Прожекцията на „Имало едно време… в Холивуд” за журналисти в сряда не приключи с 6-минутни овации на крака, както през май в Кан. Все пак не бяхме на фестивал – но си заслужаваше.
Още на премиерата на филма в Кан Тарантино помоли тези, които вече са гледали филма, да не разкриват най-важните сюжетни подробности. Предвид, че историята се върти около широко известни трагични събития от 1969 г., това може да изглежда малко странно.
Но първо – Тарантино е известен исторически ревизионист (всички помним как уби Хитлер по средата на Втората световна война). В полето на алтернативните исторически факти може би не е чак толкова краен, колкото например Антон Дончев, но неговото насилие е по-качествено и забавно от това на Людмил Стайков, а и Тарантино снима филми, за да достави на публиката удоволствие, а не пропаганда и патриотично възпитание.
Второ – „Имало едно време… в Холивуд” е филм за приятелството, което ни помага да се справяме по-лесно с всякакви психопати и което все пак съществува – дори и в онзи свят, където човек за човека е вълк (от Уолстрийт или от Холивуд).
И трето (както пише в „Холивуд Рипортър”), филмът е преди всичко „любовно писмо до Холивуд от 60-те години”. Първите два часа са посветени на 1969-а и нейното отражение върху двамата главни герои и – да го наречем – подготовката на местопрестъплението. Тарантино е запазил убийствения екшън и своята версия на ужасяващото престъпление за последните 20 минути. И тогава зрителят се чуди дали да се смее, дали да избяга от киното, или да стане прав и да ръкопляска.
Струва ми се, че „Имало едно време…” би бил интересен дори за зрители, които не знаят почти нищо за това време, неговите филми, драми, престъпления и герои в Холивуд. Но за по-цялостно филмово изживяване на Тарантиновата приказка е необходимо да знаем някои факти за 1969 г., за семейството на Шарън Тейт и Роман Полански и за „Семейството” на Чарлс Менсън.
Роман Полански и Шарън Тейт през 1967 в кадър от „Безстрашните убийци на вампири”
1969, Холивуд и истинската история
1969-а е изключителна година, наситена със събития в политиката, науката, борбата за граждански права, технологиите, литературата и културата, хвърлящи светлина (или сянка) десетилетия напред.
През януари, докато двама съветски космонавти се прехвърлят от Союз 5 в Союз 4 чрез космическа разходка между двата скачени апарата, на централния пражки „Вацлавски площад” студентът Ян Палах се самозапалва в знак на протест срещу съветската военна намеса в Чехословакия. Три дни по-късно Палах умира, а Ричард Никсън се заклева като 37-ия президент на САЩ. Два дни след това съветския мл. лейтенант Виктор Илин стреля с два пистолета едновременно по кортежа, с който Леонид Брежнев и космонавтите от Съюз 5 и 4 пристигат за тържественото посрещане на Червения площад. (Убива само шофьора и е прибран в психиатрично заведение, където остава до разпадането на СССР.)
На 26 януари Елвис записва в Мемфис голямото си завръщане, а на 30-и „Бийтълс” свирят за последен път пред публика – от покрива на сградата на „Епъл Рекърдс”, преди полицията да ги прекъсне. А все още е само януари. И „Лед Зепелин” току-що са издали първия си албум, а през есента ще издадат още един. През 1969-а и „Бийтълс” издават два албума, а „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл” – дори три. И се раждат Дейв Грол и Мерилин Менсън.
Междувременно руски космически апарат полита към Венера, а американски – към Марс. През март Пол Маккартни се жени за Линда Ийстман, Джон Ленън – за Йоко Оно, а Джордж Харисън и жена му Пати са арестувани за притежание на хашиш. Наркотиците са навсякъде, особено в Холивуд. Но и в Лондон. Ей Ел и Лондон са Меката и Медината на музиката, киното и контракултурата, в които наркотиците играят важна роля (или поне така смятат повечето артисти по онова време). През юни Брайън Джоунс се развежда с „Ролинг Стоунс” и след месец е открит удавен в басейна на автора на „Мечо Пух”. Злополука, убийство, наркотици? Никой не се интересува особено. Наркотиците все още не изглеждат особено опасни – Джими Хендрикс, Дженис Джоплин и Джим Морисън са живи, здрави и пълни с творческа енергия (не за дълго).
На 20 юли Нийл Армстронг става първият човек, стъпил на Луната. На следващия ден „Луна 15” става първият съветският спътник паднал на лунната повърхност, а американската сонда „Маринър 6” изпраща близки снимки от Марс.
Седмица преди „малката стъпка” на Армстронг, Денис Хопър и Питър Фонда осъществяват „голям скок” на американското независимо кино с „Волния ездач”. Филмът излиза на 14 юли, а изненадващо големият му успех бележи началото на нова ера в американското кино и рязко засилване на публичния интерес към контракултурата. През ‘69 излизат класики, които (рано, късно или след десетилетия) стигат дори и до българските киносалони – „Бъч Касиди и Сънданс Кид”, „Среднощен каубой”, „Хелоу, Доли!”, „Уморените коне ги убиват, нали?”…
В литературата най-нашумелите заглавия в САЩ, публикувани през 1969-а, са „Кланица 5”, „Кръстникът”, „Щамът Андромеда”, „Лявата ръка на мрака”, „Месията на Дюна”, „Синдромът Портной”, „Пеперудата”, „Знам защо пее птицата в клетка” (съвсем отскоро излезе и на български).
По това време Мохамед Али – най-великият световен шампион по бокс в тежка категория, вече от две години е лишен от титлите си и правото да се боксира. В общественото съзнание той продължава да е най-великият спортист.
Джей Себринг, коафьорът стилист на холивудски зведи, който по това време живее с Шарън Тейт, забелязва Брус Лий на кунг-фу демонстрация в турнир по карате в Лонг Бийч през 1964 г. Той му урежда пробни снимки и така се стига до първата американска роля на Лий в сериала „Зеления стършел”. През 1968 г. той е още само ТВ звезда, но вече е най-предпочитаният в Холивуд инструктор по бойни изкуства. Сред учениците на Брус Лий са Роман Полански, Стив Маккуийн и Джей Себринг.През 1969-а той подготвя и Шарън Тейт за ролята ѝ филма The Wrecking Crew.
В началото на 1966 г. Шарън Тейт се влюбва в Роман Полански, докато снима с него в Лондон комедийния хорър „Безстрашните убийци на вампири“. Разделят се с Джей, но двамата остават близки приятели – дори и след нейния брак с Полански в началото на 1969-а. Във фаталната нощ на 8 срещу 9 август, той е един от тримата гости в къщата. Другите двама са младият полски сценарист Войтек Фриковски и неговата приятелка.
Къщата на „Сиело драйв” 10050 има интересна история. Тя е построена за актрисата Мишел Морган, в нея през различни години са живели Лилиан Гиш, Хенри Фонда и Кари Грант. Преди през лятото на 1969 там да се настанят Тейт и Полански, тя е използвана от актрисата Кандис Берген и Тери Мелчър, музикант, продуцирал първите два албума на групата „Бърдс”. После те се разделили и Берген си тръгнала, а Мелчър напуснал – отчасти и защото започнал да се притеснява от едно досадно хипи, които често се навъртало около къщата с надеждата продуцентът да му уреди сделка за записи. Това бил Чарлс Менсън, който все още се мотаел наоколо, когато Тейт и Полански се нанесли.
Денис Уилсън, барабанистът на „Бийч Бойс”, запознал Мелчър с Менсън – престъпник с музикални амбиции, лежал в затвора за кражби и грабежи, лидер на хипи комуна, която се изражда в култ, наречен „Семейството”. Менсън и няколко от членовете на „Семейството” живели известно време в къщата на Уилсън, след като той качил на автостоп две от момичетата. Освен от момичетата, Уилсън се заинтересувал и от песните на Менсън и записал една от тях с „Бийч Бойс”, но Менсън не останал доволен нито от заплащането, нито от промените в неговите текст и музика. Малко по-късно и Мелчър загубил интерес към него.
Дали на 8 август Менсън е забравил, че Мелчър вече не живее на „Сиело драйв“ 10050, или изобщо не го е интересувало не е ясно. Но той нарежда на четирима от последователите си – Текс Уотсън и три момичета да отидат в къщата, да убият всички, които намерят, и да оставят „някакви вещерски знаци”. Още преди да влязат хипитата се сблъскат с едно 18-годишно момче – куриер, което точно си тръгва. То става първата им жертва. Когато влизат вътре и изненаданият Фриковски пита Текс Уотсън кой е той, отворът е „Аз съм дяволът и съм дошъл да върша дяволски дела”.
Жертвите – Шарън Стоун, Джей Сибринг, Абигейл Фолгър, Войтек Фриковски и Стивън Парънт
Споменахме ли, че Шарън Тейт е бременна в средата на осмия месец? Ще спестим останалите зловещи подробности.
Една седмица след убийствата се провежда фестивалът Удсток – три дни на мир и музика, но това е само последният и най-масов отблясък от една ярка и красива илюзия, приключила в малките часове на 9 август 1969 г.
По-добрата история, тази на Куентин Тарантино
Дотук бяха фактите, оттук започва въображението на Тарантино. В съседната къща на тази на Тейт и Полански, живее Рик Далтън (Леонардо Де Каприо) – звезда от уестърни от 50-те години, със залязваща кариера. Той е добър актьор, но несигурен в себе си, не може да се ориентира в новите времена и е изпаднал до епизодични еднократни роли на злодеи в различни тв сериали. Единствените киновъзможности, които се отварят пред него, са роли в спагети-уестърни, снимани в Италия. Но ще му се наложи да повтори тази част от кариерата на Клинт Истууд и Хенри Фонда.
Най-хубавото у Рик Далтън е Клив Буут (Брад Пит) – неговият дубльор, шофьор, телохранител и преди всичко приятел. Ако Рик е актьор, специализирал се в образите уестърн герои, то ветеранът от Втората световна война Клив е истински уестърн герой – сдържан, честен, верен, лаконичен и, когато се наложи, небрежно героичен и способен с лекота да използва екстремно насилие – живо превъплъщение на герой от ранните филми с Клинт Истууд или Хенри Фонда.
Брад Пит в ролята на Клив Буут
Докато кариерата на Далтън запада, неговите съседи се къпят в лъчите на първата слава и очакванията за блестящо бъдеще. Те са донесеният в Холивуд от Новата вълна Роман Полански и неговата приказна американска съпруга Шарън Тейт (Марго Роби). Той още наслаждава на успеха на първия си американски филм „Бебето на Розмари” и го виждаме за малко. Но тя преминава през целия филм почти без реплики, с усмивка и танцова стъпка, като символ на всичко чисто, красиво, щастливо и вдъхновяващо, което 60-те години обещаваха.
Марго Роби кано Шарън Тейт
Хипитата от Семейството на Менсън са антиподи на Шарън Тейт (и на хипитата от „Коса” на Милош Форман). Докато около нея постоянно грее ласкаво слънце и чуруликат птички, в ранчото на Спан, където се е настанило „Семейството” на Менсън, слънцето спряно сърдито пече и гарвани грачат грозно, зловещо. Самия Менсън виждаме съвсем за малко (колкото и Полански), но мръсотията, запуснатостта и нещо порочно, лукаво и зло в атмосферата рисуват много точно портрета му…
Това са истинските и измислени персонажи (без да се брои кучето), в холивудската приказка на Куентин Тарантино, която едновременно натъжава, разсмива, ужасява и въодушевява. И напомня, че за разлика от живота, изкуството (и по-специално киното) е в състояние да поправи всяка несправедливост.
А Тарантино е направил още един много добър филм за любовта си към киното, телевизията, филмите и хората, които ги снимат. Може би дори по-добър и по-дълбок от обикновено. Естествено не без провокации. И този път изненадата на финала е по-голяма от обикновено…
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
