Хънингтън: Промяната беше неизбежна, но не и напредъкът

Самюъл Хънтингтън (1927–2008) е известен американски политолог, социолог и академик, който създава геополитическата концепция за сблъсъка на цивилизациите. Той прекарва над 50 години в Харвард, където е професор и директор на Центъра за международни отношения. 

Утвърдил се като квалифициран политически анализатор и теоретик, Хънтингтън работи активно и за американското правителство и президента Джими Картър – като координатор на отдела по планиране към Съвета за национална сигурност.

Политологът и Нобелов лауреат за мир Хенри Кисинджър определя книгата му „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“, издадена през 1996 г. като една от „най-значимите книги, появили се след края на Студената война“, малка част от която ви представяме:

ЕДИН СВЯТ: ЕУФОРИЯ И ХАРМОНИЯ

Една от широко разпространените парадигми се основава на предпоставката, че краят на Студената война означава край на големите конфликти в глобалната политика и възникване на относително хармоничен свят.

Най-дискутираната формулировка на този модел е тезата за „края на историята”, лансирана от Франсис Фукуяма, който заявява:

„Вероятно сме свидетели на края на историята като такава; т.е. на крайната точка в идеологическата еволюция на човечеството и в универсализирането на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление.”

Разбира се, казва той, на отделни места в Третия свят могат да избухнат някои конфликти, но глобалният конфликт приключи, и то не само в Европа.

Големите промени се зараждат „тъкмо в неевропейския свят”, особено в Китай и в Съветския съюз.

Войната на идеи е към края си.

Привърженици на марксизма-ленинизма все още могат да се намерят „в градове като Манагуа, Пхенян и Кеймбридж, щата Масачузетс”, но като цяло либералната демокрация триумфира.

Бъдещето ще бъде посветено не на патетични борби между идеи, а на разрешаването на всекидневни икономически и технически проблеми. И тъжното му заключение е, че това ще бъде твърде отегчително.

Очакването за хармония по това време е повсеместно. Политическите и интелектуалните лидери изразяват сходни възгледи. Берлинската стена е разрушена, комунистическите режими са се разпаднали, ООН е на път да поеме нова, по-значима роля, бившите съперници от времето на Студената война се ангажират в „партньорство”, а „голямата сделка”, поддържането на мира и омиротворяването стават модата на деня.

Президентът на водещата държава в света прокламира „новия световен ред”; президентът на вероятно водещия световен университет наложи вето върху назначаването на професор по изследвания в сферата на сигурността, защото нямало такава потребност. „Алелуя! Няма вече да изследваме войната, защото война вече няма.”

Моментът на еуфория в края на Студената война породи илюзия за хармония, но скоро си пролича, че това наистина е само илюзия.

В началото на 90-те години светът се промени, което не означаваше, че е станал по-миролюбив. Промяната беше неизбежна, но не и напредъкът.

Подобни илюзии за хармония избуяват за кратък период от време след всеки от големите конфликти на XX век.

Очаквало се е Първата световна война да бъде „войната, която да сложи край на всички войни” и да превърне света в сигурно убежище на демокрацията.

По думите на Франклин Рузвелт Втората световна война е трябвало „да прекрати системата на едностранни действия, привилегированите политически съюзи, баланса на силите и всички останали изпробвани в течение на векове и доказали своята негодност механизми”.

Вместо това е трябвало да се радваме на „универсална орагнизация” на „миролюбивите нации” и на началото на „постоянен мирен процес”.

Първата световна война обаче роди комунизма, фашизма и предизвика обрат в една вековечна тенденция към демокрация.

Втората световна война предизвика Студената война, която се оказа действително световна.

Илюзията за хармония след приключването й твърде скоро се изпари поради умножаващите се етнически конфликти, поради свидетелствата за „етническо прочистване”, разпадането на законността, възникването на нови съюзнически структури и конфликти между държавите, възраждането на неокомунистически и неофашистки движения, надигането на религиозния фундаментализъм, края на „дипломацията на усмивките” и на „да”-политиката в отношенията между Русия и Запада, неспособността на ООН и на САЩ да задушат кървавите локални конфликти, както и поради нарастващата агресивност на намиращия се в подем Китай.

За петте години след рухването на Берлинската стена думата „геноцид” се чува много по-често, отколкото през които и да било пет години от периода на Студената война.

Парадигмата за единен хармоничен свят е очевидно твърде чужда на реалността, за да ни бъде полезен пътеводител в днешния свят.

Четилище

Последвайте ни и в Телеграм