ВЕЦ – Енина отбелязва 110 години от началото на своята дейност на 1 януари. Тя се намира край казанлъшкото село Енина и е първата българска ВЕЦ за обществено електроснабдяване извън столицата.
Реализирането на прогресивния за времето си проект е свързано с редица предизвикателства. Той е дело на казанлъшките търговци – баща и син Петко и Генчо Стайнови. Стойността на замисления от тях проект е 460 000 златни лева. За да осигурят необходимия капитал, те се обединяват с фамилията търговци Хаджигенчеви от Дряново. През 1911 г. те регистрират Електрическо акционерно дружество „Победа”. Започва реализирането на проекта, като доставката на част от необходимото оборудване е възложено на Siemens. През 1913 г. са направени първите успешни проби, а на 31 декември 1913 г. точно в полунощ Казанлък е захранен с електричество.
Салонът на читалище „Искра“ в първите секунди на 1914 г. е облян в светлина под възгласите на нетърпеливо „ура“.
Предлагаме със съкращение откъс от главата „Казанлъшки дунанми“ от книгата „Сага за Стайнови“ на Николай Тодоров, описващ този момент:
„Залата на читалището се запълваше бързо – най-напред нахълта простолюдието: дребни занаятчии, чиновници от общината, жители от крайните квартали, населени с преселници. Накрая заеха своите места на първите редове отбраните хора на града – казанлъшката аристокрация: розотърговци, местни индустриалци, общинари от първа ръка.
Гледката беше тържествена и можеше да хвърли сянка върху празничността на всеки столичен театър. Мъжете – с черни смокинги с бели ръкавици и задължителните джуфки. Дамската част – с дълги копринени рокли с шлейфове и модни европейски ветрила, които размахваха край лицата си с грациозни жестове. Поздравления, ръкостискания, завистливи погледи, дребни градски клюки – всичко това беше разменено мимоходом в зрачния салон, осветяван оскъдно от старите петролни лампи, които разливаха болнична светлина.
Що се отнася до ветрилата, те наистина бяха потребни, защото в зле проветрявания салон започна да става душно и горещо.
Всичко това беше привично за една новогодишна вечер. И все пак между хората владееше някакво напрежение, чувстваше се нетърпеливо очакване.
Най-сетне завесата се вдигна, шумни ръкопляскания обсипаха залата и тържеството започна. Хорът се подреди на сцената и тук-там се доловиха шушукания – между хористите публиката различни своите деца и близки, трябваше да се оцени кой как изглежда и да се различи най-хубавия глас. Гръмна оркестърът. Следваше концертно рисуване. Под звуците на музиката един извънредно талантлив ученик бързо нахвърляше върху бялото платно с предварително очертани контури с черен въглен чертите на младо женско лице. Лицето, сетне торсът благоприлично закръглен, по-надолу нозете, стройни и твърде целомъдрено разположени.
Публиката сдържано изръкопляска. Появи се председателят на читалището – едър господин с рано олисяла глава. Избърса внимателно с кърпа на големи карета запотените си очила и заби поглед в някакви листа, положени предварително на трибуната. Той приближи лампата до себе си и рече: „Дами и господа…“ и почакам малко да угасне шумът, с който се посрещаше всеки номер.
Председателят на читалището вече довършваше доклада си, защото краят на старата и не особено радостна за българския народ 1913 година изтичаше. Залата започваше да издава признаци на нетърпение. Председателят погледна наново часовника си, сепна се, прекъсна доклада, вдигна глава и произнесе високо и празнично: „Скъпи съграждани, честита да ви е…“.
Изведнъж ярка, млечно-бяла светлина обля залата, екна дълго набирано в гърдите „ура“, председателят довърши едва дишащ от вълнение поздравлението си вече на светло „… новата 1914 година!“.
Електричеството от Старата река беше дошло най-напред в читалище „Искра“.
Той се наведе и духна газената лампа, читалищният салон ликуваше. Името на Стайнови се носеше от уста на уста. Генчо Стайнов просълзен скокна, прегърна и целуна своя съдружник Стефан Енински, с когото бяха заедно на фронта. Съдружниците дряновци и казанлъчани си стискаха здраво ръце, ръцете ми бяха корави. Дядо Стоян седеше малко настрани мълчалив. Мъжествено стисна устни, мъчейки се да прикрие вълнението си. Някой се приближи до Генчо и му прошепна „Погледни кой бълва змии и гущери“.
Наистина, неколцина от градските богаташи, отделени на групичка, стояха с вкаменени лица. Стайнови направиха голям удар.
Когато публиката напусни читалището, видя че цялата улица „Александровска“ сияе обляна в силни светлини и новогодишната нощ се превърнала в ден. 1914 година беше дошла“.
Николай Тодоров е роден в казанлъшкото село Черганово през 1931 г. Завършва средното си образование в Казанлък, а висше – българска литература, в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи последователно като кореспондент, репортер и завеждащ отдел във вестниците „Искра“ (Казанлък), „Труд“, „Литературен фронт“ и „Дума“, зам.-главен редактор на вестник „Земя“ и главен редактор на в. „Поглед“. Съветник по културните въпроси в МС.
Удостояван е със званието Заслужил деятел на културата, член на СБП и СБЖ. Първият му разказ е отпечатан през 1950 г. във в. „Искра“. Автор е на повече от 20 книги – белетристика и публицистика (с книгата „Гласове от далече“ през 2017 г. писателят отбеляза 85-та си годишнина), както и на сценарии за телевизионни филми за Канада, Мали, Гвинея, Буркина Фасо и др.
Почива през 2018 г.
Последвайте ни и в Телеграм
