Историята ще запомни 2010-2019 като десетилетието, в което Западът загуби лидерството си в световните дела. Означава ли това, че Западът – чиято “мека” културна сила е по-разпространена от отвсякога – вече няма особено значение? Не. Но вече не той определя дипломатическото темпо на планетата, както бе свикнал след рухването на Берлинската стена.
Два малки скорошни примера го доказват. От 27 до 30 декември 2019 г. Иран, Китай и Русия проведоха в Оманско море съвместни военноморски маневри. В стратегически план това означава, че Персийският залив скоро няма да бъде американско езеро, а Китай вече не се страхува да използва въоръжените си сили за защита на икономическите си интереси. Много по на изток, Китай е напът да превърне Камбоджа в сателитна държава. Китайците получиха на концесия управлението на 20 на сто от бреговата ивица на Камбоджа в Тайландския залив; там те строят огромна летищна писта и пристанище в дълбоки води, в рамките на стратегията си за “перлената огърлица” (оборудване на опорни пунктове по основния морски път на Китай до Близкия изток, Африка и Европа).
В миналото подобни стратегически и военни събития щяха да бъдат немислими без одобрението на Вашингтон. Те станаха нещо обичайно. Каква разлика спрямо
предишното десетиление, когато американците правеха това, което искат, по целия свят!
През март 1999 г., без разрешение на ООН, НАТО започна война срещу Сърбия, за да я принуди да се откаже от провинцията си Косово.
През декември 2001 г., по време на конференцията в Бон, западните сили, водени от САЩ, принудиха страните по целия свят да приемат дългосрочната им военна намеса в Афганистан за “демократизация” на страната.
През март 2003 г. англосаксонците нахлуха в Ирак, като само Франция се опита сериозно да ги разубеди.
През март 2011 г. западните сили, този път заедно с Франция, се намесиха в Либия, за да прогонят Кадафи от власт.
Повторението на подобни военни интервенции днес е немислимо.
Първо, защото те не бяха успешни. В Афганистан американците се готвят да предадат властта на талибаните, които не са най-добрите в сферата на демокрацията. В Ирак, където демокрацията не донесе мир, американците бомбардираха бази на шиитските милиции. В Либия настъпи хаос, който се разпростря в цялата ивица Сахел, където се разраства джихадизмът, подхранван от трафика на наркотици и хора.
Арабската пролет, в която западните страни направиха още повече грешки, беше тяхното стратегическо погребение. По сирийското досие, те не знаеха какво да изберат. На 22 февруари 2012 г. в ООН отхвърлиха предложението на Чуркин за много разумно решение в три точки: да не се въоръжават бунтовниците; да се организират преговори между режима и опозицията; да се позволи на Башар ал Асад да се оттегли елегантно в края на преговорите.
Второ, защото Русия напусна окончателно, заради украинската криза през 2014 г., западната сфера, към която се присъедини в епохата на Елцин. Санкционирана търговски от западните страни, Русия е готова да им се противопостави в ООН, но също така и на място, по целия свят, в Близкия Изток, Африка, Латинска Америка, в Далечния Изток. Но само Русия не би била достатъчна, за да свали Запада от пиедестала му.
Голямото събитие е появата на Китай – който се съюзи с Москва – на международната стратегическа арена.
Той вече спечели една война срещу американците, без да даде и една битка (мечтата на Сун Дзь): отсега нататък Южнокитайско море е негово. В технологичната си схватка със Съединените щати по въпроса за 5G, той бавно придвижда пешките си в Европа. За разлика от Запада, Китай е воден от дългосрочна стратегия. Стратегията за “Пътя на коприната” трябва да му позволи да завладее чрез търговията евразийския континент. Президентът Си не крие целта си: да стане първата безспорна световна сила преди 2049 година.
Краят на стратегическото превъзходство на Запада нямаше да се случи обаче, ако бе изградил партньорство с Русия и не се бе оставил да бъде разяждан от многобройните разделения, върху които феноменът “Тръмп” само хвърли светлина. Идеологически, както и икономически, в Америка, както и в Европа, това са рани, които все по-трудно зарастват. До такава степен, че можем да са запитаме дали десетилетието 2020-2029 няма да нанесе смъртоносния удар върху Алианса на западните нации…
Историята ще запомни 2010-2019 като десетилетието, в което Западът загуби лидерството си в световните дела. Означава ли това, че Западът – чиято “мека” културна сила е по-разпространена от отвсякога – вече няма особено значение? Не. Но вече не той определя дипломатическото темпо на планетата, както бе свикнал след рухването на Берлинската стена.
Два малки скорошни примера го доказват. От 27 до 30 декември 2019 г. Иран, Китай и Русия проведоха в Оманско море съвместни военноморски маневри. В стратегически план това означава, че Персийският залив скоро няма да бъде американско езеро, а Китай вече не се страхува да използва въоръжените си сили за защита на икономическите си интереси. Много по на изток, Китай е напът да превърне Камбоджа в сателитна държава. Китайците получиха на концесия управлението на 20 на сто от бреговата ивица на Камбоджа в Тайландския залив; там те строят огромна летищна писта и пристанище в дълбоки води, в рамките на стратегията си за “перлената огърлица” (оборудване на опорни пунктове по основния морски път на Китай до Близкия изток, Африка и Европа).
В миналото подобни стратегически и военни събития щяха да бъдат немислими без одобрението на Вашингтон. Те станаха нещо обичайно. Каква разлика спрямо
предишното десетиление, когато американците правеха това, което искат, по целия свят!
През март 1999 г., без разрешение на ООН, НАТО започна война срещу Сърбия, за да я принуди да се откаже от провинцията си Косово.
През декември 2001 г., по време на конференцията в Бон, западните сили, водени от САЩ, принудиха страните по целия свят да приемат дългосрочната им военна намеса в Афганистан за “демократизация” на страната.
През март 2003 г. англосаксонците нахлуха в Ирак, като само Франция се опита сериозно да ги разубеди.
През март 2011 г. западните сили, този път заедно с Франция, се намесиха в Либия, за да прогонят Кадафи от власт.
Повторението на подобни военни интервенции днес е немислимо.
Първо, защото те не бяха успешни. В Афганистан американците се готвят да предадат властта на талибаните, които не са най-добрите в сферата на демокрацията. В Ирак, където демокрацията не донесе мир, американците бомбардираха бази на шиитските милиции. В Либия настъпи хаос, който се разпростря в цялата ивица Сахел, където се разраства джихадизмът, подхранван от трафика на наркотици и хора.
Арабската пролет, в която западните страни направиха още повече грешки, беше тяхното стратегическо погребение. По сирийското досие, те не знаеха какво да изберат. На 22 февруари 2012 г. в ООН отхвърлиха предложението на Чуркин за много разумно решение в три точки: да не се въоръжават бунтовниците; да се организират преговори между режима и опозицията; да се позволи на Башар ал Асад да се оттегли елегантно в края на преговорите.
Второ, защото Русия напусна окончателно, заради украинската криза през 2014 г., западната сфера, към която се присъедини в епохата на Елцин. Санкционирана търговски от западните страни, Русия е готова да им се противопостави в ООН, но също така и на място, по целия свят, в Близкия Изток, Африка, Латинска Америка, в Далечния Изток. Но само Русия не би била достатъчна, за да свали Запада от пиедестала му.
Голямото събитие е появата на Китай – който се съюзи с Москва – на международната стратегическа арена.
Той вече спечели една война срещу американците, без да даде и една битка (мечтата на Сун Дзь): отсега нататък Южнокитайско море е негово. В технологичната си схватка със Съединените щати по въпроса за 5G, той бавно придвижда пешките си в Европа. За разлика от Запада, Китай е воден от дългосрочна стратегия. Стратегията за “Пътя на коприната” трябва да му позволи да завладее чрез търговията евразийския континент. Президентът Си не крие целта си: да стане първата безспорна световна сила преди 2049 година.
Краят на стратегическото превъзходство на Запада нямаше да се случи обаче, ако бе изградил партньорство с Русия и не се бе оставил да бъде разяждан от многобройните разделения, върху които феноменът “Тръмп” само хвърли светлина. Идеологически, както и икономически, в Америка, както и в Европа, това са рани, които все по-трудно зарастват. До такава степен, че можем да са запитаме дали десетилетието 2020-2029 няма да нанесе смъртоносния удар върху Алианса на западните нации…
Използваме бисквитки, за да гарантираме, че Ви предоставяме най-доброто изживяване на нашия уебсайт. Ако продължите да използвате този сайт, ще приемем, че сте съгласни.
We use cookies to ensure that we give you the best experience on our website. If you continue to use this site we will assume that you are happy with it.OkПолитика на поверителност
