Буко Давидов е един от най-известните и най-талантливи самодейци на Казанлък, човек артистичен и с широка култура, роден на днешната дата преди 119 години.
На него Иван Събчев посвещава цял очерк в книгата си „Чешит-парад от стария град Казанлък„:
Буко Давидов е един от малцината останали от най-старото поколение живи искристи, преминали в третата възраст.
Завършил Казанлъшкото педагогическо училище, Буко не се отдава нито на учителската професия, нито пък го влече и блазни професията, която повече от неговите сънародници евреи практикуват — търговията. Въпреки че в последната има възможност да се включи като наследник на баща си. Но затова пък и досега си остава човек от средна ръка, без да се е стремял никога към материално благополучие и богатство. В замяна на това пък е и с много богата душевност.
Още от младежките години сърцето му го влече към прояви в културния живот на града. В него той се включва активно и му остава верен и до днес.
За обогатяване и повишаване на културата си чете всестранна литература, участва в много и най-различни културни прояви в града ни. Става член на настоятелството на читалище „Искра“, по-късно и негов секретар.
Тук той проявява добър организаторски талант както в самото администриране, така и в организацията на театрални представления, концерти и други културни прояви на местни и външни състави, като всяка неудача на последните изживява силно.
Веднъж вървях по ул. „Искра“ и малко преди да стигна до читалището гледам Буко, застанал на входа му, ми маха с ръце да отида при него. Беше много разтревожен:
— Иване, след десетина минути Варненската филхармония започва концерта си, а в салона има само двадесетина човека публика. Развърти се нагоре-надолу и каквото видиш, води го.
„Развъртях се“ аз по площада, но повече от десетина човека допълнителна публика не можах да осигуря.
Концертът все пак се състоя, публиката ръкопляска, но Буко как е преживял празния салон, сам си знае.
С особено голям успех Буко стъпва и дълги години се подвизава на театралната сцена. Образите, които пресъздава, особено в неговото амплоа — драмата и трагедията, се запаметяват завинаги.
А какъв рецитатор беше!
С театралната си фигура и маниери, с мелодичния си и приятен глас и дикция, с майсторското си изпълнение той просто приковаваше публиката да го слуша със затаен дъх и вълнение.
Освен български и еврейски, Буко владее добре и френски, немски, испански и турски.
Той, може би, е един от малцината преводачи в страната ни, дръзнал да преведе булевардна литература, забранена навремето си за разпространение. От френски превежда романа „Мулен Руж“. Книгата е из живота на френския художник-импресионист Тулуз Лотрек. В съдържанието й са предадени сценки из нощния Париж.
Малцина обаче са имали възможността да прочетат тази книга, тъй като същата се отпечатва на пишеща машина само в три екземпляра. Предавала се е от ръка на ръка само на най-близките му приятели.
А такива му бяха известни казанлъчани — хора на перото, на театралната сцена, на четката.
Пръв приятел му е Чудомир и то до последния ден на живота на големия български писател-хуморист.
Понякога, като позакъснеели в пивницата на известната кака Дешка, където си даваха среща културните дейци и която се намираше наблизо до дома на Буко, Чудомир се обаждал по телефона на съпругата си:
— Маро, спуках гума! Оставам на гараж у Букови.
Веднъж Буко и Чудомир отиват на гости в Шипка.
По улицата за манастира гледат отдалеч, че се задава срещу тях известният навремето си шипченски зевзек дядо Петърчо. Чудомир дръпнал Буко настрана и му рекъл:
— Да се чупим, догдето не ни е сбарал, че не можем се отърва!
— Не! — опънал се Буко. Дай да се срещнем с него! Все ще научим нещичко.
— Добре! — съгласил се Чудомир и се обърнал към Петърчо, който бил вече до тях:
— Петърчо, можеш ли да ни кажеш една рима?
Петърчо се спрял, огледал ги и отсякъл:
— Ако бяхте трима,
щях да ви кажа рима!
Но тъй като сте двама —
да … вашта мама!
И отминал.
— Хак ми е! — рекъл Буко на Чудомир. Сам си го изпросих като не те послушах!
Буко не можеше да се види по улицата да върви бавно. Все е забързан, изправен. Ходеше гологлав, с ниско остригана коса, с очила. А бялото му лице е винаги усмихнато.
Контактен, духовит, остроумен, Буко притежаваше високо чувство за хумор и приемаше всичко, даже и неблагоприятното за него, откъм хубавата му страна.
Веднъж получил фин костюм от Израел. Но нали си беше със закръглени нестандартни размери, не можал да го облече и да му се порадва. Късмет имал негов приятел. За Буко останало само удоволствието, че „поляли“ костюма в пивницата — една барака на ул. „Искра“, кръстена от самия него „Златни пепели“, и че зарадвал свой добър приятел.
Защото Буко обичаше да помага на изпадналите в беда, да се застъпва за утвърждаване и стабилизиране на хора на изкуството.
Буко понастоящем живее с близките си в София. Но и далеч от Казанлък, той все още не е забравен и тези, които го познават, с уважение споменават името му.
Писмо от Ученолюбива дружина „Искра“ – Казанлък, до председателя на Културно-просветно дружество „Театър“ – Стара Загора, в което се съобщава, че Чудомир, Буко Давидов и Арнаудов приемат поканата да участват в отложеното преди време литературно утро в Стара Загора. Писмото е напечатано на официална бланка и е подписано от председателя и директора на театъра при ученолюбива дружина „Искра“
Последвайте ни и в Телеграм
