Трансатлантическите отношения нямат бъдеще, ако партньорите в тях не са силни. А ЕС е слаб и все повече става не партньор, а васал на САЩ, пише Бруно Мацаес за “Политико“. Днес Европа е по-скоро игрова площадка, отколкото играч, а Вашингтон вече не смята за необходимо да обръща внимание на мненията или желанията на европейците.
Концепцията за европейска стратегическа автономия все повече представлява заплаха за Запада като политическа общност – идеята, че Европа, независима от САЩ, ще се отклони от трансатлантическия алианс, още повече когато Вашингтон се готви да се изправи срещу Пекин.
Бъдещето на континента често се свежда до един от двата сценария: в първия случай трансатлантическият съюз продължава да процъфтява и е в състояние да предотврати заплахите от Китай и Русия. Във втория случай западното партньорство увяхва, оставяйки Европа твърде слаба, за да избегне превръщане в Евразийски полуостров, контролиран по един или друг начин от гигантите на изток.
Но има трети, по-малко обсъждан сценарий, който е еднакво опасен за Европа – този, за който бившият държавен секретар на САЩ и стар трансатлантически вълк Хенри Кисинджър предупреждава в своето визионерско есе: ако Европа загуби независимостта си не заради Москва или Пекин, а заради Вашингтон? При този сценарий трансатлантическата общност се разпада, но САЩ остават в Европа в качеството си на чужда сила, макар и само за да попречат на големите си конкуренти да влязат в нея.
Както ми каза тази седмица Пиер Вимон, първи генерален секретар на Европейската служба за външна дейност, европейците са свикнали да казват „не“, когато е необходимо. Липсата на инвестиции в отбраната и спадът в технологичното и финансовото влияние обаче ги накара да не желаят или да не могат да повлияят на американските сметки. Вимонт се опасява, че „концепцията за Европа като васал става все по-възприета“.
Всъщност все по-често се създава впечатлението, че позицията на САЩ спрямо техните съюзници се е превърнала в точно обратното на това, което някога е била. Азия и Европа смениха местата си. По време на Студената война Вашингтон не се поколеба да упражни властта си по-открито в отношенията си с Япония, Индонезия или Филипините. Имаше смисъл да се демонстрира сила, ако тя може да предотврати комунистическия преврат в Джакарта или Манила.
Редица фактори обясняват защо Вашингтон вече не смята за подходящо да обръща внимание на мненията или желанията на европейците. Джъстин Вайс, бивш директор на политическото планиране във френското министерство за Европа и външните работи, ми напомни, че тези фактори са били очевидни през 2013 г. при Барак Обама. Първо, тъй като Китай замени Русия като основен конкурент на САЩ, Европа вече е далеч от центъра на събитията. За разлика от това Япония и Индия придобиха по-важно значение. Второ, както би посочил Вимон, Европа е загубила както икономическия, така и военния си потенциал. Ако Европа е застрашена от нападение от Русия или Китай, кой може да ги спре? Не и самите европейци. Трето, днес Вашингтон се чувства по-уязвим, отколкото по време на Студената война. Съветският съюз никога не е надвишавал 40% от икономическото производство на Америка. Китай вече е на 70% и тази разлика може напълно да изчезне за по-малко от две десетилетия. Появата на равен съперник ще доведе до факта, че Америка ще стане по-малко щедра и много по-меркантилна.
В последните си месеци като германски канцлер Ангела Меркел изглежда е била заета с въпроса за европейската слабост и изглежда много желае да направи това прощално предупреждение към своите колеги от ръководните органи на ЕС. Когато президентът на САЩ Джо Байдън се срещна с руския президент Владимир Путин в Женева, тя бързо обяви, че Европа трябва да говори със собствен глас по въпроси, за които на карта е заложена нейната сигурност и просперитет.
Според един от присъстващите на срещата на върха на Европейския съвет, където това беше обсъдено, Меркел се е изказала по този въпрос необичайно емоционално. И все пак, когато тя се присъедини към френския президент Еманюел Макрон в подкрепа на среща на върха между Европейския съюз и Русия, френско-германското предложение бързо се удави в море от обвинения между други европейски лидери.
Както ми казаха редица дипломати от Централна и Източна Европа, Байдън може да счита Путин за намиращ се в позиция на силата. Европейският съюз по-скоро в позиция на слабост. С този модел на капитулация, ЕС трябва просто да се примири със съдбата да бъде политически и икономически зависим от новата американска империя.
Но не бива да си правим илюзии: подобен изход не би означавал преформатиране на Запада; той би означавал смъртта му. И както много в Париж и Берлин, не мога да се отърва от усещането, че малко популярният сценарий на Кисинджър е неизбежен.
Източници: „Политико“, „Сега“, Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
