Преобладаващото множество интелектуалци исторически са били слуги на статуквото. Такъв беше случаят преди повече от половин век, когато Ноам Чомски посочи проблема в класическото си есе „Отговорността на интелектуалците“, такъв продължава да е случаят и днес, когато публичните интелектуалци-опозиционери продължават да са малцинство. Или най-малкото, броят критични/опозиционни публични интелектуалци, или с други думи – мислещите хора, които са подготвени да говорят по широк ред проблеми от анти-официализирана гледна точка – са изчезващи през последните десетилетия, въпреки че публичната сфера става все по-голяма и шумна, поради драматичната експанзия на интернет и социалните медии. Един фактор в тази тенденция може да бъде прекаленото акцентиране върху тясното, специализирано и дори мистериозно познание от страна на университетите, както и съпротивата на академичната култура да приоритизира оказването на въздействие върху публичната сцена като адресира проблеми, имащи директно въздействие върху живота на хората и промяната на статуквото. Друг фактор може да е надигащият се прилив на анти-интелектуализъм в Съединените щати и извън тях. В силно чупливия свят обаче, изправен пред екзистенциални опасности, имаме нужда от гласа на критичните интелектуалци, повече от всяко друго време в историята. В интервюто, което следва, Ноам Чомски – ученият, обществен мислител и активист, описван като „световно съкровище“ и „може би най-важният жив интелектуалец“ – дискутира острата нужда от повече интелектуалци, които вместо да „говорят истината на властта“, трябва да говорят с безвластните.
Ноам Чомски изнася лекция по време на церемонията по връчването му на почетната докторска степен в Пекинския университет на 13 август 2010 г. в Пекин, Китай. Снимка: Getty Images
– Преди много време, във вашето знаменито есе „Отговорността на интелектуалците“, казахте, че интелектуалците трябва да настояват на истината и да изобличават лъжата, но трябва също да анализират събитията в тяхната историческа перспектива. Днес, без някога да сте твърдял, че това е единствената отговорност, която интелектуалците имат, не мислите ли, че ролята на интелектуалците се е сменила напълно в течение на последния половин век? Имам предвид, че истинските, критични/опозиционни интелектуалци винаги са били малко и отдалечени от модерната западна епоха, но винаги е имало гиганти около нас, чиито глас и статус бяха не просто на почит сред значително количество граждани, но и в някои случаи предизвикваха страх и дори благоговение сред членовете на управляващата класа. Днес имаме основно функционални/конформисти „интелектуалци“, които се фокусират върху тесни, високоспециализирани и технически области и не се осмеляват да оспорят статуквото или да говорят открито за социалните злини от страх, че ще загубят работата си, че ще им бъде отказано издигане и повишение, че няма да имат достъп до грантове. Всъщност, какво се случи с публични интелектуалци като Бъртранд Ръсел и Жан-Пол Сартр и с иконични артисти като Пикасо и неговата борба с фашизма?
– Ами, какво стана с Бъртранд Ръсел, ли? Ръсел беше в затвора през Първата световна война, заедно с други, дръзнали да се противопоставят на това славно начинание: Роза Люксембург, Карл Либкнехт, Юджийн Дебс – която беше дори изключена от поствоенна амнистия от отмъстителния Удроу Уилсън – за да изброим само най-прочутите. Някои получиха по-любезно отношение, като Рандолф Борн, просто остракиран и забранен от либералните интелектуални кръгове и издания. Последвалата кариера на Ръсел има много грозни епизоди, включително обявяването му от съда за твърде свободомислещ, за да бъде допуснат да преподава в „Сити Колидж“, потоп от охулване от най-високопоставени места заради неодобрението му към войната във Виетнам, гнусно отношение дори след смъртта му. Всичко това не е необичайно спрямо онези, които нарушават йерархиите, без значение колко ценен е техният принос, какъвто със сигурност е този на Ръсел.
Самото понятие „интелектуалец“ е странно. То не се отнася за Нобелов лауреат, посветил живота си на физиката, нито за портиер на жилище, който може да има ниско образование, но дълбок усет и разбиране на човешките отношения, истории и култура. Обикновено понятието се употребява, за да обозначи категория от хора с известна привилегия, които по някакъв начин са смятани за пазители на интелектуалните и морални ценности на обществото. Предполага се те да удържат и артикулират тези ценности и да призовават останалите да се придържат към тях.
В рамките на тази категория има едно малко малцинство, което оспорва силата, властта и наложената доктрина. Понякога се смята, че тяхна отговорност е „да казват истината на властта“. Винаги съм намирал това за смущаващо. Могъщите обикновено знаят истината доста добре. Като цяло те знаят какво правят и нямат нужда от нашите наставления. Те също така няма да се възползват от морални уроци, не задължително защото са лоши хора, а защото играят определена институционална роля и ако изоставят тази роля, някой друг ще я заеме, докато съществуват институции. Няма смисъл да се наставлява един директор от нефтената промишленост за това, че неговата дейност разрушава общности и унищожава околната среда и климата ни. Той отдавна знае това. Той също така знае, че ако се оттегли от стремежа си към печалба и започне да се грижи за въздействието от своята дейност върху човечеството, ще отиде на улицата и някой друг ще заеме неговото място, за да изпълнява необходимите задачи, изисквани от институциите. Остава набор от възможности, но той не е голям.
Много по-смислено би било да се казва истината не на властта, а на нейните жертви. Ако казваш истината на безвластните, възможно е това да е от полза за някого. Може да помогне на хората да се изправят срещу проблемите в техния живот с повече реализъм. Може дори да им помогне да действат и да се организират по такъв начин, че да принудят могъщите да променят институции и практики. И още по-важно, да оспорят нелегитимните властови структури и техните институции, като по този начин разширят обхвата на свободата и справедливостта. Това няма да се случи по никакъв друг начин и често се случвало по този начин в миналото.
Но не мисля, че и това е правилно. Задачата на отговорния човек – всеки, който иска да е носител на интелектуални и морални ценности – не е да говори това, което смята за истина на когото и да е, могъщ или безвластен, а по-скоро да говори с безвластните и да се опита да научи истината. Това винаги е колективно усилие и мъдростта и разбирането няма нужда да идват от нечие конкретно поле. Но това е твърде рядко в историята на интелектуалците.
Нека си припомним, че понятието „интелектуалец“ влиза в употреба в модерния си смисъл с аферата „Драйфус“ (или „Делото на века“ по обвинение в шпионаж срещу еврейския офицер Алфред Драйфус. Присъдата е пример за несправедливост и антисемитизъм – б. пр.) във Франция, в края на 19-ти век. Днес се възхищаваме и уважаваме онези, които отстояваха правото и защитиха Драйфус, но ако погледнете назад към онова време – те са били преследвано малцинство. „Безсмъртните“ от Френската академия, за голямо огорчение, са осъдили тези нелепи писатели и артисти за дързостта им да оспорят величайшите лидери и институции на френската държава. Най-ярката фигура от драйфусистите, Емил Зола, трябваше да бяга от Франция.
Това е много типично. Вземете почти всяко общество и ще видите, че там има набор от критични дисиденти и че те обикновено са били подложени на една или друга форма на наказание. Тези, които изброих, не са изключение. В по-новата история, в управляваната от Русия Източна Европа, са били затваряни. Ако са в нашите територии, в Централна или Южна Америка, могат да бъдат измъчвани и убивани. И в двата случая има сурова репресия на хората, които са критични към официалната власт.
Това е било така, колкото и назад да погледнете, чак до класическа Гърция. Кой беше онзи, който изпи бучиниша (има предвид отровянето на Сократ – б. пр.)? Това беше човекът, който разваляше атинската младеж, като задаваше търсещи въпроси, които е по-добре да не се задават. Погледнете библейските писания, приблизително от същия период. Това е по-скоро устна история, но от това, което може да се реконструира от нея, там е имало хора, които по нашите стандарти могат да се нарекат интелектуалци – хора, които са осъждали владетеля и неговите престъпления, призовавали са за милост за вдовиците и сираците и други подривни дейности. Как са се отнасяли с тях? Били са затваряни, прогонвани в пустинята, охулвани. Имало е и уважавани интелектуалци, придворни ласкатели, които векове по-късно са били наречени фалшиви пророци, но не и по тяхно време. И ако се замислите за историята, този модел е бил повтарян с голямо постоянство.
Основният принцип на действие е бил доловен проницателно от МакДордж Бънди, водещ либерален интелектуалец, бележит учен, бивш декан на Харвард, съветник по националната сигурност на президентите Кенеди и Джонсън, а после директор на Фондация „Форд“. През 1968 , в пика на протестите срещу войната във Виетнам, Бънди публикува статия в основния официоз „Форин Афеърс“, в която обсъжда протеста срещу войната. В голяма степен протестът е основателен, съгласява се той: в ретроспекция има някои грешки в провеждането на такова комплексно усилие. Но има също и една шайка „подивели въздухари“, които заслужават само презрение. Подивелите хора всъщност задълбават твърде много и започват да гледат мотивите. Което ще рече, третират политическото лидерство в Щатите по стандартите, прилагани към другите, поради което следва да бъдат изключени от отбраното общество.
Анализът на Бънди беше всъщност норма за либералните интелектуалци. Техните публикации рязко разграничаваха „технократичните и политически ориентирани интелектуалци“ от „ценностно ориентираните интелектуалци“. Първите са добрите, които оркестрират и изразяват политиката и са подобаващо почитани за своята работа – Хенри Кисинджъровци, от онези, които вярно предават заповедите на полупияния си шеф за масирана бомбена кампания над Камбоджа, „всичко, което лети, по всичко, което се движи“. Призив за геноцид, подобие на който не е лесно да бъде открито в архивите. Вторите са побърканите въздухари, които брътвят за морални ценности, справедливост, международно право и други сантименталности.
Щатите не са Ел Салвадор. На побърканите не са им пръснати мозъците от елитни батальони, въоръжени и обучени във Вашингтон така, както на шестимата видни латиноамерикански интелектуалци, йезуитски свещеници, които споделят тази участ, заедно с тяхната икономка и дъщеря ѝ, в навечерието на падането на Берлинската стена. Някой знае ли изобщо имената им? И правилно, може някой да възрази, защото има много други религиозни мъченици измежду стотиците хиляди избити от кръстоносния поход на Вашингтон в Централна Америка през 80-те години, проведен с помощта на технократичните и политически ориентирани интелектуалци. И това, за съжаление, е прекалено лесно да бъде продължено.
– Вярвам, че ще представлява голям интерес да говорите за историческия контекст на „Отговорността на интелектуалците“, а също и да задълбаете върху това, което имате предвид, когато казвате, че интелектуалците трябва да гледат събитията през тяхната историческа перспектива.
– Есето се основава на една беседа, изнесена през 1966-а пред група студенти в Харвард. Тя беше публикувана в журнала на групата. Може би са го заличили междувременно. Това беше Хилел обществото на Харвард. Списанието е Mosaic. Това беше година преди израелската военна победа през 1967 г., голям подарък за Щатите, който доведе до остра преориентация в американско-израелската политика и големи промени в популярната култура и поведение в Съединените щати – интересна и важна история, но не за тук. The New York Review of Books също публикува редактирана версия.
Тъй като беседата беше в Харвард, беше особено важно да се постави фокус върху интелектуалния елит и неговите специални връзки с правителството. Харвардският факултет беше много изтъкнат в администрацията на Кенеди и Джонсън. Митологията Камелот (наименование за идеализираната по онова време администрация на президента Кенеди – б. пр.) е в значителна част тяхно творение. Но, както обсъдихме, това е само една фаза в дългата история на интелектуалната служба на властта. Тя все още се разгръща, без някаква фундаментална промяна, въпреки че активизмът от шейсетте и изводите от него промениха чувствително много неща в страната, разширявайки въздухарството, с което „побърканите“ могат да преследват своята ценностно ориентирана подривна дейност.
Това влияние много разшири и историческата перспектива, от която събитията в света са възприемани. Никой днес не би написал голяма история на дипломацията на Щатите, описвайки как, след като британското владичество е отхвърлено, бившите колонизирани, по думите на Томас Бейли, „се съсредоточиха върху сеченето на дървета и очертаването на естествените територии на индианците“ – в условията на „самозащита“, разбира се. Малцина през 60-те напълно осъзнаваха факта, че нашата „нескончаема война“ беше започнала през 1783 година. Ужасяващото 400-годишно досие на изтезания на афроамериканците също беше едва признавано от официалните академични среди, много по-лошо – то постоянно беше преоткривано. Същото е вярно и в други области. Отдаденият и съзнателен активизъм може да отвори много прозорци за създаване на стойностна историческа перспектива.
– Светът много се промени от епохата на Виетнамската война насам и мисля, че ще се съгласите с мен, че днес сме изправени пред предизвикателства, по-големи от когато и да било. Освен това, живеем в много по-малък свят и някои от предизвикателствата пред нас са наистина глобални по характер и обхват. В този контекст, каква трябва да бъде ролята на интелектуалците и на социалните движения в глобализирания свят и в споделеното бъдеще на човечеството?
– Много сте прав, че днес сме изправени пред много по-големи предизвикателства, отколкото през епохата на Виетнам. През 1968-а, когато либералните интелектуалци деряха ценностно ориентираните „безумци“, главният проблем беше, че „Виетнам, като културна и историческа величина [беше] заплашен от унищожение, [защото] вътрешността на страната буквално загива под взривовете на най-големите военни машини хвърляни някога върху площ с такъв размер“, според оценката на най-уважавания специалист по Виетнам, военния историк Бърнард Фал.
Сега организираното човешко общество е „заплашено от унищожаване“ под ударите на екологична разруха, преимуществено от богатите, концентрирани в богатите държави. Това отделно от не по-малко зловещата и растяща заплаха от ядрен холокост, трупаща се и в момента.
Живеем в епоха на сливане на кризите, която няма равна в човешката история. За всяка от тях съществуват възможни решения, въпреки че времето е малко. Няма нужда да хабим думи за отговорността.
Кой поема историческата задача за справяне с кризите? Кой проведе стачката срещу климатичните промени на 24 септември, отчаян опит да бъдат събудени пипкавите лидери на глобалното общество и гражданите, които са приспани в пасивност от коварството на елитите? Знаем отговора: младите, наследниците на нашето безумство. Трябва да е много болезнено да станеш свидетел на сцената в Давос, годишната сбирка, на която богатите и могъщите позират в своята увереност и учтиво аплодират Грета Тунберг, докато тя кротко и задълбочено ги наставлява за катастрофата, която те с лека ръка създадоха.
Симпатично малко момиченце. А сега – обратно в училище, където ти е мястото и остави сериозните проблеми на нас, просветените политически лидери, загрижените корпорации, трудещи се ден и нощ за общото благо, отговорните интелектуалци. Ние ще се погрижим предателството да бъде апокалиптично – каквото и ще бъде, ако им дадем властта да управляват света според принципите, които те са установили и следват.
Принципите не са неясни. В момента правителствата по света, начело с правителството на САЩ, оказват натиск върху нефтопроизводителите да увеличат производството – след като току-що бяха посъветвани от августовския доклад на IPCC (Междуправителствен Панел по Климатичните Промени), най-ужасният дотук, че катастрофата е надвиснала, освен ако не започнем на мига да намаляваме използването на изкопаеми горива година след година, докато ги заменим ефективно до средата на века. Медиите на петролната индустрия са в еуфория от откриването на нови нефтени полета за експлоатация, докато търсенето на петрол нараства. Бизнеспресата спори дали американската фракинг промишленост или ОПЕК е с по-големи шансове да увеличи производството.
Конгресът обсъжда закон, който може и леко да забави надпреварата за унищожение. Партията на отрицанието е 100 процента против, така че съдбата на закона е в ръцете на „умерените“ демократи, по-специално Джо Манчин. Той ясно заяви позицията си за климата: „Да харчим за иновация, а не за елиминация.“ Не се изненадваме, че главният получател на компенсации от изкопаеми горива в Конгреса цитира директно от ПР-наръчника на нефтените компании. Употребата на изкопаеми горива трябва да продължи безпрепятствено, водейки ни към катастрофа в името на краткосрочната печалба на много богатите. Точка.
Относно останалата част от пакета на Байдън (за преминаване към зелена енергия – б. пр.), Манчин – суингиращият вот – изясни, че ще приеме само малка капка от него, настоявайки да останат тромавите и унизителни процедури, изискващи големи усилия за нещо, което е стандартна практика в цивилизования свят. Тази позиция определено не е в полза на неговите избиратели. Що се отнася до останалите „умерени“, положението е почти същото. Без още по-интензивен обществен натиск, няма голяма надежда, че този Конгрес ще позволи на страната да отблъсне жестокото посегателство от страна на доминиращата бизнес мощ.
Ненужно е да губим време в чудене до какви последствия води това за отговорността.
Още веднъж, ние не се осмеляваме да пренебрегваме облака, който беше разпрострян над света от човешкия интелект преди 75 години и става все по-тъмен през последните години. Режимът за контрол на оръжията, грижливо изграждан в продължение на десетилетия, беше систематично разрушаван от последните две републикански управления, първо Буш II и Споразумението за ограничаване на анти-балистичните ракети, след това Тръмп, който изостави всичко в разруха. Той напусна управлението почти навреме, за да позволи на Байдън да спаси договора Нов Старт, приемайки молбата на Русия за удължаване. Байдън обаче продължава да подкрепя раздутия военен бюджет, да участва в състезанието за производство на още повече опасно оръжие и да извършва силно провокативни действия там, където дипломацията и преговорите със сигурност са възможни.
Голям повод за съперничество сега е „свободата на навигация“ в Южнокитайско море. И по-точно, както посочва австралийският стратегически анализатор Клинтън Фернандес, конфликтът е относно военно-разузнавателните операции в Китайската ексклузивна икономическа зона, простираща се на 200 мили от брега. Щатите отстояват, че подобни операции са допустими на територията на цялата Зона. Китай твърди, че не са. Индия е съгласна с тълкуването на Китай и остро протестира срещу последните военни операции на Съединените щати в Китайската ексклузивна икономическа зона.
Ексклузивната икономическа зона беше създадена по Закона за морското право на ООН от 1982 година. Съединените щати са единствената морска сила, която не е ратифицирала този закон, но уверява, че няма да го нарушава. Съответните текстове относно военни операции в Закона не са съвсем прецизни. Със сигурност този случай изисква дипломатичен подход, без силно провокативни действия в този регион със значително напрежение, заплахи за ескалация, по възможност без ограничения.
Всичко това е част от усилията на Съединените щати да „удържат Китай“. Или иначе казано, да заявят официално, че „Фактът, че по някакъв начин издигането на 20% от човечеството от крайна бедност до нещо, приближаващо се до модерна държава, е нелегитимно и нещо повече – със самото си съществуване е обида за Съединените щати. Китай не представлява заплаха за Съединените щати, той никога не е изричал или показвал такова нещо, но самото му присъствие представлява предизвикателство за американското превъзходство.“
Такава е доста реалистичната оценка на бившия министър-председател на Австралия Пол Кийтинг, в коментара му за неотдавнашното споразумение между Австралия, Великобритания и САЩ за продажбата на 8 модерни ядрени подводници на Австралия, така че тя да бъде включена във военноморския състав на САЩ, за да може да се даде отговор на „заплахата от Китай“.
Споразумението наруши договора между Франция и Австралия за купуване на конвенционални подводници. С характерна имперска арогантност Вашингтон дори не извести Франция и постави на място Европейския съюз в доминирания от САЩ световен ред. В отговор Франция отзова посланиците си от САЩ и Австралия, игнорирайки Великобритания в качеството й на почти васална държава.
Австралийският военен кореспондент Брайън Тухи отбелязва, че подчинението на Австралия на САЩ не засилва нейната сигурност – точно обратното – и че споразумението Австралия-Великобритания-САЩ няма ясна стратегическа цел. Подводниците няма да бъдат оперативни в следващите десет години, през който период Китай със сигурност ще увеличи военния си флот за справяне с новата военна заплаха, точно както направи, след като беше обграден с ядрени ракети от 800те военни бази, които Щатите имат по света (Китай има една, в Джибути).
Тухи подчертава нарушаването на военноморския баланс от споразумението Австралия-Великобритания-САЩ (AUKUS). От полза ще е директният цитат, за да се разбере как Китай заплашва Съединените щати – не на Карибското или на Калифорнийското крайбрежие, а по границите на Китай:
„Ядрените оръжия на Китай са толкова ужасяващи, че не дават увереност в способността им да отвърнат на удар от Съединените щати. Да вземем за пример ядрените балистични ракетни подводници (SSBN). Китай има четири клас Jin SSBN. Всяка от тях може да носи 12 ракети, всяка с по една бойна глава. Подводниците лесно се откриват, защото са шумни. Според централата на американското Морско разузнаване, всяка от тях е по-шумна от първата съветска подводница, пусната през 1976 година. Руските и американските подводници сега са много по-тихи. Очаква се до 2030 г. Китай да придобие още четири подводници SSBN, които са малко по-тихи. Ракетите на тези подводници обаче няма да имат обхват да достигнат до континенталната част на Съединените щати от най-близката им база на остров Хайнан в Южнокитайско море. За да достигнат континенталната част на САЩ, те трябва да достигнат подходящи локации в Тихия океан. Те обаче са ефективно затворени вътре в Южнокитайско море. За да избягат, те трябва да преминат през серия проливи, където ще бъдат лесно потопени от ядрените подводници ловци-убийци, от типа на тези, които [австралийското] правителството на Морисън иска да купи. За сравнение, Съединените щати имат 14 клас Охайо SSBN. Всяка от тях може да изстреля 24 ракети Трайдънт, всяка от които има осем бойни глави с независимо насочване, спосбни да достигнат всяка точка на земното кълбо. Това означава, че само една подводница може да унищожи 192 града, или други цели, в сравнение с 12 от Китайските. Клас Охайо е заменен сега с по-големия клас Колумбия. Те са прозведени едновременно и като нови Щатски подводници от типа ловец-убиец.“
Това е преди осем нови ядрени подводници да бъдат построени за Австралия. По отношение на ядрените сили и на друг военен потенциал, Китай е разбира се далеч зад Съединените щати, както са и останалите потенциални съперници на Щатите взети заедно.
AUKUS обслужва определена цел обаче: да затвърди здраво намерението на Съединените щати да управляват света, дори и ако това изисква ескалиране на заплахата от война, вероятно окончателна ядрена война, в силно взривоопасен район. И ще избягва разни „лигльовски“ средства, като дипломацията.
Това не е единственият пример. Един подобен пример би трябвало да е на първите страници на изданията в последните няколко седмици, когато Съединените щати се изтеглиха от Афганистан, в изпълнение на циничната разпродажба на Тръмп в Афганистан, когато през февруари 2020 той сключи сделка с талибаните.
Очевидният въпрос е: Защо администрацията на Буш нахлу в Афганистан пред 20 години? Съединените щати нямаха интереси в Афганистан, както ясно подчертаваха изявленията на Буш тогава. Истинската награда беше Ирак, а след това и нататък. Буш беше ясен също и че много слабо се интересува от Осама Бин Ладен или „Ал Кайда“. Тази липса на загриженост беше ясно изразена от държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, когато талибаните предложиха да се предадат. „Ние не договаряме примирия“, беснееше той.
Единственото вероятно обяснение за инвазията беше дадено от най-високо ценения лидер на анти-талибанската съпротива, Абдул Хак. Той беше интервюиран скоро след инвазията от специалиста по Азия Анатол Ливен. Хак каза, че инвазията ще убие много афганци и ще осуети сериозните усилия да се подкопае талибанският режим отвътре, но това не е проблем на Вашингтон: „Съединените щати се опитват да покажат мускули, да отбележат победа и да уплашат света. Тях не ги интересуват страданията на афганците или пък броя на хората, които ще изгубим.“
Същото е точно описание и на настоящата стратегия на Съединените щати за „удържане на китайската заплаха“ чрез провокативна ескалация, вместо с дипломация. Това не е иновативно в историята на империите. Връщайки се към отговорността на интелектуалците и нейното изражение, няма да е нужна особена изобретателност.
Автор: Си Джей Полихрониу, truthout.org
Си Джей Полихрониу е политически изследовател и политически икономист, автор и журналист, работил в редица университети и центрове в Европа и САЩ. Написал е множество книги и над 1000 статии по темите на икономиката на САЩ, Европейската икономическа интеграция, глобализацията, климатичните промени и деконструкцията на неолибералния политико-икономически проект, публикувани по цял свят и превеждани на множество езици.
Източник: truthout.org
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова
Последвайте ни и в Телеграм
