Не трябва да се оглеждаме за антиутопиите в книгите. Ние живеем в такава или поне сме тревожно близо до този момент.
През 1931 г., преди близо век, е публикуван романът „Прекрасният нов свят“ на английския писател Олдъс Хъксли – история за свят на бъдещето, с хомогоенно и послушно консуматорско общество. Членовете му употребяват и изхвърлят; приемат антидепресанти, за да са щастливи; втълпява им се, че е редно да са разделени на класи, и биват ангажирани с постоянен труд, за да нямат време да мислят и да се бунтуват.
Сякаш няма по-подходящ момент от сега, за да се огледаме и да се запитаме дали вече не живеем в един такъв „прекрасен нов свят“, приличащ тревожно много на онзи от страниците на книгата.
Самият писател прави това с публикуването на есе още през 1958 г. По-малко от 30 години след издаването на „Прекрасният нов свят“ Хъксли коментира, че истинският свят се приближава до измисления от него по-бързо, отколкото дори той самият е очаквал.
Според него една от основните причини е пренаселването на планетата и всички начини за контрол над популацията. А есето завършва със съвети как да се предпазят демокрациите от превръщането им в тоталитарни държави.
Режимите на бъдещето ще са тези, в които диктаторите ще властват над „свободни роби“, които обичат своето робство.
Икономиката на Световната държава на Хъксли е базирана на принципите на масовото производство и масов консумеризъм. Гражданите имат достъп до разнообразни стоки и са стимулирани да потребяват още и още, както и да хвърлят старите си и повредени притежания и да купуват нови.
Целта е всички да са постоянно ангажирани с работа, производство и потребление, като по този начин не им остава време да се замислят, че нещо в обществото им не е наред. Разсейват ги с музика, телевизия, че дори нещо като виртуална реалност, което позволява на зрителя да усети физически това, което актьорите правят на екран.
За да е гарантирано всеобщото щастие, обществото бива блъскано с антидепресанта „сома“, а на хипнотичен принцип в главите на всички се набива идеята, че „всичко е така, както трябва да бъде“.
Принципът „Разделяй и владей“ е заменен с „Карай ги да купуват и да си мълчат“. А несъгласните биват изолирани и внимателно следени.
„Случайните прилики с реални лица и събития“ не се изчерпват дотук. Светът, описан от Хъксли, е изграден на принципите на поточната линия на Хенри Форд – масово производство, хомогенност, предвидимост и консумацията. Липсва религията, основана на вярата в свръхестественото, но самият Форд бива разглеждан като създател на обществото и едва ли не божество.
Днес Силициевата долина е територията на митични свръхчовеци-визионери с болезнено его, които продават мечти, приятелства и светло бъдеще. С нов модел и нова опаковка всяка следваща година.
Религията все още е фактор, което може би би било изненада не само за Хъксли, но и за много други фантасти от миналия век. Тя е опора и утеха за едни, както и оправдание на насилието и агресията за други.
Защото за разлика от „Прекрасния нов свят“, нашият все още не е преминал през глобален конфликт с биологични и химически оръжия, който да наложи една нова организация в обществото. За разлика от „Обединено правителство“, което ръководи Световната държава на Хъксли, днес светът е по-разделен, отколкото е бил от десетилетия. Световни лидери оспорват смисъла от ООН и военните си съюзи, а същевременно ставаме свидетели на невъобразими сцени на приятелство и размяна на сърдечни усмивки между диктатори и „лидера на свободния свят“.
Старите съюзи корозират, изправени пред невъзможността си заедно да се справят със стари, но добре забравени предизвикателства като миграцията, например.
Гласно се възхвалява многообразието, уважението, приемането и „включването“ на различните, но в степени, в които да поражда яростен отпор – още повече расизъм, още повече хомофобия, още повече омраза.
Сравненията могат да продължават още и още. Страница след страница от романа и година след година от новото хилядолетие. Ясно е, че по-скоро сме се приближили до дистопичния „прекрасен нов свят“ на Хъксли, отколкото да се отдалечим от него.
Въпросът на който по-добре да не си отговаряме, е кое е по-страшно – това, което фантазията на писателя и философ е сътворила преди почти столетие, или реалността, в която живеем?
Антон Биров
Последвайте ни и в Телеграм
