„Тротинетката не е анекдот. Това е завладяващ морален и политически въпрос. Кулминацията на една мечта: абсолютният либерализъм. В едно подреждано векове наред публично пространство, проектирано от класически умове, замислено да бъде споделено, на което ние сме наследници, процъфтяват много грозни, глупави, пречещи, крехки предмети на самообслужване… Това е отрицание на общественото благо. Завършекът на загрозяването на общото историческо пространство от икономиката. Краят на общественото градоустройство, достижение на ХVII век. Тези отвратителни дъски с колелца са тотемът на употребата на света от икономиката без регулация… Това е баснята на Лафонтен за капиталистическата мечта“.
Силвен Тесон в дома си в Париж Снимка: „Фигаро“
В новата си книга, “Снежната пантера” (La Panthère des neiges), френският писател-пътешественик Силвен Тесон разказва за дебненето на едно от най-редките животни на света по тибетските плата. От едномесечното търсене в студ и тишина се е родила поучителна история за красотата на света.
– В книгата си разказвате за търсенето на снежната пантера в Тибет. Какво научихте от този един месец на очакване и дебнене?
– Изградих живота си върху илюзията за непредвиденото, постоянното разнообразие от ситуации и срещи, скоковете в неизвестното, събирането оттук-оттам. Признавам си: аз съм продукт на епоха, която ненавиждам. Аз съм номад, който търси причини да се очарова, смятайки, че има пропорционална връзка между треската на движението и интереса към съществуването. Преследването на пантерата ми позволи да открия тази модалност на очакването. Дебненето е в най-висша степен антимодерна позиция, то не води до безпокойство. Така че предпазва от изхабяване.
– Последната ви книга, “Черните пътища” (Les Chemins noirs), беше възхвала на ходенето. Тази книга като възхвала на неподвижността ли трябва да се чете?
– Двете се допълват, не си противоречат. Ходенето и дебненето не могат да бъдат противопоставени, и двете са зависими от времето, и двете позволяват тишина. “Пътуването ми се струва полезно упражнение. Душата е в постоянно упражняване да забележи непознатите и нови неща”, пише Монтен. Може да заменим “пътуването” на Монтен с “изкуството на дебненето”. Но “всичко, веднага” на дигиталната революция се отказва от продължителността и не прави възможно това “упражняване”, това вътрешно изпитание.
– Възможно ли е все още съзерцанието в нашите модерни общества или неизбежно трябва да поемем по пряк път, да заминаме надалеч, в Тибет или в гората?
– Дебненето е принцип, начин на живот, постулат за съществуване, освободено от декора. Има още няколко поети, няколко “бродяги по двата бряга” на Париж, които умеят да гледат. За да дебнеш, трябва да промениш начина си на живот, а не местожителството. Да прекъснеш “нотификациите”, този малоумен термин на мениджмънта. Да изгасиш екраните. Да затвориш люковете.
Дифракцията пречи на вниманието, което е дете на скуката и на търпението. Интернет процъфтява върху нашия страх от празнотата. Оттук и това умопомрачително запълване с нотификации. Не бива да се страхуваме от празнотата, а да ѝ дадем други имена: отсъствие, пейзаж, спомен. Изпитвам носталгия по орнитоманията, гръцката наука за гадаене чрез полета на птиците: това е изкуство, на което можем да се отдадем, когато имаме време да погледаме небето. Когато си “нотифициран”, нямаш време за птиците.
– По този повод говорите за “епилептична модерност”…
– Станах епилептик след инцидента*. Конвулсиите ми наподобяваха това, което изпитваш, когато си свързан с електрически уред и машината ти изпраща непрестанно своите “нотификации” – звън, звън, новина, контакт, съобщение, реклама. Нотификацията е камбаната за край на отдиха, настанила се за постоянно на дъното на джоба ти. Непрестанен призив за тотален ред.
Епилепсията е едновременна комуникация на всички неврони, които си разменят много оскъдна информация: в този момент мозъкът се насища и прекъсва. Поставянето под напрежение на 8 млрд. човешки същества ще доведе до глобален епилептичен припадък. Неврологът Лионел Накаш публикува впечатляващи трудове по този въпрос.
– Успявате ли да се откъснете от медийните дебати или актуалността все още ви интересува?
– С дебненето открих, че има друга актуалност – тази на дивия живот. Със своите войни, придвижване на войски, слава и зависимости. Разбрах, че необикновеното антропоморфно вдъхновение на поети от ХVII век, като Лафонтен, не е приумица. Дори отсъстваща, пантерата е независима. Това е тялото на краля. Тя не е републиканка. Президентът трябва да слезе на кръговите кръстовища, за да се ръкува. Тя няма нужда да се появява, за да царува.
Физиологично тя спи между 17 и 20 часа на ден. Осъзнаването, че си на върха на хранителната верига и няма нито един хищник над теб, ти дава известна самоувереност, небрежност. Колкото повече се спускаме по стълбата на заплахата, толкова по-тревожни ставаме: малките гризачи, които са фъстъците в хранителната верига, са много тревожни, непрекъснато са в движение и сърцето им бие много бързо.
– Критикувате експлоатацията на природата от човека, който изтребва диви животни и поврежда пейзажа. Еколог ли сте?
– Не съм чакал екологията да стане обект на медийните тревоги, за да се ужася от опредметяването на света. Има ли все още хора, които да не са еколози? Мнозина са съгласни, че състоянието на опазването на природата е катастрофално. Но тази констатация трябва да се разшири. Човекът е коленичил пред технологията. Аз съм за пълната, радикална и последователна екология: ако наистина решим да опазваме природата, трябва да бъдем консервативни във всички други сфери на съществуването. Да пазим не само анемонията, но и културите, езиците, изкуствата, поведението, както и своеобразието на народите. Екологичното съзнание би породило желание за забавяне и консерватизъм. Засега се ограничава до сферата на околната среда.
– Като че ли някои екоактивисти използват научния речник, без да прославят красотата на света…
– Това е проблемът на свеждането на всяко нещо до статистика. Рене Генон беше прав: ние сме в царството на количеството. Дори еколозите се аргументират с числа и статистически данни. Но благоговението пред разцъфтяването на живота не може да се сведе до графики. Мисля, че е полезно предложението на Ален Финкелкрот за “поетична екология”. Една поема на Вергилий, която описва залеза на слънцето над Лацио през I в. пр. Хр. в “Георгики”, е по-красноречива от статистическите данни за броя на изчезващите стоножки в районите близо до Севесо.
Що се отнася до веганството, то принадлежи на същия свят, като промишленото отглеждане на животни, това е другото лице на огледалото на лудата радикалност. Две отрицания се сблъскват. От една страна, отрицанието на едно отношение към животните и, смея да кажа дори, на разговор с тях, а от друга – отрицанието на човешкото своеобразие. Но нека да признаем, че със своята контрапродуктивна радикалност веганите допринасят обществото да заговори за доброто отношение към животните.
– Вашите книги са възхвала на големите пространства, на живота на открито, на самотната среща с природата. Но все пак, оставате парижанин?
– Живея в Париж, докато съм на път за друго място. Париж е моят пристан. От това, което долавям, парижкият живот ми се струва по-малко танцувален, отколкото при Офенбах. Движението (голямата ми страст) в него е трудно. Може ли едно общество, което вече не се движи, да има пъргав ум и живо слово?
Задръстването е завладяло умовете. Изглежда, че положението ще бъде прекрасно след няколко години. Но добрите намерения не са достатъчни, за да се установи баланс. Освен това, аз живея в центъра, който е опустошен. Стрелата на “Нотр Дам” изгоря, скелетът се изпари като дим, околностите на катедралата се предоставят за храна на глобалния туризъм и градоустройствената грозота.
Тротинетката не е анекдот. Това е завладяващ морален и политически въпрос. Кулминацията на една мечта: абсолютния либерализъм. В едно подреждано векове наред публично пространство, проектирано от класически умове, замислено да бъде споделено, на което ние сме наследници, процъфтяват много грозни, глупави, пречещи, крехки предмети на самообслужване. Те са осеяли пространството и ще бъдат полезни само за редките минувачи, екипирани със средства да ги използват. Това е отрицание на общественото благо. Завършекът на загрозяването на общото историческо пространство от икономиката. Краят на общественото градоустройство, достижение на ХVII век.
Не познавам политическите убеждения на госпожа кмета на Париж, но подозирам, че е ултралиберална: тези отвратителни дъски с колелца са тотемът на употребата на света от икономиката без регулация. Това е баснята на Лафонтен за капиталистическата мечта.
Трябва все пак да се признае на общинския екип успех в промяната. Парижаните имат сериозен вид! Историята и литературата ги описват като най-безразсъдните хора и най-големите фантазьори в света. Днес е морга и скръб. Въпреки това, навсякъде по улицата мига: екрани, билбордове, реклами. Би трябвало да сме щастливи. Един ден някой ще каже на администраторите на столицата, че Париж е съществувал и преди тях. Няма да им е лесно да го приемат, ще им е нужна психологическа подкрепа.
– Написали сте много хубави текстове за “Нотр Дам”. Между “Нотр Дам” или снежната пантера, красотата на хората и тази на природата, коя предпочитате?
– Ако трябва да дам незабавен, рязък и категоричен отговор, бих отговорил природата. Нямаше да има изкуство без природата. Изкуството, което твърди, че се е откъснало от всякакво изобразяване на природата, не ме интересува. Докато има разговор между това, на което е способен човекът, и там, откъдето идва, нещата не са изгубени.
* През август 2014 г. Силвен Тесон получава тежка травма на главата при падане от 10 метра, докато се катери по фасадата на къщата на свой приятел в Шамони. След падането временно изпада в кома. (бел. пр.).
Със съкращения. Заглавието е на „Гласове“.
Превод от френски: Галя Дачкова
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
