“Искам да направя “Мегаполис” преди да умра”, казва 80-годишният режисьор. „Ние сме пет поколения Копола, които работят във филмовия бизнес. Агостино Копола, бащата на моя баща, наистина е измислил и създал Витафона, метод, позволил преминаването към говорещото кино, дори и оригиналната идея да не му принадлежи, тъй като това е била поръчка от студио “Уорнър”. Дядо ми по майчина линия пък бил собственик на салон в Бруклин, където разкрил киното на публика, съставена главно от италиански имигранти. Така че, да, може би поради семеен атавизъм винаги съм бил очарован от техниките, свързани с киното и обичам да предвиждам бъдещата им еволюция“, разказва Копола. Следващият му филм, жаждата му да учи, бъдещето на киното – Кръстникът на седмото изкуство ни казва всичко. “Поан”.
Трилогията на “Кръстникът”, “Разговорът”, “Апокалипсис сега”, “Волята на сърцето”, “Котън клуб”, “Дракула”… 11-ият кинофестивал “Люмиер” в Лион, който продължава до 20 октомври, ще връчи годишната си награда на Франсис Форд Копола. Ретроспектива от 17 филма ще проследи творчеството на майстора, поканен на фестивала от Тиери Фремо и Бертран Таверние.
Франсис Форд Копола е отслабнал значително – с 30 кг през 2019 г., след четиримесечна строга диета в специализирана клиника. Но жаждата за нови приключения измъчва повече от всичко Кръстника на американското кино. Първо, за проекта “Мегаполис”, който иска да осъществи от повече от 30 години. Епопея за възстановяването на Ню Йорк след катаклизъм, Копола е бил много близо да сбъдването на тази мечта през 2001 г., но 11 септември ще погребе задълго тази опасна история. Сега мощната артистична агенция CAA ще му помогне да я осъществи.
– “Кръстникът”, “Апокалипсис сега”, “Волята на сърцето”, “Аутсайдерите” са сред най-великите американски филми през последните петдесет години. А вие как гледате на себе си днес?
– Никога не спираме да учим и аз винаги ще се смятам за вечния студент в киното, който, колкото може да учи младите, толкова и може да научи от тях. Америка впрочем би трябвало да има Министерство на младежта, защото те са нашето богатство и бъдеще. Също като някои художници, скулптори или танцьори, много режисьори са родени с божествена дарба. А аз не съм част от тях, за разлика от режисьори, на които се възхищавам, като Роман Полански, Стивън Спилбърг, Уилям Уайлър и толкова други… Аз нямам техния гений. Филмите ми са родени преди всичко от неудържим ентусиазъм и много труд, често по цели нощи, за да компенсирам тази липса на божествен талант.
Признавам в себе си само една истинска способност: известна дарба да виждам бъдещето. В “Разговорът” аз наистина разбрах предварително, че нашият личен живот и нуждата да запазим най-интимните си мисли ще бъдат все по-заплашени от новите технологии. “Дъждовни хора”, който снимах преди “Кръстникът”, е филм, който разказва за млада жена, която бяга, защото иска да се осъществи като жена, а не като съпруга или майка… Написах сценария за този филм десет години преди началото на феминисткото движение в САЩ. Ще ми бъде много любопитно да видя как го възприемат днешните млади феминистки в САЩ. Така че “Разговорът” и “Дъждовни хора”, както всички филми, чиито сценарии съм написал, имат това качество да предусещат бъдещето.
За да отговоря на вашия въпрос, предпочитам филмите, които съм написал и заснел, пред тези, които съм заснел по чужд текст. Това е нормално, възприемам ги преди всичко като мои бебета. А “Разговорът” и “Дъждовни хора” са най-личните за мен. За другите винаги съм държал името на автора на оригиналния роман да присъства на афиша и в списъка на участниците в началото на филма – “Кръстникът” на Марио Пузо, “Дракула” на Брам Стокър…
Неговото „бебе“ – „Дъждовни хора“ с Робърт Дювал и Шърли Найт
– Защо приехте покана на Тиери Фремо за Фестивала “Люмиер”?
– Лион е храмът на историята на киното. Няколко души са допринесли за раждането на киното, но именно братя Люмиер са първите, които създадоха камерата и прожектора, измисляйки по този начин киното като колективно преживяване в една зала. А освен това все повече ме привличат строго филмовите фестивали, тези, които прославят седмото изкуство като прекрасна традиция, докато повечето големи международни фестивали са замърсени от най-лошите страни на тази индустрия: маркетинга, рекламата, игрите за власт, в които някои вредители се опитват да разрушат репутацията на режисьорите. Обожавам този кислороден балон, какъвто е Фестивалът “Люмиер”, който прославя културата.
– Никога не сте спирали да експериментирате с новите технологии във филмите си – контролираното от компютър приближаване на камерата в началото на “Кръстникът”, звуковите иновации в “Апокалипсис сега”, използването на видео в монтажа на “Волята на сърцето”… На вашия дядо ли се дължи това привличане от техниката?
– От моя дядо по бащина линия до внучката ми Джия, която на 32 г. ще заснеме втория си пълнометражен филм, ние сме пет поколения Копола, които работят във филмовия бизнес. Агостино Копола, бащата на моя баща, наистина е измислил и създал Витафона, метод, позволил преминаването към говорещото кино, дори и оригиналната идея да не му принадлежи, тъй като това е била поръчка от студио “Уорнър”. Дядо ми по майчина линия пък бил собственик на салон в Бруклин, където разкрил киното на публика, съставена главно от италиански имигранти. Така че, да, може би поради семеен атавизъм винаги съм бил очарован от техниките, свързани с киното и обичам да предвиждам бъдещата им еволюция.
– За 40-та годишнина на “Апокалипсис сега” през 2019-а вие предложихте трети монтаж на филма, “Финална версия” (« Final Cut »). Направихте нов монтаж и на прекрасния си филм “Котън клуб”. Означава ли това, че за вас един филм никога не е завършен?
– Зависи от контекста, в който съм го направил и какво мисля за резултата. Нямам никакво желание да премонтирам “Разговорът”, защото винаги съм го харесвал такъв, какъвто е. За “Апокалипсис сега” и “Котън клуб” е различно. Навремето трябваше да отстъпя пред разпорежданията на студията, които ми наредиха да изрежа тези филми, за да им дам шанс да оцелеят в киносалона. Предпочетох да излязат осакатени, вместо изобщо да не излязат.
За един режисьор, дори и да не е негов собственик, един филм винаги ще бъде неговото бебе и ако лекарите кажат “трябва да се отреже дясната ръка, за да оцелее бебето ви”, вие ще се съгласите да му отрежат дясната ръка! За щастие, накрая станах собственик на тези филми и тридесет години по-късно мога да им дам нов живот и да зашия дясната ръка!
Очарован съм от финалната версия на “Апокалипсис сега”, въпреки че в началото нямах никакво намерение да правя нова официална версия, това беше монтаж, предназначен единствено за прожекция на Фестивала “Трибека” за 40-та годишнина на филма. Но приемът на публиката беше толкова феноменален, че го пуснахме в киносалоните. За “Още Котън клуб” (заглавието на режисьорската версия на “Котън клуб”, която ще излезе на 10 декември на Blu-ray, DVD и дигитално в САЩ) никога не бях виждал подобно нещо: 800 души на последния фестивал в Ню Йорк, една много разнообразна публика, аплодираха оглушително, което много ме развълнува, като знам как излезе този филм.
Завършен ли е някога един филм? Централната тема във всеки филм трябва да може да се резюмира с една дума: тази на “Разговорът” е личният живот, “Кръстникът” говори за наследяването, а “Апокалипсис сега” – за морала. Ако тридесет или четиридесет години по-късно имам нова интуиция как да направя филма още по-верен на темата, която го определя, нямам никакъв комплекс да се върна в монтажната зала.
Фамилията: Джеймс Каан, Марлон Брандо, Ал Пачино и Джон Казале в „Кръстникът“ (1972)
– Големи режисьори се насочват към платформите за проекти, които би трябвало да видят бял свят на големия екран, като “Ирландецът” на вашия приятел Мартин Скорсезе. В опасност ли е киното?
– Нямам търпение да видя “Ирландецът” и се надявам това да стане първо в киносалон. Цялата филмова индустрия в крайна сметка ще бъде купена от “Епъл”, “Майкрософт”, Фейсбук… Парите са в тяхното поле и днешните собственици на филмовата индустрия накрая ще продадат студията си, за да се освободят от дълговете. Към днешна дата никой не е успял да даде окончателно определение какво е киното. Трудно ми е с тези изкуствени разделения, които правите между залата, салона… Киното е кино, независимо от екрана!
През следващите три години всички тези произволни разделения на експлоатацията на един филм – в зала, на видеоплатформа – ще са изчезнали. В Съединените щати собствениците на киносалони и тези, които притежават студията, отново ще се слеят и филмите ще имат едновременен живот на всички екрани. Един толкова зрелищен успех, като “Рома”, заснет от един толкова блестящ творец, като Алфонсо Куарон, трябва да може да бъде гледан едновременно на кино и у дома. Аз винаги ще избера да го гледам първо в зала, тъй като целият мизансцен е замислен да покаже на големия екран всички детайли на заден план. Залата също е от първостепенно значение за гледането на един филм, заради неразрушимата връзка на киното с античната традиция на театъра, която води до Дионисиите.
Знаете ли как се е родил първият театър? Някои участници в тези празници забелязали, че други танцуват по-добре от тях и затова седнали, за да ги гледат. Така се е родила първата публика и това понятие прекосило епохите. Киното, както и театъра, е родено, за да бъде преживяно колективно, сред голяма група хора. Така са го замислили братя Люмиер. Тази идея за публиката, наследена от Древна Гърция, ще бъде тук и след хиляда години.
Мартин Шийн и Копола по време на снимките на „Апокалипсис сега“ (1979)
– Не се ли опасявате, че смазващото влияние на “Дисни” върху Холивуд ще навреди на творческото разнообразие в киното?
– Познавам Боб Айгър (изпълнителен директор на компанията “Уолт Дисни” – б.а.). Този очарователен и културен човек трябва да прилага изискванията на мажоритарните акционери на “Дисни”, а именно да продължи стратегията на филми по популярни франчайзи. Но не всички филми трябва да приличат на развлекателни паркове, каквито са продукциите на “Марвел”, ако използвам израза на Мартин Скорсезе. Иска ми се да вярвам в положителната еволюция.
– Току-що подписахте договор с прочутата артистична агенция CAA, за да ви помогне да заснемете “Мегаполис”, незавършения ви от няколко десетилетия проект. Има ли най-накрая календар, пътна карта за този филм?
– Аз съм на 80 г. и календарът е да го направя преди смъртта си! Когато правите филм, който има амбицията да помогне за промяна на системата, се изискват огромни предварителни изследвания. В този момент чета много за историята на икономическите теории, за френските и английски мислители, концепциите им за утопия, но също и за историята на СССР и Китай. Все още съм във фаза на писане и сценарият се промени много през последните двадесет години. Често накрая правя филма, който в началото съм изоставил.
Дълго време бях оставил настрана “Дъждовни хора”, защото не можех да довърша сценария, после се залових за работа за “Разговорът”… който също не успях да завърша и тогава пак се върнах към “Дъждовни хора”, казвайки си, че в крайна сметка, това, което съм започнал да пиша, не е толкова лошо. Това става и с “Мегаполис” и днес се чувствам пълен с ентусиазъм и енергия да го заснема. Сценарият описва общество в едно утопично бъдеще, което обаче ще се сбъдне.
Въпреки днешната победа на песимистичните визии, аз смятам, че през 2019 г. ние живеем в един като цяло по-добър свят, отколкото преди двеста години. Бедността намалява, както и престъпността, гладът, експлоатацията на жените и децата… Правата на жените са напреднали, както и човешката ситуация, въпреки че експлозията на комуникациите и информацията в реално време по четирите краища на света ни кара да възприемаме обратното. Човечеството винаги върви към прогреса. Ние сме в навечерието на голям разрив, неизбежна промяна на системата, която икономистите все още не са разпознали. Ще се появят нови идеи и ще ни посочат други цели…
“Мегаполис” ще символизира връзката ми с идеята, че човешката раса неминуемо върви към по-добро бъдеще. Искам “Мегаполис” да бъде моят отговор на всички тези критици, които не спират да повтарят, че човешката природа е лоша, алчна, обсебена от трупането на богатства.
Копола и Ричард Гиър (вляво) по време на снимките на „Котън клуб“ (1984)
– Не ви познавахме като такъв утопист, по-скоро като човек, който върви срещу течението на заобикалящата атмосфера…
– Ами ще видите… Когато бюджетът бъде готов, ще направя този филм истински празник. С “Мегаполис” искам да покажа на публиката какво би могло да бъде едно щастливо бъдеще, да дам ключовете за нови проекти на обществото. Тенденцията на една епоха не е синоним на нейната съдба. Ние имаме гения и ресурсите, за да спрем дори климатичната катастрофа: целта на киното е и да покаже на публиката, че бъдещето не прилича непременно на “Лудия Макс”.
Заглавието е на “Гласове”
Превод от френски: Галя Дачкова
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
