Д-р Ваня Ангелова ИВАНОВА
На 5 април т.г. вселенският патриарх Вартоломей и Адрианополския митрополит Амфилохий, заедно с гръцки духовници проведоха служба на гръцки език в българската църква „Св. Св. Константин и Елена” в Одрин по случай патронния празник.
За службата пристигнаха няколко автобуса с гръцки богомолци, чиято бройка се съизмерваше с числеността на представителите на Съюза на тракийските дружества в България, пристигнали от София, Хасково, Харманли, Любимец, Свиленград, Ямбол и др.
.jpg)
На службата присъстваха НВП Старозагорският митрополит Киприан, представляващ Българската патриаршия, настоятели от Фондацията на българските православни църкви, водени от председателя г-н Васил Лязе, Михаил Вълов – зам. председател на ЦР на СТДБ и председател на ТД „Тракия” в Ямбол, Кирил Сарджев – зам.- председател на ВК на СТДБ и председател на ТД „Георги Сапунаров” в Хасково, Маргарит Петров – член на ВК на СТДБ и председател на ТД „Бойко Чавдаров” в Харманли, представители на дипломатическите ни мисии в Одрин и Истанбул: В. Вълчев – Генерален консул на Република България в Одрин, Радослава Кафеджийска – Първи секретар в консулството в Одрин, Николай Димитров – Първи секретар в Генерално консулство на Република България в Истанбул, гръцкият консул Сотириа Теохариди, Архонти на офикиите на Светата Христова Велика Църква, кметовете на община Димотика Параскевас Пацуридис и на община Неа Орестиада Василий Мавридис, председателят на младежката организация на „Нова демокрация“ и кандидат за евродепутат Константинос Дервос, ученици от гимназията на Имврос и техните преподаватели, богомолци от България и Гърция.
След службата Вартоломей произнесе слово на гръцки и турски език, което остана неразбираемо за българите.
Конфузната ситуация беше спасена от дипломатичната намеса на българския генерален консул, който се включи като преводач и предаде синтезирано думите на патриарха. Последният изрази задоволство, че се намира в Одрин по покана на Адрианополския митрополит Амфилохий.
В словото си той подчерта, че българската общност в града духовно и канонично принадлежи към Вселенската патриаршия, като заяви:
„Наистина, както се казва, гърците и българите сме обединени от православната вяра. Това е над всяко друго разделение по език, род и националност. Нас ни обединява общият купел, кръщението в Светата Православна Църква. Нас ни обединява вярата ни в Троицата – Бог, Отец и Сина и Светия Дух. И благодарение на тези идеали и ценности, Вселенската Патриаршия прегръща всички нации и народи, на които, чрез свещената апостолска дейност, е предала светата православна вяра и православното кръщение. А сред тези нации и народи, които се християнизираха и цивилизоваха благодарение на Вселенската Константинополска Патриаршия, първа бе Църквата на България. Първородна дъщеря на Константинополската Църква е най-светата Българска православна църква, с която Майката Църква в Константинопол, се гордее …
Като изказа благодарност за приема от председателят на Българската общност В. Лязе, Вартоломей напомни следното:
„Изповядам се пред всичките вас, че се усещам много щастлив за това мое поклонение в Адрианопол, където не идвам за първи път. Предишния път бях в „Свети Георги“, другия храм, обърнах се към нашите братя българи и им донесох благословията на Константинополската Църква Майка. И днес им пожелавам всичко добро от Бога и ги поздравявам, защото се сдобиха с един достоен пастир и началник в лицето на брата Митрополит Амфилохий Адрианополски, който всичките ги прегърна с обич и без никакво разделение, без никаква задна мисъл, с любов без изключение към всички. Свети Адрианополски Владико, вие сте един много ценен Йерарх на Светата Христова Велика Църква.
Вече пет години след като получихте архиерейския сан и същевременно получихте представителството на Вселенската Патриаршия в Атина, вършите едно значително дело, често невидимо и безшумно, но винаги съществено и ефектно, с вашата мъдрост, с опита ви, с познанието ви, особено в областта на каноническото право, но преди всичко с вашата любов и посветеност към Вселенската ни Патриаршия. Това е една дадена любов, съвсем явна, неотделима, ненамалена, не само сега, когато сте Йерарх на Патриаршията ни, но и преди както монах, както член на братството на Света Параскева в Мазиос, винаги сте били на страната на Вселенската ни Патриаршия”…
Службата и словото на Вартоломей, произнесени на езици, чужди за българите, предизвика разбираемо възмущение и възкресиха спомени от миналото.
Уместно е да се припомни, че през 864-865 г. българският народ е покръстен и приема християнството като официална религия.
Българският владетел княз Борис (852-889) се съгласява да приеме християнството от Константинопол, но не и да се подчини на тамошната патриаршия. Той започва дипломатическа игра с цел извоюване на правото на самостоятелна българска църква. Нейното учредяване е санкционирано от най-високия форум на Църквата – IV църковен събор в Константинопол, в който участват представители на цялата християнска общност, включително и на Рим, с което окончателно се приобщава към семейството на християнските народи. Решителен владетел с държавническо мислене, княз Борис I налага християнството като официална религия, но осъзнава, че проповедите на чуждите духовници се извършват на неразбираем език за българи и славяни.
Българският владетел се стреми посланията на новата религия да достигнат до всички покръстени, затова създадената славянска писменост намира благодатна почва в българската държава, която изпитва остра нужда от славянско богослужение.
За да бъдат подготвени български книжовници княз Борис I изпраща много млади българи и сина си Симеон да се учат в Константинопол. През 886 г. той приема в столицата Плиска изгонените от Великоморавия ученици на светите братя Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий. С тях изработва план за широка просветна и книжовна дейност и създава Преславската и Охридската книжовни школи.
Симеон Велики (893-927) продължава делото на своя баща.
През 893 г. първият църковно-народен събор в Преслав въвежда славянския език в богослужението и прави замяна на византийското духовенство с българско. Възходът на България в политическо и културно отношение и съществуващата тогава тясна връзка между църква и държава, водят до укрепване на международният престиж на страната и църквата. След победата над Византия при Ахелой (20 август 917 г.) Симеон се провъзгласява за „цар на българи и ромеи”.
Проведеният през 919 г. църковно-народен събор официално провъзгласява Българската църква за патриаршия.
Според българския църковен историк ст. н. с. д-р Христо Темелски Българската автокефална църква с ранг на патриаршия заема шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток.
След падането на България под византийска власт през 1018 г., византийският император Василий II запазва независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия.
Нейният предстоятел получава титлата „Архиепископ на цяла България”.
Приемниците на Василий II намаляват обхвата на нейния диоцез в полза на Константинополската патриаршия. Успоредно с това Охридската архиепископия е подложена на елинизация (погърчване). Висшият клир се попълва предимно от гръцкоезични византийски духовници, а в богослужението е въведен гръцки език.
През 1186 г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлят духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредяват автокефална Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий.
Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на Българската православна църква става през 1235 г. при царуването на Иван Асен II на църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси. За пръв Търновски патриарх е провъзгласен българският духовник Йоаким I.
Диоцезът на Търновската патриаршия се мени в зависимост от границите на Втората българска държава (1186-1396 г.).
След падането на България под турска власт през 1396 г. Българската православна църква загубва своята независимост (около 1416 г.), понижена е в ранг на митрополия и нейният диоцез преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия.
Част от западните български земи остават под юрисдикцията на Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия, които през 1767 г. и 1768 г. също престават да съществуват. Така духовният живот на българите се оказва под контрола на Цариградската гръцка патриаршия, която е официалният представител на всички православни християни пред султанската власт.
Последният български патриарх – Евтимий Търновски е заточен в Бачковския манастир, а оцелялото българско духовенство е подчинено на назначения от Константинопол митрополит Иеремия. Висшият клир се заменя изцяло с гръцки духовници, а в богослужението се въвежда гръцки език.
Падането на България под турско робство съществено променя ролята и мястото на вярата и църквата в живота на българския народ.
През тези съдбовни за българите времена религиозната принадлежност започва да се отъждествява с българската народностна принадлежност. Въпреки липсата на държавна и църковна организация, въпреки унищожените стотици църкви и манастири, българското духовенство остава достоен духовен водач на своя народ. По време на робството българското духовенство поддържа жив не само спомена за държавността, но и за независимата Българска патриаршия.
В края на XVIII и началото на XIX в. патриаршеската администрация и висшия гръцки клир, решени да реализират „мегали-идеята“ за възстановяване на Византийското имперско наследство, започват елинизацията на чуждоезичното православно население. Повечето епископи и голяма част от градските свещеници са заменени с гръцки клирици. Голяма част от славянските книги и ръкописи са унищожени, за да бъде заличена историческа памет.
Това поражда недоволството на българите и през 20-те години на XIX век се слага началото на половинвековната църковно-народна борба, която е обект на многобройни публикации и изследвания, първите от които се появяват още преди Освобождението.
Началото на организираното църковно-национално движение се свързва с т.нар. „търновски” събития от 1838 г., когато умира търновският митрополит Иларион Критски и на негово място е назначен Панарет – типичен представител на фанариотски среди в Цариград. Българите искат отзоваването на Панарет и назначаването на неговото място на Неофит Бозвели (1785-1848).
Начело на борбата в Търновско застават видни местни духовници и учители, сред които се открояват имената на архимандрит Иларион Михайловски (по-късно епископ Макариополски), Неофит Бозвели и Петко Славейков. В резултат на дългогодишни усилия те създават в Цариград център за организирана църковна борба.
През 1844 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изготвят меморандум до Високата порта, в който са изложени основните български искания по задълбочаващия се българо-гръцки църковен спор:
• в българските епархии населението само да избира българи за владици;
• богослуженията да се извършват на български език;
• владиците да не откупуват сана си от властите, а да им се изплаща заплата;
• да се избере лице, което да представлява българите пред Високата порта;
• да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград и да издават свой църковен вестник.
Резултатът от тези смели искания е решението на Константинополската патриаршия да изпрати на заточение в Света гора двамата духовници. През 1848 г. Неофит Бозвели умира в Хилендарския манастир, а архимандрит Иларион се завръща в Цариград едва през 1850 година.
През 1856-1860 г. в движението срещу гръцките митрополити се включват почти всички български провинции и цариградските българи, които подготвят почвата за извоюване на църковна независимост.
Като кулминация в борбата за независима църква историците посочват замислената и реализирана от цариградските българи Великденска акция от 3 април 1860 година.
По време на тържествената великденска служба в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград митрополит Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх, което според църковните канони означава отхвърляне властта на патриарха.
Великденската акция е отговор на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с ентусиазъм, както от цариградските българи, така и от целия български народ. Една след друга българските общини се отказват от гръцките владици и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски.
През 1861 г. Патриаршията решава да се разправи с водачите на църковното движение и заточва Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Тези събития изострят до краен предел отношенията между българи и гърци и дават възможност за открита намеса на Великите сили в хода на църковно-националното движение. Русия подкрепя Патриаршията, опитвайки се да запази единството на православието в Османската империя.
Постепенно обаче, в резултат на обективната информация, предоставяна на правителството от посланика в Цариград ген. Николай Игнатиев и от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров, Русия започва да променя своята позиция и от средата на 60-те години на ХIХ в. приема да посредничи за намирането на компромисно решение на българо-гръцкия църковен спор.
Разширяващата се намеса и на останалите Великите сили в българо-гръцката разпра принуждава турското правителство да се намеси по-активно за нейното окончателно разрешаване.
На 28 февруари 1870 г., Високата порта издава ферман за създаването на независима българска църква под името „Българска екзархия”. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, са включени почти всички територии, населени с българи. За останалите области със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване, за да се определи съгласно предпочитанията на населението под чия власт ще премине. През 1874 г. съгласно фермана в Скопско и Охридско е проведено допитване и мнозинството от населението заявява желание да се присъедини към Екзархията В резултат от плебисцита турското правителство издава берати за назначаване на владици в двете епархии и диоцезите на Екзархията са оформени окончателно.
През 1871 г. в Цариград се провежда български църковно-народен събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония, който изработва и приема Устав на Българската екзархия.
На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран видинският митрополит Антим I (1816-1888). Неговото име е свързано с борбите на тракийци за независимост и за съхранението на българската им идентичност.
За тракийци Антим Първи е не само един от тях, но и духовен водач за национално освобождение на България. Веднага след неговия избор за екзарх започва назначаването на митрополити и епископи. Така завършва борбата на българите за национално – духовна и културна еманципация през XIX в.
Цариградската гръцка патриаршия отказва да признае фермана и през септември 1872 г., на специално свикан събор обявява Българската църква за схизматична.
Възстановяването на църковната самостоятелност представлява изключителен успех за българите по време на Възраждането. Извоюването на Екзархията е резултат от всенародните усилия за постигане на духовно-културна самостоятелност. Границите на Екзархията очертават историческите права на българската нация в Мизия, Тракия и Македония. Обединила духовно, политически и религиозно българския народ Екзархията е призната за първата национална институция.
Учредяването на Българската екзархия е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила своето съществуване в края на XIV столетие.
За да запази целостта на Българската православна църква Учредителното народно събрание в Търново през 1879 г. записва в конституцията на Княжество България (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява „неразделна част от българската църковна област” и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя. С това се потвърждава единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделят.
Българската Екзархия е единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград, поради което съвсем логично се превръща в легален представител на българското население и стожер на българщината в Одринска Тракия и Македония.
Тя съсредоточава усилията си за разширяване на българската просветна мрежа, за културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на тракийските и македонски българи към Екзархията
Целенасочената дейност на Екзархията осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите.
След смъртта на екзарх Йосиф (20 юни 1915 г.) въпросът за избор на нов глава на Българската православна църква остава неразрешен 30 години, поради комплекс от причини.
След края на Втората световна война са създадени условия както за избор на нов български екзарх, така и за вдигането на схизмата.
На 21 януари 1945 г. Софийският митрополит Стефан е избран за български екзарх (1945 – 1948).
Със съдействието на Руската православна църква, която оказва пълно съдействие пред Вселенската цариградска патриаршия, е вдигната схизмата, която няколко десетилетия възпрепятства нормалните междуцърковни връзки на Екзархията.
На 22 февруари с.г. е издаден специален „томос” от страна на Вселенския патриарх, в който е записано:„Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана „Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права …”. (Цит. По Темелски, Хр. История на православието в България).
Така през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но тя получава признание на пълната си независимост и заема място сред семейството на поместните православни автокефални църкви, съставящи заедно Православната църква в световен мащаб.
С приемането на нова конституция през 1947 г. църквата е отделена от държавата.
През 1950 г. е изработен Устав на Българската православна църква, който трасира пътя към възстановяване на Патриаршията. В чл. 1 на Устава е записано „самоуправляемата Българска православна църква „се назовава „Патриаршия”.
В заседанието си на 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската Православна Църква взема решение да свика на 8 май с.г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на родната Църква и да избере предстоятел-патриарх.
На 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил (1953 – 1971). Още в същия ден Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил.
С писмо от 6 юни 1953 г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път, по приетия каноничен ред, известява, че Руската православна църква признава възстановената българска патриаршия. Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953 г. съобщават официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954 г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна църква признава Българската патриаршия.
Благодарение на посредничеството на Руската и Антиохийската патриаршии, и подкрепата на останалите църкви, с поздравително писмо от 27 юли 1961 г. Цариградската вселенска патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия и установява канонични отношения с нея. През пролетта на 1962 г. Българска патриаршия официално е призната и от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.
След кончината на патриарх Кирил за български патриарх е избран Максим (1971-2012)., който става и Софийски митрополит. Въпреки острите нападки, отправени от определени среди срещу него след 1990 г., въпреки разкола във върховната църковна власт, подклаждан от външни сили, той ръководи достойно Българската православна църква и успява да съхрани нейното единство. През 1998 г. на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават духовници, които го оспорват, да се покаят.
С приемането на нов Закон за вероизповеданията през декември 2002 г. държавата прекратява намесата в делата на Българската православна църква и потвърждава каноничността и легитимността на патриарх Максим. След кончината на патриарх Максим, на 24 февруари 2013 г. на Патриаршеския избирателен църковен събор митрополит Неофит е избран за патриарх на Българската православна църква.
Съгласно църковния канон всички патриарси са самостойни, независими един от друг и с равни права между себе си в патриаршеското служение. В този смисъл те не могат да имат „духовен лидер”.
От 1991 г. Вартоломей ползва титлата „вселенски патриарх” вярвайки, че има изключителни права за решаването на проблемите на православния свят. Юристи и богослови смятат, че тя противоречи на църковния канон и се базира на имперското самочувствие на някогашен Константинопол. Вартоломей е 270-тият Вселенски патриарх на Константинопол и е пръв сред равни (primus inter pares) между предстоятелите на православните църкви по света.
Това определение е формулирано на вселенските църковни събори в раннохристиянската епоха, а Константинополският патриарх е определен „като пръв по чест и достойнство, но не и по власт“. През 2007 г. Върховният касационен съд на Турция „отнема правото на православния Константинополски патриарх Вартоломей да ползва титлата Вселенски“, с аргумента, че това нарушава турската конституция и заложения в нея принцип за равнопоставеност на малцинствата и религиите.
Историческите факти, съпоставени със службата на гръцки език, осъществена на 5 април 2019 г. в българската църква „Св. Св. Константин и Елена”, заплахите за забрана на богослужението на български език в храмовете в Одрин и неотдавнашното искане на Вартоломей за премахване на паметника на Антим I от двора на Одринския храм, изискват незабавната намеса на Българската православна църква. Т
я трябва да реагира, защото в чл. 4.2. (2) е записано,че в диоцеза й попадат и православните българи в Турция, където е ситуирана Българската църковна община в Истанбул.
.jpg)
Представители на СТДБ с В. Лязе, В. Вълчев и Н. Димитров пред паметника на екзарх Антим I в двора на българската църква „Св. Св. Константин и Елена“ в Одрин. 5 април 2019 г.
Припомняме, че във връзка с искането за премахването на паметника на екзарх Антим I от двора на българския храм „Св. св. Константин и Елена” в Одрин, Красимир Премянов, председател на Съюза на тракийските дружества в България, изпрати писмо до Цариградския патриарх Вартоломей, в което заявява, че „Паметникът е изграден и поставен там по идея и със спомоществователството на нашия Съюз. При осъществяването на тази инициатива от страна на предишното му ръководство очевидно са допуснати непреднамерени процедурни нарушения … а ние искрено държим на православното единство и разбирателство в духа на постигнатото през 1945 г. помирение между Българската църква и Вселенската патриаршия с акта за вдигането на схизмата между тях. Ето защо вярваме, че мъдростта и далновидността, които винаги сте притежавали при приемането на важни решения, ще надделеят и ще се стигне до изход, приемлив и за двете страни”.
По турските закони храмът „Св.св. Константин и Елена“ е собственост на фондацията на Българската църква в Истанбул. Този храм, както и църквата „Св. Георги” са възстановени по инициатива и със съдействието на Съюза на тракийските дружества в България.
За ремонтите в Одрин тракийци и българската държава са дала милиони евро, докато гръцки попове и Вартоломей започват да проявяват интерес към храмовете след поставянето на паметника на Екзарх Антим I.
В речта на Вартоломей, произнесена на гръцки и турски език в българската църква „Св. Св. Константин и Елена” на 5 април 2019 г., има подтекст, който е показателен.
Ето защо е необходимо да се намери подходяща форма, характерна за църковно общуване, в която да се изрази несъгласие срещу опитите на партриарх Вартоломей да се представя за глава на православието. Трябва остро да се постави и въпроса за българските храмове, които съгласно законите на Република Турция, принадлежат на Екзархийската фондация и службите в тях трябва да се водят на български език или да се служи на два езика при съвместно богослужение, съгласувано между двете църкви. Необходимо е да се потърси по дипломатически път съдействието и на турската държава, под чиято юрисдикция функционират всички религии на нейна територия.
Епицентър
Последвайте ни и в Телеграм
