„Никога не съм си представяла, че един ден това ще ми се случи. Винаги съм се опитвала да напредвам в живота стъпка по стъпка и мисля, че постигнах повече от онова, на което можех да се надявам. Когато с майка ми пристигнахме в Рим от нашето малко селце Поцуоли, близо до Неапол, се опитвахме да се адаптираме и най-вече да оцелеем. Нямахме пари и никаква реалистична перспектива за бъдещото си. Първоначално факторът късмет беше решаващ“.
На 86 г., София Лорен се връща на екрана след десетгодишно отсъствие. Тя е мадам Роза в адаптацията на “Животът пред теб”, заснета за Netflix от сина ѝ Едоардо Понти.
Филмът е адаптация по романа на Ромен Гари, написан под псевдонима Емил Ажар, за който през 1975 г. писателят получава наградата “Гонкур”. Бивша проститутка, оцеляла от Аушвиц, която живее в Бари, Италия, тази застаряващата Майка Кураж се грижи за изоставени деца на проститутки. Против волята си, тя се съгласява да приеме още едно хлапе, непокорния 12-годишен Момо от сенегалски произход. Конфликтната връзка между тях ще се развие по неочакван начин, докато здравето на мадам Роза се влошава… Актрисата е просто поразителна в тази роля, изразяваща без предвзетост гама от сложни и нюансирани емоции в едно органично изпълнение, напомнящо онова в “Чочарка” което ѝ донесе “Оскар” през 1962 г. Заради пандемията разговаряхме през октомври със София Лорен чрез Zoom, от дома ѝ в Женева, където тя живее от 2006 г.
– Какво ви трогна в образа на мадам Роза?
– Нейното страдание, което тя понася през целия си живот. Тя е твърда, крехка. Оцеляла, която по някакъв начин ми напомня моята майка. И това, което преживяхме в Неапол по време на Втората световна война, бомбардировките, разрушените сгради. Животът беше невъзможен. Беше много тежко. Бях на осем години и това ме беляза завинаги. За сина ми Едоардо темата на филма е не толкова смъртта, колкото възкресението, идеята, че смъртта не е краят, а началото на друга глава. Умирайки, мадам Роза предава душата и знанието си на Момо.
– Споделяте ли мнението му?
– Но да, разбира се. Ние мислим по сходен начин. Спомням си паметния момент, когато той ми каза, че ме вижда добре в ролята. Беше страхотно преживяване, от което обичам всеки момент, въпреки че невинаги ми беше лесно. А освен това беше възможност да снимам в Италия, в много красива област. Това е родната ми страна, запечатана завинаги в сърцето ми, която много ми липсва, въпреки че имам възможност да се връщам много често, защото сестра ми живее там.
– Гледахте ли оригинала на “Животът пред теб”, режисиран от Моше Мизрахи през 1977 г., със Симон Синьоре?
– Да, което беше още по-плашещо, защото постоянно се питах дали ще мога да бъде на висота и толкова добра, колкото нея. Ибрахим Гюйе, който играе Момо, е истинско откритите. Никога не е заставал пред камерата, нито на снимачната площадка. Направихме всичко възможно да се чувства добре още в началото. Мисля, че за него това беше прекрасно изживяване. Той живееше с баща си у нас по време на снимките в Бари. Тази близост ни позволи да развием истински отношения на доверие.
– Едоардо вече ви е режисирал два пъти, в “Между непознати” (2002) и дванадесет години по-късно, в късометражния филм “Човешкият глас”. Изкушавате ли се да го сравнявате с други режисьори?
– Не може да се сравнява. Всичко зависи от филма. С Едоардо се разбираме много добре, знам какво иска и очаква от мен. Разбира се, аз напълно му се доверявам. Той е много взискателен, защото ме кара да достигна най-високите емоционални нотки, което невинаги е лесно. Но и двамата знаем, че това е цената, за да постигнеш нещо оригинално. А един актьор е способен на всичко, когато усеща любовта, която режисьорът изпитва към него.
– Виждайки как държите ръката му по време на това интервю, усещаме силната връзка между вас. Каква е тайната?
– Именно, това е тайна и няма да ви я разкрия. Това е нещо вродено в мен, в нас. Идва от сърцето, от любовта ми към него и към другия ми син, Карло. Те ме правят щастлива и бих искала да мога постоянно да бъда с тях…
– Когато преглеждаме вашата филмография, се изненадваме, че никога не сте снимали с Микеланджело Антониони, Пазолини или Висконти.
– За съжаление е така, но много ми се искаше да направя филм с Висконти. Имаше един страхотен проект, за който направихме много хубави проби, но той не се осъществи. Що се отнася до Антониони, спомнете си, че той имаше своя богиня, Моника Вики, и така или иначе, вървеше в посока, различна от моята кариера по онова време. Аз бях много привлечена от Де Сика, който ми даде всички тези роли на невероятни героини. С него бяхме на една вълна. Както и с Марчело Мастрояни. Направихме четиринадесет филма заедно, толкова много успехи.
– А през 1957 г. подписвате договор за пет филма с “Парамаунт”…
– Бях на 23 г., когато отидох за първи път в Холивуд. Страхотна школа и ако трябваше отново да го направя, не бих се поколебала. Това ми позволи да науча английски и да работя с големи звезди. Имах шанса да снимам с Джордж Кюкор, а по-късно с Чарли Чаплин. Прекрасно преживяване. Много съм горда, че успях да работя с него и да го опозная по-добре.
– Кои актьори ви впечатляваха най-много по онова време?
– Много са. Франк Синатра, Уилям Холдън, Марлон Брандо, Гари Купър, Кларк Гейбъл. Всички те бяха толкова красиви. Какви лица…
– А Кари Грант?
– Очаквах да споменете името му! Снимах първия си холивудски филм с него (“Гордост и страст” на Едуард Дмитрик през 1957 г. – б.а.). Той беше много очарователен, известна звезда. Много го харесвах. Беше много мил и ми помогна, защото често се затруднявах да произнеса правилно текста си на английски. Но каквото и да се говори, никога не ми е предлагал брак. Той беше много по-възрастен от мен. Аз бях на 23 г. и на тази възраст нямаш ясна представа какво е любовта. Животът ми беше сложен по онова време. Случваха се много неща. И най-вече, бях се влюбила в Карло Понти в Италия и не исках да се отказвам от мъжа, за когото знаех, че е любовта на живота ми. Но приятелството ми с Кари продължи до края на живота му.
– Често са ви определяли като секссимвол…
– А аз никога не съм се смятала за такава. И всъщност ролите, които изпълнявах във филмите, които ми донесоха най-голям успех, бяха точно обратното на този имидж, като “Брак по италиански”, “Чочарка”, “Вчера, днес и утре”, “Един особен ден”.
– Поглеждайки назад, какво означаваха за вас успехът и славата?
– Никога не съм си представяла, че един ден това ще ми се случи. Винаги съм се опитвала да напредвам в живота стъпка по стъпка и мисля, че постигнах повече от онова, на което можех да се надявам. Когато с майка ми пристигнахме в Рим от нашето малко селце Поцуоли, близо до Неапол, се опитвахме да се адаптираме и най-вече да оцелеем. Нямахме пари и никаква реалистична перспектива за бъдещото си. Първоначално факторът късмет беше решаващ. Получих малки роли на статист в няколко филма, сред които Quo Vadis (на Марвин Лерой от 1951 г. – б. а.). Спомням си малкото влакче, който вземах, за да стигна до киностудиото “Чинечита”. Сетне упорствах, с воля, енергия, решителност. Постепенно ми дадоха няколко реплики от диалога, от рода на il pranzo è servito (“вечерята е сервирана”) или “Влезте, господине”! И тогава, един ден, срещнах този велик майстор, Виторио Де Сика. Неаполитанец като мен. Снимахме в Неапол (един от епизодите на “Златото на Неапол” през 1954 г. – б. а.) и за мен това беше истинското начало на професионалния ми път. Събуждах се всяка сутрин, казвайки си, че изживявам мечта. Всеки ден беше по-прекрасен от предишния. Имах чувството, че напредвам все повече и повече. Сътрудничеството ни продължи двадесет години, седем филма заедно, така че можете да си представите какво щастие беше това за мен.
– През 2014 г. публикувахте автобиографията си “Вчера, днес и утре”. Как ви хрумна идеята?
– Случайно. Не понасям и най-малкия безпорядък около мен! Докато подреждах нещата си, открих дневници, които съм водила в продължение на тридесет години. В тях бях записала много лични и интимни подробности. Не исках един ден тези писания да попаднат в ръцете на непознати и на децата ми. Затова ги изгорих, след като книгата беше издадена. Но в тези мемоари ще намерите всичко, което трябва да се знае за мен…
– И по-конкретно вашите разсъждения за любовта, които заемат важно място…
– Няма нищо по-важно в живота. Любовта с главно Л е най-важната основа на всичко. Това търсим всички. Какво можете да направите без нея? Никога не бих могла да продължа да съществувам без това постоянно чувство дълбоко в сърцето ми. Нито без молитвата, която отправям всеки ден.
– Съжалявате ли за нещо?
– Може би само за едно – че не можах да се омъжа в бяла рокля. Това беше мечта, която все още сънувам… Мисля, че никога не трябва да спираме да мечтаем. Бъдещето, този непознат, често се оказва пълно с обещания.
– Как минава ежедневието ви в Швейцария днес?
– Водя спокоен живот. Ставам много рано. Не излизам много, само за да пазарувам или да се разходя в парка близо до дома ми. Иначе предпочитам да си стоя у дома, да говоря по телефона с моето семейство и приятели, или да чета и гледам новините по телевизията в хола ми с гледка към градината. Признавам, че понякога се страхувам. Като идеята да изляза в този момент с всичко, което се случва… Mamma mia! Да, това е много прост живот. Много прост.
Автор: Жан-Пол Шайе, “Поан”
Превод от френски: Галя Дачкова
Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
