/Поглед.инфо/ Година след като напуснаха Афганистан, САЩ се озоваха в ситуация, в която не разбираха накъде отиват. И не в големия Близък изток – а за геополитиката като цяло. Не, формално има цели, разбира се – например обединяване на целия свят под ръководството на Вашингтон „за защита на демокрацията и борба с глобалните автокрации“, което преди всичко означава Китай и Русия. Но и тези, които ги обявяват, не вярват в тях. А тези, които са в състояние да анализират случващото се, не крият страховете си.
Хенри Кисинджър мълчеше, когато се разви кризата около пътуването на Нанси Пелоси до Тайван – но онзи ден “Уолстрийт Джърнъл” публикува статия за издаването на новата му книга „Лидерство: Шест урока за световната стратегия“, с разговор с него, който се проведе миналия месец. Но това, което казва бившият държавен секретар, той можеше да го повтори след посещението на председателя на Камарата на представителите в Тайван:
„Смятам, че днес имаме големи проблеми с определянето на посоката на движение. Твърде много се поддаваме на емоциите на момента. Ние сме на ръба на война с Русия и Китай заради проблеми, които отчасти създадохме сами , и нямаме идеи как ще завърши или накъде трябва да доведе. Сега вече не е възможно да кажем, че ще ги разделим Русия и Китай и ще ги противопоставим един на друг. Всичко това може да се направи сега не е да ескалира напрежението, а да има някаква основна цел.“
Изявлението на бившия държавен секретар, че САЩ са на ръба на война с две суперсили, със сигурност привлича вниманието – но по-важното е, че Кисинджър казва, че САЩ не знаят какво искат. Настоящата стратегия за едновременно сдържане на Русия и Китай не е цел, а средство. Но инструмент за какво?
За да запазят статута на световен хегемон? Но това е невъзможно – и дори най-упоритите ястреби разбират това.
За да запази статута на световен лидер, тоест държава, която определя посоката на движение и води по-голямата част от света? Но това изисква безспорен авторитет, цели, които са привлекателни за повечето държави, огромни сили и вътрешна увереност в собствената правота. С всичко това Щатите имат много големи проблеми – и всяка година те само се изострят.
Авторитетът на всемогъщата държава беше заменен от репутацията на отслабващия и постепенно оттеглящ се „цар на планината“. Плановете за глобализация, основани на западната версия на демокрацията, отворените пазари и правата на човека, се отричат откровено от мнозинството държави по света – които ги виждат преди всичко като инструмент на неоколониализма и диктат от Запада.
Огромните сили на самите САЩ? Да, има най-оборудваната и мобилна армия в света – но нейното използване през този век не само не направи САЩ по-силни. Напротив, в крайна сметка не само не успя да постигне поставените цели (отделен въпрос е и рентабилността за Америка), но и доведе до намаляване на влиянието на САЩ както в регионален, така и в световен мащаб.
А вторият компонент на американската сила, финансовият, като цяло се превърна в глобален проблем, който целият свят се опитва да реши възможно най-скоро – тоест доларът като глобална разчетна единица и като средство за натрупване вече е с подписана присъда (не говорим за години, а за десетилетия – тук е важен самият процес).
Е, да се говори за вътрешна увереност в собствената правота (и в правото на световно лидерство) в едно все по-разделено и поляризирано американско общество е напълно странно.
Така че проблемите с разбирането на посоката на движение в САЩ не са случайни – те бяха резултат от обща криза в техния глобален проект. Да, глобалните амбиции на американския (по-точно англосаксонския, защото американският е само част от него) елит доведоха Щатите до настоящата криза.
В средата на миналото десетилетие Америка се оказа на кръстопът – когато трябваше да избере какво точно да спаси: националната държава или глобалния проект. Месиански настроеният елит, разбира се, не искаше да избира – самите те заложиха на глобален проект и се опитаха да убедят американците, че той е напълно съвместим с проспериращата американска национална държава. Тази „лъжа в името на спасяването на глобализацията“ беше разобличена от Тръмп – самото избиране на който беше отчаян опит на американците да спасят страната си от разпад.
Но мондиалистките елити първо блокираха самия Тръмп, а след това се опитаха да върнат всичко в предишните релси – тоест да продължат курса, в който САЩ като национална държава ще бъдат принесени в жертва на глобалисткия проект (абсолютно неосъществим, между другото – тоест дори саможертвата ще се окаже напразна) .
След две години неоизолационистите ще се опитат да се реваншират- но дори и да успеят (по-точно, ако успеят да победят „Вашингтонското блато“ на изборите през 2024 г.), ще им бъде много трудно да се възползват от плодовете на победата: вътрешното напрежение в САЩ почти премина точката, след която разцеплението става неизбежно. При тези условия е просто абсурдно да се мечтае за борба за запазване на световното лидерство.
Ясно е, че Хенри Кисинджър не иска да повярва, че Щатите няма да могат да се възстановят – все пак той игра за техния отбор в най-добрите моменти. Затова и сега, говорейки за бъдещето, той вижда свят, в който държавите определят правилата и границите. Ето защо той смята, че сега „по един или друг начин, официално или не, Украйна след това трябва да се третира като член на НАТО“.
И това казва Кисинджър – човек, който и след 2014 г. призоваваше Украйна да има неутрален статут, тоест тя да бъде буфер между Русия и Европа. Сега той говори за директното включване на Украйна в сферата на влияние на Запада – като че ли след 24 февруари това изобщо може да се приеме сериозно. Русия започна военни действия именно за да предотврати атлантизирането на Украйна – и сега най-опитният стратег на Запада твърди, че в крайна сметка Украйна ще остане с американците.
Въпреки това, няколко месеца преди изтеглянето от Афганистан, американските анализатори бяха уверени, че правителството на Гани, а не талибаните, ще управлява в Кабул, изоставен от американците. Много е трудно да свикнеш с настъпването на нов свят – но все пак трябва.
Пьотр Акопов
Последвайте ни и в Телеграм
Не знаем накъде вървим – Кисинджър постави диагноза на Америка
/Поглед.инфо/ Година след като напуснаха Афганистан, САЩ се озоваха в ситуация, в която не разбираха накъде отиват. И не в големия Близък изток – а за геополитиката като цяло. Не, формално има цели, разбира се – например обединяване на целия свят под ръководството на Вашингтон „за защита на демокрацията и борба с глобалните автокрации“, което преди всичко означава Китай и Русия. Но и тези, които ги обявяват, не вярват в тях. А тези, които са в състояние да анализират случващото се, не крият страховете си.
Хенри Кисинджър мълчеше, когато се разви кризата около пътуването на Нанси Пелоси до Тайван – но онзи ден “Уолстрийт Джърнъл” публикува статия за издаването на новата му книга „Лидерство: Шест урока за световната стратегия“, с разговор с него, който се проведе миналия месец. Но това, което казва бившият държавен секретар, той можеше да го повтори след посещението на председателя на Камарата на представителите в Тайван:
„Смятам, че днес имаме големи проблеми с определянето на посоката на движение. Твърде много се поддаваме на емоциите на момента. Ние сме на ръба на война с Русия и Китай заради проблеми, които отчасти създадохме сами , и нямаме идеи как ще завърши или накъде трябва да доведе. Сега вече не е възможно да кажем, че ще ги разделим Русия и Китай и ще ги противопоставим един на друг. Всичко това може да се направи сега не е да ескалира напрежението, а да има някаква основна цел.“
Изявлението на бившия държавен секретар, че САЩ са на ръба на война с две суперсили, със сигурност привлича вниманието – но по-важното е, че Кисинджър казва, че САЩ не знаят какво искат. Настоящата стратегия за едновременно сдържане на Русия и Китай не е цел, а средство. Но инструмент за какво?
За да запазят статута на световен хегемон? Но това е невъзможно – и дори най-упоритите ястреби разбират това.
За да запази статута на световен лидер, тоест държава, която определя посоката на движение и води по-голямата част от света? Но това изисква безспорен авторитет, цели, които са привлекателни за повечето държави, огромни сили и вътрешна увереност в собствената правота. С всичко това Щатите имат много големи проблеми – и всяка година те само се изострят.
Авторитетът на всемогъщата държава беше заменен от репутацията на отслабващия и постепенно оттеглящ се „цар на планината“. Плановете за глобализация, основани на западната версия на демокрацията, отворените пазари и правата на човека, се отричат откровено от мнозинството държави по света – които ги виждат преди всичко като инструмент на неоколониализма и диктат от Запада.
Огромните сили на самите САЩ? Да, има най-оборудваната и мобилна армия в света – но нейното използване през този век не само не направи САЩ по-силни. Напротив, в крайна сметка не само не успя да постигне поставените цели (отделен въпрос е и рентабилността за Америка), но и доведе до намаляване на влиянието на САЩ както в регионален, така и в световен мащаб.
А вторият компонент на американската сила, финансовият, като цяло се превърна в глобален проблем, който целият свят се опитва да реши възможно най-скоро – тоест доларът като глобална разчетна единица и като средство за натрупване вече е с подписана присъда (не говорим за години, а за десетилетия – тук е важен самият процес).
Е, да се говори за вътрешна увереност в собствената правота (и в правото на световно лидерство) в едно все по-разделено и поляризирано американско общество е напълно странно.
Така че проблемите с разбирането на посоката на движение в САЩ не са случайни – те бяха резултат от обща криза в техния глобален проект. Да, глобалните амбиции на американския (по-точно англосаксонския, защото американският е само част от него) елит доведоха Щатите до настоящата криза.
В средата на миналото десетилетие Америка се оказа на кръстопът – когато трябваше да избере какво точно да спаси: националната държава или глобалния проект. Месиански настроеният елит, разбира се, не искаше да избира – самите те заложиха на глобален проект и се опитаха да убедят американците, че той е напълно съвместим с проспериращата американска национална държава. Тази „лъжа в името на спасяването на глобализацията“ беше разобличена от Тръмп – самото избиране на който беше отчаян опит на американците да спасят страната си от разпад.
Но мондиалистките елити първо блокираха самия Тръмп, а след това се опитаха да върнат всичко в предишните релси – тоест да продължат курса, в който САЩ като национална държава ще бъдат принесени в жертва на глобалисткия проект (абсолютно неосъществим, между другото – тоест дори саможертвата ще се окаже напразна) .
След две години неоизолационистите ще се опитат да се реваншират- но дори и да успеят (по-точно, ако успеят да победят „Вашингтонското блато“ на изборите през 2024 г.), ще им бъде много трудно да се възползват от плодовете на победата: вътрешното напрежение в САЩ почти премина точката, след която разцеплението става неизбежно. При тези условия е просто абсурдно да се мечтае за борба за запазване на световното лидерство.
Ясно е, че Хенри Кисинджър не иска да повярва, че Щатите няма да могат да се възстановят – все пак той игра за техния отбор в най-добрите моменти. Затова и сега, говорейки за бъдещето, той вижда свят, в който държавите определят правилата и границите. Ето защо той смята, че сега „по един или друг начин, официално или не, Украйна след това трябва да се третира като член на НАТО“.
И това казва Кисинджър – човек, който и след 2014 г. призоваваше Украйна да има неутрален статут, тоест тя да бъде буфер между Русия и Европа. Сега той говори за директното включване на Украйна в сферата на влияние на Запада – като че ли след 24 февруари това изобщо може да се приеме сериозно. Русия започна военни действия именно за да предотврати атлантизирането на Украйна – и сега най-опитният стратег на Запада твърди, че в крайна сметка Украйна ще остане с американците.
Въпреки това, няколко месеца преди изтеглянето от Афганистан, американските анализатори бяха уверени, че правителството на Гани, а не талибаните, ще управлява в Кабул, изоставен от американците. Много е трудно да свикнеш с настъпването на нов свят – но все пак трябва.
Пьотр Акопов
Последвайте ни и в Телеграм