Мерките, които се предприемат за борба с пандемията от коронавируса се свеждат единствено до „затваряне“ на държавите. Ако отчетем, че в предишната универсална парадигма, поне на теория, се изявяваше глобалното, либералното, пазарното, „отвореното“ общество, където доминираше идеологията за правата на човека, тоест на индивида без оглед на гражданство, държава, религия, раса и даже пол, то коронавирусът по своята същност представлява промяна на водещия човечеството тренд точно на 180 градуса. Вече си имаме работа със стремително разрушаване на „отвореното“ общество, към което, макар и с отстъпки или забавяне по-бавно или по-бързо вървяхме. Сега със същия стремителен устрем се превръщаме в „затворени“ общества.
Малкият екзотичен звяр панголин, койта прилича на мравояд-броненосец, с помощта на симпатичните прилепи за един миг разруши цялата създадена от човечеството световна система, макар че тази система напоследък функционираше все по-трудно и по-трудно. Проблемите и прекъсванията в механизма на световния финансов елит нарастваха с подема на Китай, политиката на суверенитет на Путин, Брекзит, популизма и даже с врага на глобализацията и ярък националист Доналд Тръмп. Но въпреки това, никой от сериозните световни играчи не поставяше под съмнение движението на човечеството напред. За цел пред човечеството, макар и мълчаливо, се смяташе „отвореното“ общество, което се изграждаше, макар и не толкова радикално и спешно, както искаха това прогресистите и фанатичните последователи на Джордж Сорос, които смело отработваха получените от него грантове. И ето, че тази фундаментална конструкция само за часове бе разрушена от панголина. От този момент той стана символ на победилия антиглобализъм и емблема на „затворените“ общества.
Преходът към „затворено“ общество приключи
Процесът на самото „затваряне“ върви на няколко нива. Не съществува единен модел, макар че човечеството познава епохите на разпад на империите. Последната от тях беше СССР, от чиито отломки се образуваха няколко нови държави. Но логистичните и идеологически проблеми при структурирането на постсъветските режими се решаваха чрез пряко копиране на Запада и интегрирането им с различна скорост и по различни схеми в глобалния модел. Разпадът на Руската, Австрийската и Османска империи в началото на ХХ век също бе компенсиран от изграждането на техните територии национални държави по шаблона на Западна Европа, чиято Вестфалска система в този период изглеждаше оптимална. Така стояха нещата и с деколонизацията на Азия, Африка и Латинска Америка, когато оттеглянето на колониалните власти се запълни от прякото копиране на западноевропейските политически модели, предимно буржоазно-демократичните с известни вариации, насочени към социализма или национализма, но по логика, все още имитиращи Европа.
За разлика от страните в постсъветското пространство, по отношение на капитализма и Запада никой или почти никой не е готов днес да приеме китайския модел, като безусловна и функционална алтернатива. Самият Китай е много дълбоко обвързан с глобализацията и световната капиталистическа икономика, които макар да успя да използва в интерес на Китай, не успя съществено да ги промени. И накрая да отбележим, че китайският модел е дълбоко обвързан именно с особеностите на китайската цивилизация, където обществото само по себе си е пределно солидарно, подредено и добре организирано, което значително облекчава централизираната политика на властта и създава културни предпоставки за устойчив, функционален, национален и дълбоко китайски социализъм.
Другите страни въобще нямат никакъв план или проект, а инстинктивно се „затварят“. Фактически цялата световна политика се свежда само до едно, до степента и радикалноста на „затварянето“. Именно „затварянето“ стана главен вектор на световните политически, икономически, а отскоро и на идеологическите процеси. Китай победи коронавируса, опирайки се именно на „затварянето“ и драстичните карантинни мерки, въведени посредством режима на извънредно положение. Но за стегнатата партийно-социалистическа система на Китай това не беше нещо изключително. Просто властта за пореден път демонстрира, че тоталния контрол на Компартията над обществото е най-добрата форма на политическа организация. Но за всички останали, с изключение може би на Северна Корея, „затварянето“ е нещо съвършено ново, немислимо и почти невъзможно. Да тръгне по собствена воля към такъв вариант не би могла нито една държава, а световната общност веднага би обявила подобно „затваряне“ за диктатура и би подложила тази държава на остракизъм или военна интервенция. Днес обаче, в една или друга степен, се „затвориха“ вече всички страни, включително САЩ и страните от Евросъюза, тоест целият свят се оказа в условията на извънредно положение.
Само преди месец не беше възможно някой да си представи нещо подобно. А днес то е свършен факт. Направен бе преход към „затворено“ общество. Разбира се, днес сре управляващите и населението все още преобладава илюзията, че след победата над пандемията всичко ще се върне на старото си място и светът ще стане отново отворен или поне ще започне да се движи в тази посока. Но все по-силно звучат гласовете на тези, които започнаха да осъзнават, че това няма да стане, че с глобализма е свършено и отсега нататък именно „затварянето“ ще бъде главният закон на политическата и социална организация. Но някакви примери или образци за тази нова ситуация, поне досега няма. Заедно с глобализма се руши и този модел на световен ред, който след падането на СССР се наложи като единствен и безалтернативен. Следователно, няма никакъв надежден модел, който може да послужи като образец в сегашните условия. Ние знаем, че на мястото на „отвореното“ общество идва „затвореното“ общество, но какво е то, какво ще бъде това общество, какво означава подобна „затвореностт“ и до какво ще доведе тя вероятно никой не може да отговори. Именно това прави ситуацията толкова критична, катастрофална и едновременно с това увлекателна. Бъдещото човечество за миг става отново свободно, отваря се простор за въображението, съзиданието и борбата, които въобще ги нямаше от момента, в който глобалистите обявиха „края на историята“.
Нивата на „затваряне“
„Затварянето“, което автоматично сменя глобализма, има няколко нива. Ако преди това, повече или по-малко всичко беше оворено – граници, пазари, мрежи, градове, територии, свободата на придвижване и гражданските свободи, то напълно логично е, че инстинктивната пандемична „затвореност“ ще бъде също толкова тотална. Тъй като глобализацията не се оттегли по собствена воля, за което настояваха привържениците на многополюсния свят, или националисти като Тръмп или европейските десни популисти и евроскептици, то никой няма готова политико-икономическа, социална и правова база за такава промяна. Часът на Панголина завари световната общност неподготвена, а за процеса на „затваряне“ няма никакъв ясен сценарий и всеки се затваря, както може. Сега можем да разграничим следните нива на „затваряне“, които вече явно са обозначени на практика, а в теорията придобиват все по-отчетливи черти:
- „Затваряне“ на границите на националните държави за стоки, транспорт, движение на хора, а в скоро време и за извършване на транзакции. Тоест всички държави въведоха принудително принципа на тотален и абсолютен суверенитет, което всъщност е пълен крах на либералния модел за наднационалните институции, включително и за Евросъюза, за ООН и т. н.
- „Затваряне“ на някои градове и области на територията на националната държава, което поставя бариери пред транспорта, а така също пред движението на стоки и услуги, освен на военните, лекарите и продуктите от първа необходимост.
- Карантината, режима на самоизолация и извънредното положение доведоха до изолиране на отделните граждани и семейства в апартаментите и домовете им, със забрана да ги напускат, освен при крайна необходимост.
Тези три условия на „затваряне“ формират новата типология на властта, като рязко изместване на акцента от общото към частното и от глобалното към локалното. На първо място, се парализират и фактически се закриват глобалните институции, чиито решения не могат да бъдат нито изпълнени, нито даже взети предвид в условията на отчаяна борба за оцеляване в „затворените“ общества. Ако тази ситуация продължи дори още малко, световната икономика, финансовата система, глобалният пазар и всевластието на корпоративния елит ще рухне. След това, тъй като глобалните институции не можаха да се справят с първата фаза на коронавируса, а оставиха това на националните държави, без да изработят някаква обща стратегия, техният престиж стремително и безвъзвратно ще рухне. Но и националните правителства, върху които, въпреки тяхното нежелание, се стовари суверенната власт, се оказаха ограничени в своите действия. Реално, те бяха длъжни да въведат извънредно положение и да установят режим на диктатура, поемайки върху себе си цялата отговорност. Но явно почти никой от световните лидери не е в състояние да изпълнява диктаторски функции, тъй като властта в условията на глобализация беше минимализирана от демократичните ограничения само до мениджмънт. Отговорността за менажирането беше разпределена между няколко институции, а в голямата си част беше прехвърлена към гражданското общество.
Премахването на демокрацията и установяването на диктатура изискват съвсем различни качества, които явно не достигат дори и у тези, които в благоприятните условия на глобализма бяха смятани за „диктатори“. „Затварянето“ обаче на страните, без да бъде установена диктатура, ще означава по-нататъшно ерозиране на пълномощията на ръководствата им и предаването на тези пълномощия на по-ниско ниво. По такъв начин рязкото усилване на суверенитета, без да има готовност за въвеждане на силна и безспорна диктатура, не е решение на задачата, още повече, че целият политически елит е бил обучаван точно в противоположното. Той не е бил обучаван да концентрира властта и да действа при извънредни обстоятелства, а напротив, обучаван е на демокрация и усилване на ролята на гражданското общество.
За пълноценна диктатура в затворилите се против волята си национални държави елитите морално не са готови. Това означава, че центърът на тежестта ще падне още по-ниско, на нивото на министерства, ведомства и регионалните власти, пряко упълномощени да се борят с пандемията. Медиците, полицията и военните, а така също и губернаторите, и кметовете, фактически отговарят за ситуацията и ако на национално ниво не се установи диктатура, тя ще се създаде на локално ниво. И тук пред лицето на загиващото и доведено до отчаяние население, именно локалните власти и отделни ведомства са принудени да изпълняват ролята на авторитарна власт, отговаряща за всичко, включително и използването на насилие. Така се създават предпоставки за териториално и институционално раздробяване на държавите и възникване на регионални диктатури. Но тъй като се руши целият световен ред, не можем да бъдем сигурни, че временното, принудително даване на извънредни пълномощия няма да прерасне в нещо по-устойчиво и необратимо. Така например, „затварянето“ може напълно да фрагментира територията на националните държави.
И накрая, „затварянето“ в режим на изолация в собствените домове, създава съвършено нови условия за възстановяване на семейната йерархия. В нормалните условия на глобализацията през последното десетилетие се развиваше активно тенденцията за джендърно равенство, планирано се разрушаваше семейната институция и центърът на тежестта постепенно се преместваше към връзките в социалните мрежи, основани на индивидуален принцип. В извънредната ситуация в затворено пространство, цялата тази джендърна структура се подлага на изпитание. Оттук и неизбежният взрив от домашно насилие, микродрами, установяване на диктатура от страна на главата на семейството (не е задължително да е мъжа) или стремителна десоциализация и своего рода „подивяване“ на самотните хора, които в периода на изолация се сблъскват със своята „непотребност“, от която не могат да избягат.
Нещо повече, „затварянето“ на отделни хора и семейства ги заставя да търсят нови ориентири и нови стратегии за оцеляване. Сблъсъкът с преустановяването на техните граждански права и свободи се преживява като психологическа, социална и политическа катастрофа, още повече, когато не са имали никаква предварителна настройка за диктатура. Това поражда предпоставки за социален взрив и пълна делегитимация на действията на властите от всички нива, от глобалните, до националните и регионалните. Часът на панголина води до дълбоко преформатиране на гражданското съзнание.
Военна диктатура и епидемични съвети
Това, че в момента се извършва преход от „отворено“ към „затворено“ общество е факт. Но също така е факт, че вероятно с изключение на Китай, никой няма представа какво ще бъде новото „затворено“ общество. Засега в елитите преобладава надеждата, че „затварянето“ е инстинктивна и временна мярка, а след победата над коронавируса ситуацията, макар и трудно, ще се върне към параметрите преди епидемията. Мислят си, че часът на панголина е кратковременен момент, който доведе до катастрофални последствия. Но скоро той ще свърши и всичко ще си дойде на мястото. С други думи, елитите, нито глобалните, нито националните, нито религиозните, дори не и главите на семействата, не възприемат „затварянето“ като фундаментално условие за социално-политическото и икономическо бъдеще. Следователно „затварянето“ се интерпретира от тях като нещо преходно и не изискващо концептуализация. Нещо от типа „нека всичко да върви от само себе си известно време, а после ще се постараем да го върнем към нормалния живот“.
Такова отношение е напълно разбираемо и обяснимо, но то не отменя логиката на „затварянето“. От това колко дълго елитите ще се въздържат да отговорят на предизвикателството на часа на панголина, защото фактически „затварянето“ ще продължи заедно с развитието на епидемията, ще зависи и спонтанната поява на тези, които ще приемат предизвикателството на панголина вместо управляващия елит и ще се включат в организацията по „затварянето“. В. Парето нарече това явление „контраелит“. Дори и сега можем да отгатнем какви са неговите очертания: на национално ниво естествено на преден план ще излязат „силовиците“ и най-вече армията. Централната власт, която няма готовност за диктатура, ще бъде парализирана, а самоуправството на регионалните власти, ако не бъдат пометени от въстаналите граждани, ще установи пълновластен регионален режим, който ще доведе до социално-политически и санитарно-епидемиологичен колапс. Единствената сила при тези обстоятелства, която би могла да действа ефективно в условията на извънредно положение, ще се окаже армията. При това, военните могат да припишат предишните грешки на отстранения управляващ елит. Ако такава военна диктатура може да започне отначало с чисто технически функции, в даден момент ще ѝ се наложи да формулира идеологията на „затварянето“, въз основа на тези ценности и традиции, които преобладават в конкретното общество и повече или по-малко удовлетворяват исканията на населението.
Сегашните елити, очакващи кога ще свърши всичко това, дори няма да помислят в тази посока, но военните, на които няма да им бъде трудно да ги ликвидират, ще бъдат принудени да обосноват диктатурата с идеологически принципи. От друга страна, на предизвикателството за „затваряне“ могат в даден момент да откликнат гражданите, поставени от пандемията в екстремални условия на оцеляване. В тези условия индивидуализмът няма да бъде съвместим с живота и ще възникне остра нужда от консолидация и самоорганизация на хората. Това може да стане под формата на протест срещу неефективността на управляващия национален или регионален елит, а при определени обстоятелства и да приеме формата на спонтанно противодействие на установената военно-медицинска диктатура от армията. Но и в този случай за самоорганизацията пак ще бъде необходима някаква идеология, която да обоснове стратегията за периода в часа на панголина. Става дума за стратегията за борба с вируса, за принципите на взаимодействие на ниво на локалните населени места и общини, включително до създаването на стихийни изборни органи на пряка демокрация. Своего рода „епидемични съвети“ или „общини на панголина“. Ако властта не отговори на „затварянето“ и не формулира разбираем концептуално-идеологически проект, ще се наложи това да направи спонтанно населението. Очевидно и тук, както в случая с военна диктатура, постепенно ще се утвърди някаква своего рода „идеология“, също така свързана с културата и обичаите на конкретния народ, или даже с отделното населено място. Изводът, който се налага от този анализ е прост:
- Или властта ще концептуализира новите условия на постглобалното „затваряне“ и ще формулира въз основа на тази концепция нова идеология и нова стратегия.
- Или това ще се случи въпреки властта, от страна на новите социално-политически актьори, които ще бъдат принудени да компенсират объркването и бездействието на елита със спонтанни действия и организационни форми. Тъй като съвременните елити във всички общества, с изключение на Китай, са се формирали в условията на либералния глобализъм и са попили аксиомите и догмите на „отвореното“ общество, то те въобще не са готови да изпълнят първия от сценариите, затова вероятно следва да мислим за развитието на втория. Часът на панголина удари. Колкото по-бързо тези, които са способни да приемат решения в извънредни ситуации признаят това, толкова по-добре.
Автор: Александър Дугин, geopolitica.ru
Превод от руски: Никола Стефанов
Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
