В края на 2019 г. изпращаме не само изминалата година, но и цяло едно десетилетие, което преобърна разбиранията за света – в политиката, технологиите и културата. В поредица от текстове от Webcafe ще дадем поглед към някои от темите, които оказаха най-голямо влияние в обществото. От разместванията на пластовете в Близкия изток, причинени от Арабската пролет, през това как се разви Холивуд за последните 10 години, до ремонтите, променили облика на София.
***
Ако през 2010 г. някой беше казал, че Великобритания ще напусне ЕС с Борис Джонсън начело, а Доналд Тръмп ще стане президент на САЩ, докато в Европа националистите трупат популярност, вероятно това изказване щеше да бъде посрещнато с недоверие.
Въпреки това изминалото десетилетие донесе на света сериозен възход на националистическите и крайнодесните идеи с редица формации и политици от този спектър на високи политически постове или поне със сериозно представителство в местните парламенти.
И ако преди 10 години това беше труднопредвидим развой на събитията, от днешната гледна точка не е трудно да видим корените на тази вълна от консервативни настроения и национализъм и дори радикализъм.
Те лежат в негативните ефекти на глобализацията, в ефектите, останали след световната икономическа криза от 2008-2009 г., в предшествалия ги възход на либералните идеи и достиженията в борбата за права на различните малцинства и не на последно място – в мащабната бежанска криза, която засегна както Европа, така и Северна Америка през изминалите години.
През последните няколко десетилетия светът стана много по-малък и достъпен, пътуванията – по-лесни и по-евтини, а възможностите за международен бизнес – в пъти повече. Това обаче дойде на своята цена – много западни компании преместиха производствата си в страни с по-евтина работна ръка. Задвижването на зелените идеи за опазване на околната среда си постави за цел да намали значително въгледобива.
Иначе казано, много хора – предимно неквалифицирани служители – загубиха работата си заради тази глобална свързаност – фактор, който само се засили от мащабната икономическа криза от края на миналото десетилетие, която разори множество бизнеси и доведе до сериозни спадове в икономиките на държавите.
Липсата на работа на фона на сериозната борба за права на различните малцинства на Запад и особено в САЩ и Великобритания накара мнозина да се чувстват изоставени от политиката и традиционните партии. И много от тези хора повярваха, че политиците ги е грижа за малцинствата много повече, отколкото за тях самите.
Милиони хора в трудоспособна възраст, но често без необходимата квалификация видяха в света голяма несправедливост, която ги оставя от ощетения край. Социалното неравенство е онова, което постави основата за разрастването на крайнодесните влияния и организации.
Насъбраният гняв от бедността и ниския социален статус на фона на все по-хипстърски ориентирания либерализъм отвори ниша в политиката, която нямаше как да не бъде запълнена. Ако можем да перифразираме Уинстън Чърчил, не може да се похабява подобно мащабно разочарование от политиката и политиците.
Тя започна да се запълва постепенно – с възхода на крайноконсервативната Чаена партия в САЩ, засилването на UKIP във Великобритания, която пропагандираше напускането на ЕС, с покачването на доверието в Марин льо Пен във Франция, с твърдите позиции на Герт Вилдерс в Холандия и т.н. Но въпреки това общото състояние на политиката в Запада беше на спокойствие.
Докато не дойде големият катализатор за промените в Европа – бежанската криза, предизвикана от войната в Сирия. От 2013 г. насам към Европа постепенно започнаха да пристигат бегълци от военните действия, а цялостното движение към Европа постепенно добави мигранти и от Ирак, Афганистан, Северна Африка и дори от Албания – хора, търсещи по-добър живот в уредените европейски държави като Германия, Швеция, Франция, Белгия и т.н.
Идеята за наводняване на пазара на труда, за това, че част от тези „пришълци“ носят войната със себе си, че традиционно християнската Европа може да промени своя вид и да се „ислямизира“, уплаши мнозина на континента, което доведе и до подем в антимигрантските движения. Подем, който покрай редицата терористични атаки в големи градове във Франция, Испания, Белгия и Германия само набра сила.
Така в един момент в Източна Германия се зароди движението ПЕГИДА, насочено срещу мигрантите, дошли в Европа, а партията „Алтернатива за Германия“ набра сериозна популярност. Междувременно из държавите на континента, особено в Източна Европа, но също така и във Франция и Италия започнаха да се организират хайки за лов на бежанци – милитаризирани групи, обикалящи по границите, за да дебнат за нелегални мигранти.
У нас още помним Динко с ATV-то, Перата и БНО „Шипка“ с техните рейдове по границата, които създаваха повече хаос, отколкото ред. Подобни герои има и в Унгария, Италия, Франция, Гърция и други.
Истинската символична крачка към този възход на крайното дясно обаче беше направена в САЩ с обявяването на кандидатурата на Доналд Тръмп за кандидат за президент на страната през 2015 г.
Първоначално гледан като шега и лесен противник заради скандалното си поведение, Тръмп успя да се утвърди като водещ кандидат за номинацията на републиканците, а покрай него мненията и изказванията в самата надпревара станаха все по-радикални и по-радикални. В крайна сметка на финалната права за републиканската номинация останаха той и сенаторът от Тексас Тед Круз, известен с острите си и крайни позиции.
Реториката на Тръмп обаче беше това, което го отличи още от самото начало и го превърна в герой за голяма част от тези американци, които се чувстваха недоволни и ощетени от политическия елит.
Фокусирането на медиите върху него и атаките срещу него само засилиха тази подкрепа, давайки му сред тези социални кръгове имидж на някой, който ще се бори срещу статуквото. Нещо повече – същевременно с това той си изгради и реномето на човек, който може да каже всичко, което поиска, и това да му се размине.
Това сякаш даде увереност на много други политици да заемат по-крайни позиции, да си играят по-смело с популизма и да обещават с широки ръце лесни решения за проблемите на избирателите си. Усещане, което се затвърди след победата му в края на 2016 г.
Другият сериозен шамар за либерално настроените умове дойде малко по-рано същата година с вота на Великобритания за излизане от Европейския съюз.
Изненадващият резултат „За“ напускане на общността разклати из основи устоите на самия ЕС и даде тласък на антиевропейските настроения. Само няколко години по-късно заради цялата каша около Брекзит нещата се обърнаха в посока реформиране на Европейския съюз, но в края 2016 г. евроскептиците и крайнодесните изглеждаха на гребена на вълната и на една ръка разстояние от поемането на властта.
Тези промени се усетиха не само в Запада, но и в останалия свят. Във Филипините президентът Родриго Дутерте вече беше започнал своята война (буквално) срещу наркотиците, оставяйки десетки трупове всеки ден, Бразилия се насочи към крайнодесния Жаир Болсонаро, Индия и Пакистан затвърдиха националистическите си правителства, поставяйки междувременно страните си пред нова война, а идеята за силни и решителни лидери, които да действат с твърда и безкомпромисна ръка, ставаше все по-популярна.
В Европа на фона на всичко това все по-голяма роля заеха националистически и консервативни партии, като в България, Австрия, Естония, Италия и др. дори заеха ролята на младши партньор в управляващите коалиции.
Други формации като Алтернатива за Германия, Националният фронт (впоследствие Национален съюз) във Франция и Шведски демократи в Швеция се утвърдиха като основна опозиционна сила, срещу която традиционните партии да сформират коалиции.
А в Унгария и Полша евроскептичните управляващи партии само затегнаха още повече хватката си върху властта. Междувременно на последните избори в Испания за пръв път от ерата на Франко насам има националистическа партия в националния парламент и тази партия само трупа ново представителство.
Всички тези партии и лидери се обединяват около желанието си за ревизия на либералната демокрация, като някои от тях дори се обявяват за „нелиберална демокрация“. Тези партии се фокусират върху спирането на политиките за повече права на малцинствата, засилване на националната идея и същевременно ограничаване на идеологията на глобализма.
Дори преди последните избори за Европейски парламент националистически партии от целия континент се обединиха под обща платформа за явяване на изборите. В момента В ЕП има две консервативни и националистически формации, като нито една от тях обаче не постигна очаквания успех. Въпреки това резултатите показаха, че засилване на националистите има и то не е за пренебрегване.
Една от причините за това крайнодесните в Европа да не получат този летящ резултат, който очакваха, беше поредицата от разкрития през последните няколко години за връзки между отделни партии в този спектър с Русия или с отделни руски бизнесмени.
Най-показателен беше случаят в Австрия, където клип показа вече бившия лидер на Партията на свободата да търгува политическо влияние и обещание за обществени поръчки в замяна на подкрепата от мним руски олигарх. Други подобни връзки (макар и не от такъв мащаб) има правени с Лигата на Матео Салвини в Италия, с Алтернатива за Германия, както и с Националния съюз на Марин льо Пен.
Кремъл, откакто Владимир Путин се върна като пълновластен господар през 2012 г., проявява топло отношение към евроскептичните формации, подкрепяйки ги често през пропагандната си машина. Дълго време проруски и търсещи скандални заглавия медии бълваха пропаганда срещу ЕС и европейската идея, обявявайки ги за гнили и пред разпад.
Подобни послания се разпространяваха и през информационните канали на евроскептичните групи и партии, за които Брюксел символизираше самата идея за либералната демокрация, човешките права и глобализма.
И ако за Русия по-слаб ЕС е стратегическа цел – много по-лесно е да се оправяш с всяка държава по отделно, особено ако имаш машина за хибридни войни, отколкото срещу цял съюз, който има навика да налага санкции срещу… по-агресивната ти външна политика – то за националистите в Европа (поне доскоро) разпадът на ЕС беше чисто символна идея за победата на националната идея над глобалното.
Хаосът от излизането на Великобритания от общността обаче охлади мераците за различни други екзити от Европейския съюз и даде актуалния тон на крайното дясно – промяна и реорганизиране на Общността по техен образ и подобие.
Сега национализмът и консерватизмът се опитват да приемат нов образ и да се откъснат от облика на бръснатите глави и директната ксенофобия, залагайки на интелектуални кръгове и идейна рамка, които да маскират по-крайните форми в един приемлив за избирателите продукт.
Пример за това е движението Генерация „Идентичност“, което пропагандира именно това – националистически (и не само) възгледи, пакетирани по модерен начин.
Протест на Генерация „Идентичност“
Същото може да се види и в Америка със създаването на широка мрежа от младежки клубове и движения, които да пропагандират патриотизъм и консервативни ценности. Те обаче продължават да бъдат свързвани до голяма степен с трагедията в Шарлътсвил, където през 2017 г. на голям митинг на подобни организации се стигна до сериозни сблъсъци с протестиращи срещу тях леви движения и активисти. В крайна сметка една от тези леви активистки почина, след като беше премазана с автомобил от крайнодесен младеж.
Това ни води и към истинския проблем в случая. Ако тези крайноконсервативни партии и движения са на практика напълно законни, макар и да си играят с твърде опасни послания на ксенофобия, все по-често вече се говори за подземни организации с неонацистки уклон, които представляват опасност за националната сигурност на собствените си държави.
Домашно отгледания тероризъм става все по-голяма тема както в САЩ, така и в Европа. Появили се в отговор на бежанската вълна или срещу чернокожите и мигрантите в САЩ, те целят да „изчистят“ страните си от „чужди“, „различни“ и „предатели“.
И ако в САЩ вече са станали свидетели на редица подобни нападения като атаката срещу църква в Чарлстън, Южна Каролина, където се събират предимно чернокожи, през 2015 г. или нападението в Ел Пасо от тази година, в Европа като цяло все още има по-малко подобни нападения (най-вече заради далеч по-строгият достъп до оръжия). И все пак атаката над синагога в германския град Хале, както и връзките с европейски националисти на нападателя от Крайстчърч, Нова Зеландия ясно показаха, че проблем има.
По-рано тази година британските власти разкриха, че са предотвратили множество нападения на крайнодесни ксенофоби над имигрантски общности. В края на миналия месец в Италия разбихра неонацистка групировка, готвеща заговор за убийството на леви политици и общественици. По-рано през тази година друга италианска престъпна група с неонацистки уклон беше разбита в Торино, докато готви продажбата на голяма пратка оръжия.
В Германия убийството на промигрантския политик Валтер Любке от мъж с неонацистки възгледи засили неимоверно разговорите за проблема с ксенофобията – проблем, с който страната се сблъсква все по-стабилно от броженията в Кемниц, а преди това още от самото създаване на ПЕГИДА.
През септември тази година Европол официално призна заплахата от крайнодесни екстремисти, поставяйки я наравно с тази от джихадистките групировки.
Според информациите тези радикални групировки се стремят все повече и повече да повишат бойните умения на своите членове, набирайки в редиците бивши и настоящи военни, полицаи, членове на спецслужби и т.н.
Този доклад на Европол просто потвърждава тенденциите, които се наблюдават през последните няколко години – създаване на мрежа от групи в цяла Европа, обединени под каузата на крайния национализъм (против ЛГБТ общностите, бежанците, малцинствата, евреите и либералите), и същевременно с това се насочват все повече към въоръжаване, бойно обучение и привеждане в ред, близък до паравоенните формирования.
Опасността, която тези неонацистки радикални групи представляват, съвсем не е за подценяване. Срещу нея трябва да се борят както органите на реда и разузнавателните служби, така и политическите партии.
Тяхната работа тук трябва да е насочена към създаването на среда, която да отпусне създалото се напрежение, която да отговори на проблемите, които действително предизвикват гнева и да реши въпроса с все по-голямата социална пропаст в обществата.
Отбягването на тези теми, които действително създават възможност за възход на ксенофобията и омразата само задълбочава проблемите.
И ако искаме общество, което се развива в позитивна насока, към прогрес и към по-добър жизнен стандарт, не трябва да третираме темата с омразата повърхностно, а да се стремим към решаването на проблемите, които я предизвикват.
Уебкафе
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
