“Ако хората искат да се майтапят, то е защото знаят, че човечеството организира собственото си изчезване. Ла Боеси пише в своето “Разсъждение за доброволното робство”: “В интерес на властта е да забавлява народа, за да го държи в подчинение”. Това е идея, която датира от ХVI в. и все още е валидна…”

Уволнен на 17 ноември 2018 г. от радио “Франс Ентер” заради една хроника, в новия си роман Фредерик Бегбеде се връща към любимия си герой Октав Паранго, за да разкаже за едно общество, в което хората умират от прекалено много смях. Няма начин да се цитира заглавието на книгата, защото няма такова. Но има емотикон, който се смее със сълзи на корицата на книгата и идеално обобщава думите на своя автор. “Това е сериозна книга срещу хората, които прекарват времето си да очернят системата, без да осъзнават, че те самите са системата”, отбелязва Бегбеде.

– Сблъсквали ли сте с тиранията на хумора?

– Не е нещо типично за “Франс Ентер”. Това е социално явление. След края на утопиите и при липсата на идеал, хуморът зае централно място в нашето общество. Наскоро се качих в самолета и пилотът си правеше шеги. Но аз очаквам от него да пилотира и да кацне напълно безопасно. Не го моля да разправя шеги. Но номерът му мина и хората се превиваха от смят. За мен, както и за Анри Бергсон, смехът трябва да бъде изключение. Забелязваме нещо нередно, неестествено и то предизвиква смях. Но това не може да бъде норма в обществото. Защото когато слушам шеги от 7 часа сутринта до полунощ, просто повече нямам желание да се смея. Защо емотиконът с човечето, което плаче от смях, е най-изпращаният знак в света? Хуморът не попречи на избирането на Тръмп. Точно обратното. С намерението да сложим клоуни навсякъде, им отворихме вратите на властта, Тръмп е един от тях, Джонсън, Бепе Грило или Зеленски също. Кралският шут е полезен. Но когато шутовете стават крале, това е апокалипсис.

– Вашата хроника се появи с движението на “жълтите жилетки”. Казвате, че то не се разбира от екипа на “Франс Ентер”.

– Не се изключвам от този синдром. Това движение ми позволява да разбера, че истинските бунтовници не са тези, които водят хумористична рубрика в четвъртък сутринта по радиото, а онези, които подпалиха ресторант “Фуке”. Обсаждайки Шанз-Елизе, за да се видят с Макрон, “жълтите жилетки” постигнаха много повече от онези, които от години дефилират от Площада на нацията до Площада на Републиката*. Това движение накара хората от моето поколение да почувстват, че ние, които не спирахме да се подигравахме, да иронизираме, да критикуваме властта, сме били малко нелепи. Но не сме направили кой знае какво, за да я променим. Аз, който много съм се подигравал, без никога да поема някакъв риск, докато непрекъснато възхвалявах революцията, осъзнах безсилието си. 

– Една добра дума е по-добре от една идея?

– Въпросът е можем ли да критикуваме хумора, когато във Франция това е нещо свещено? В “Шарли Ебдо” бяха убити хумористи, но аз мисля, че трябва да спрем с хумористичния имунитет. Не трябва ли да говорим за реформата на пенсиите, без да пускаме шега веднага след това?

– Критикувате Ян Бартес и неговото предаване “Всекидневник” (Quotidien), който е експерт в тази сфера.

– Ян Бартес върши безумна журналистическа работа. Но сам я разваля, като си прави шеги с нея. “Медиапар” не се шегува с темите, по които пише. Не е в интерес на нашата демокрация непрекъснато да я нападаме. Това води до избирането на комико-популисти. Следователно до недоверие. Може би е време да обявим тревога. В идеологическия вакуум грубото нападане се превръща във власт, това е проблемът.

– Можете да го кажете, защото сте далеч от живота в Париж?

– Вече водя обикновен семеен живот, живот на неоселянин или на пост-декадент (смях). Това е моментът, в който осъзнаваш, че старият свят е мъртъв, но всъщност нямаш желание да бъдеш част от новия. Ако хората искат да се майтапят, то е защото знаят, че човечеството организира собственото си изчезване. Ла Боеси пише в своето “Разсъждение за доброволното робство”: “В интерес на властта е да забавлява народа, за да го държи в подчинение”. Това е идея, която датира от ХVI в. и все още е валидна…

– Значи избрахте бягството?

– Избягах, за да отида на хубаво място, където животът е по-евтин и децата ми виждат небето, морето и планините. А също така имах желание да опитам друг живот преди да пукна. Всеки жест, който правим, е насилие срещу околната среда. Но това вече го казах в “99 франка” преди двадесет години. От петдесет години знаем, че икономическа система, основана на растежа, няма да издържи на планета с ограничени ресурси. Не можем да кажем, че не сме били предупредени. Героят ми Октав вече живее на село. И когато отиде в Париж, пие, взема наркотици, ходи по проститутки или следва музикални групи. Иска да чука, но не може. Всъщност той се издънва, защото е нещастен, когато е без жена си и децата си. 

– Това ли преживяхте?

– Да, така мисля. Понякога. За щастие, не през цялото време. Напуснах Париж, защото беше така или продължавах да излизам всяка вечер. А когато си минал 50-те, в един момент си видял всичко. Очаквам да живея 79 г., като всички мъже. Така че в най-добрия случай ми остават 25 години. Но с всички глупости, които съм правил, вероятно ми остават само половината.

– Книгата разказва и за сексуалната мизерия на Октав. Това почит към #MeToo ли е?

– Израснах през 70-те г. на пълна сексуална свобода. Октав идва от този свят. Когато се озовава в днешна Франция, той вече нищо не разбира. Прелъстяването днес не е същото, младите вече не ходят по заведения, говорят си с часове в социалните мрежи, в Tinder. А аз нямам тези кодове.

– Все пак #MeToo помогна за свободата на словото на жените.

– Имам две дъщери, аз съм “за” жените да могат да говорят. Но все пак смятам, че когато имат проблем,  трябва да говорят по-скоро с полицията, отколкото с пресата. Един хаштаг за нищо не служи. Преди петнадесет години бях съдебен заседател в углавния съд в Париж и трябваше да отсъдим по едно изнасилване. Хубавото на правосъдието е, че изслушва и двете версии. Момичето, което плачеше, после момчетата, с белезници, които разказваха. Всеки излага своята версия на фактите. ДНК-то изобличаваше подсъдимите, аз поисках максимална присъда и мисля, че все още са в затвора. Това, което не се получава при дигиталното правосъдие, е, че имаме само версията на жертвите. Дигиталният съд казва на обвиняемия: “Трябва да цензурираме филмите ви, да забраним книгите ви”. Системата на правосъдието в присъствието на двете страни е прогрес, защо да се отказваме от нея? Сега един човек сочи с пръст друг човек и животът му свършва. Колкото за това, мисля, че преди беше по-добре.

* Авторът има предвид “Похода на солидарността” в Париж след атентатите от януари 2015 г. (бел. ред.).

Със съкращения

Превод от френски: Галя Дачкова

Гласове

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram