнали да говорят за превъзходство на една раса над друга, идеята започнала да ридобива доста страшни черти. И тази идея била обречена. Мисля, че там е имало сериозни трагедии, при хора, които са имали убеждения, но, срещайки се с прилагането на тези убеждения в живота, са се ужасили, но не са могли вече да излязат от този мътен поток. От мътния страшен поток. Ето това е трагедия.
Таква трагедия е имало и в различни други страни, в които се е прилагало насилие. Вероятно такива трагедии е имало и у поддръжниците на Робеспиер, на Пол Пот и така нататък. Пуснатият механизъм, влияещ като хипноза, безжалостно увлича беззащитния човек. Това е психологията на масите. Опасно нещо.
– Андрей Сергеевич, Вие обичате да повтаряте, че свободата не е самоцел, най-важното е – от какво сме свободни. Лично Вие от какво сте свободен?
– Това е много присъщо за нас – да абсолютизираме някои понятия. В частност, понятието за свобода. Но възвеждането на свободата в абсолют, в най-висше значение, абстрактно, отделено от задълженията, води до загуба на свободата. Тоест, най-свободният човек по правило е дивакът. Ето кучето, то тича, то е свободно. После започват да го дресират, това не прави, онова не прави, не се качвай на масата – и при него се появяват отговорности и някак свободата се ограничава. Затова, ако човек знае своите отговорности, спазвайки рамките им, той може да се смята за свободен.
Преди всичко културата е несвобода. Колкото по-културен е един човек, толкова повече осъзнава своите отговорности. И тогава, вътре в това, той може да бъде свободен, но нищо повече.
– Тоест, Вие не можете да се наречете свободен от нещо? Защото имате отговорности, така ли?
– Разбира се. Но това не означава, че не се наслаждавам на всичко, което ми е дадено вътре в тях. И как иначе? Иначе едва ли е възможно да се живее. Ако няма да приемете живота, а смятате през цялото време да се борите с него, с обстоятелствата, вие никога няма да бъдете свободни. Има неща, с които е безсмислено да се борим. Знаете тази известна арабска молитва, „Аллах, дай ми сили да променя това, което не мога да изтърпя, дай ми сили да изтърпя това, което не мога да променя и дай ми мъдрост да отлича едното от другото.“
– Да, аз също често си спомням за това.
– И затова, вероятно най-трудно за човек е реално да си представи своето място в човешката цивилизация. Човек обикновено има лъжлива представа за себе си. Тя или е по-висока от действителната, или е по-ниска. Но е много голямо щастие, когато ти реално разбереш всичко за себе си, знаеш къде се намираш: в семейството, в страната, в културата, в нацията, на земното кълбо, в космоса. Когато осъзнаеш себе си като жив организъм. Като жив организъм, който по природа знае, че не може бъде много близо до огъня, защото ще изгори, нито твърде далеч от него – тогава ще замръзне.
– Ако се върнем към въпроса за заместване на вноса. Преди няколко години много се шумеше около Вашата и на брат Ви Никита Михалков бъдеща история с веригата „Ядем като у дома“. Говореше се, че тя може да стане алтернатива на Макдоналдс. Сега Макдоналдс ту си тръгва, ту се връща в нов вид, сякаш самото време развива тази идея. Проектът ще бъде ли реализиран?
– Не мога да кажа, че този проект е главна цел в живота. Слава Богу, имам друга професия. И двамата с брат ми, и Юля. Тази идея се появява и изчезва, защото има по-важни неща в живота. Има хора с фантастична енергия, и те постигат успех в бизнеса. Но този проект не е основното, с което ми е отредено да се занимавам. Тази идея възниква и изчезва, нещо се случва. Но за да може наистина да късаш, блъскаш и пробиваш, трябва да се отнасяш сериозно към работата, трябва да бъдеш обсебен от нея.
– Сега мнозина казват, че животът не ни е подготвил за това – ту пандемия, ту нови пертурбации. Усещането е, че всички ние се намираме в учебник по история. Как се чувствате Вие в новите реалии? Имате ли чувството, че живеете в учебник по история, или имате Ваш път, свой живот, който не е твърде свързан с нещата, които се случват наоколо?
– Аз винаги съм мислил за причинно-следствените връзки в развитието на страната, в развитието на руската култура. Още започвайки с „Андрей Рубльов“, повечето ми филми или сценарии така или иначе са били посветени на различни епохи от историята на моята страна. Било то руското селячество, или дворянството, или революцията. Постоянно се замислям за това, така че постоянно живея в учебника по история. Винаги. Просто поради това, че причинно-следствените връзки са много сложни, уча и децата си – разбери къде е причината и къде е следствието. Къде е причината за крепостното право, и къде са последствията от крепостното право. И така нататък.
Сега ние просто живеем във време, в което се случва тектонично движение в развитието на цивилизацията. От една страна технологиите действат разрушително върху човешкия мозък, действат разрушително на подкорието с изобилие от ненужна информация. От друга страна достъпността на информацията убива паметта. Хората все по-малко и по-малко помнят. А колкото по-малко помнят, толкова по-малко знаят. Това се случва най-вече в европейската цивилизация, където паметта става все по-кратка и по-кратка и по-кратка, а културата на отмяната означава само едно: култура на отмяна на културата, култура на отмяна на отговорностите, превес на правата над отговорностите. И това не се случва в Китай, Индия или Латинска Америка – така наречените ненапреднали, „изостанали“ страни. И поради това има тектонично нулиране на цялата цивилизация.
Шпенглер беше прав, ние живеем в края на цивилизацията, която през втората половина на XX век се наричаше „следвоенната американска мечта“. Тя потъна, практически въобще изчезна. Живеем във време, когато трябва да се търсят нови ориентири. Епохата на джинсите, рокендрола и рапа се приближава към края си.
– Как мислите, ще намерим ли нови ориентири?
– Къде ще ходим? Разбира се. Като цяло сарито е по-удобно от джинсите.
– А не трябва ли да измислим нещо наше, руско? Не сари и не джинси?
– Знаете ли, че джинсите много влияят на продуктивността на мъжете. На кръвоснабдяването на мъжкия таз (смее се). Не знам, разбира се. Така или иначе, всички сме едно дърво. Разбира се, има огромно пространство, където няма култура на отмяната. Там има огромни пластове друг живот.
– Но, според Вас, ще излезем ли някак?
– Често повтарям: ние никога не сме карали към пропастта с Ролс Ройс. Пътувахме към пропастта с товарно камионче. Затова и не стигнахме до пропастта, забавихме се.
Разговорът води Наталия Баринова
Превод за „Гласове“ Екатерина Грънчарова
Последвайте ни и в Телеграм