“Ако изпитваме тази паника, значи има причина. Ако загубим този инстинкт, сме приключили. Трябва да управляваме този инстинкт, а не да се опитваме да го премахнем или да го представяме за патологичен”. Автор на световния бестселър “Черният лебед” и на “Антикрехкост: Как да извлечем полза от хаоса”, Насим Никълъс Талеб е специалист по статистика на риска. Двадесет години е бил брокер в Ню Йорк, преди да стане преподавател. В книгата си “Черният лебед”, публикувана по време на кризата през 2007-2008 г., анализира непредвидимите събития с големи последствия за човечеството. Какво показва кризата с коронавируса – интервю с Насим Никълъс Талеб публикува “Поан”. Уточняваме, че то е от 20 февруари 2020 г., т.е. преди СЗО да обяви пандемия на 11 март и преди коронавирусът да залее Европа и САЩ.
– Бележи ли обрат здравната криза, която преживяваме, в нашето отношение към глобализацията?
– Преди почти тринадесет години, когато написах “Черният лебед”, установих, че краят на изолацията и експлозията от информационни канали водят до концентрация на богатство и власт. С разпространението на информационните технологии и глобализацията се оказваме в ситуацията на “Победителят взема всичко” («Winner Takes All»), където няколко лица или компании (като Google) доминират на пазара. Тази липса на изолация и принципът “победителят взема всичко” са страшни в случаите на заразни болести, защото те могат да се разпространяват много по-бързо. Но несигурността, свързана със заразността на една голяма епидемия, парадоксално позволява да се вземат по-лесно необходимите решения. Днешната криза е пример за това, за “дебелите опашки” (fat tails – явление, чиято вероятност в краищата на статистическото разпределение е значителна – б. а.) и за упражняването на нашата предпазливост. Да се тревожим от риска от пандемия не е проблематично!
Написах една статия, заедно с Джоузеф Норман и Янеер Бар-Ям, по молба на високопоставен служител на Белия дом, за да обясня следното : лекарите много добре разбират какво се случва в един човек или в малка група от хора, но не разбират какво се случва в мащаба на голяма група. Така че ние препоръчахме да се въведе 14-дневна карантина за хората, пътували до Китай. Което те направиха няколко часа, след като прочетоха статията!
В момента, в който я пишехме, на 26 януари, официално имаше хиляда потвърдени случаи; докато разговарям с вас, три седмици по-късно, цифрата официално е 64 000. Никога не бива да подценяваме мултипликативните ефекти: и преди всичко трябва да избягваме измислените сравнения, заявявайки, например, че повече хора са загинали при автомобилни катастрофи. Автомобилните катастрофи не са мултипликативни!
– Не се ли тревожим много от коронавируса, защото е нещо ново? По-малко се притесняваме от по-редовни епидемии, като сезонният грип, например.
– Но разликата със сезонния грип е, че ние сме почти сигурни, че броят на починалите няма да бъде изключително голям! За този нов вирус нямаме такава увереност. Това е цялата разлика. Трябва да разсъждаваме от непознатото, а не от познатото. Това е сериозна грешка, защото знаем, че сезонният грип не се мултиплицира като коронавируса, и дори това да е така, той е лек. Това, което написахме, е, че трябва да реагираме пред такова събитие, за да избегнем най-лошото. Това е необходимост.
– Това реши да направи китайското правителство. Мислите ли, че това е добра политика?
– Да, очевидно. Но тази политика на изолация трябваше да се ускори и другите страни също да я прилагат.
– Защо тогава да не изпадаме в паника от всички болести?
– Установихме условията, при които трябва да се паникьосваме. В процес сме на създаване на своеобразно ръководство, което обяснява кои обстоятелства трябва да ни паникьосват: за това са нужни заразност и смъртност, които са “дебели опашки” («fat-tailed»). Ние не се интересуваме от епидемиологията, просто гледаме резултатите. Епидемиолозите правят модели, за да видят как се предават нещата, докато нашият интерес към резултатите е чисто статистически. При тези условия, в които заразността и смъртността са доста несигурни, трябва да изпаднем в паника.
– Вирусът Ебола отговаряше ли на тези условия?
– Да. Работата ни започна впрочем по време на епидемията на вируса Ебола. Той беше мултипликативен и вероятността болестта да мутира правеше възможна втора, по-опасна вълна на заразяване. Понякога самите болести се променят, което увеличава опасността им. Основното в управлението на тази пандемия бе, че реакциите срещу вируса Ебола не му позволиха да се разпространи.
– А също така и фактът, че беше в зона, която не е толкова свързана с останалия свят, както Китай?
– Именно. Единственият канал за разпространение на вируса минаваше през Париж и той беше много добре наблюдаван. Тук говорим за сърцето на индустриален Китай, който снабдява целия свят.
– Освен това, когато осъзнахме мащаба на проблема, вече имаше случаи извън Китай, понякога на хиляди километри!
– В края на януари ни се подиграваха, че предлагаме толкова крайни мерки! Но броят на заразените експлодира за три седмици. Това е мултипликативен ефект, който не се наблюдаваше до такава степен нито при вируса Ебола, нито при ТОРС… Можем да кажем, че ако Китай не беше реагирал по този начин, щяхме да имаме много по-сериозен проблем. Реакцията на китайското правителство беше правилна, тази на Европа и на други места по света – много по-малко.
Между другото, с моя съавтор Янеер Бар-Ям се свързаха от Световната банка, която е много критична към позицията на Световната здравна организация (СЗО). Служителите на СЗО казваха в началото, че не бива да се тревожим и аргументът, който изтъкваха, беше икономически.
– Казвайки, че паниката би могла да засегне световната икономика?
– Абсолютно. СЗО трябва да говори само за здравето, защото, както Световната банка потвърди, рискът за икономиката може да бъде много по-висок, ако не реагираме решително веднага. Да реагираме сега е по-евтино, отколкото да реагираме по-късно. Имам поговорка: “Ако искаш да изпаднеш в паника, панкьосай се сега!”.
– Защото забавянето на времето за реакция умножава цената на тази реакция?
– Точно така! А хората се притесняват да не се окажат в положенето на лъжливото овчарче. Но да, ние го правим непрекъснато! Това не е толкова важно. Много хора не разбират, че приемането на разходите в момента Т, понякога е по-малкото зло. Ще ви дам един пример: много пътувам, прекарвам времето си в проверки за сигурност на летищата. Един глупак ще каже: “Няма тероризъм, идиотщина е да се изразходват толкова време и пари за сигурност”. Но ние нямаме избор! Същото важи за епидемиите и точно това написахме ние. Дори ако се паникьосаме напразно два пъти в годината, това си струва заради следващия път, когато паниката ще бъде основателна.
– Не сгрешихме ли с оптимизма, с който увеличихме връзките с различни райони на света, зле подсигурени от здравна гледна точка?
– Така мисля. Може да харесваш или да не харесваш глобализацията. Но ако я харесваш като мен, защото харесваш космополитизма например, е абсолютно необходимо да се определи откъде могат да се появят проблеми, било то във физическата област, както тук, или в културната област.
Трябва също така да помним, че глобализацията отдавна предизвиква такива заплахи. Черната чума от 1348 г. следваше пътищата на коприната, превозвана от търговци, които се движеха със скорост 30 километра на ден, преди да стигнат до Европа. Трябва да погледнем мултипликативния ефект, експоненциалния аспект на явлението.
– Според вас паниката кара хората да вземат правилни решения?
– Именно. Няколко пъти пътувах със самолет този месец и благодарение на реакцията на Белия дом в тази криза, не се притеснявам да го правя. Същото се отнася до антитерористичната сигурност, не се притеснявам точно заради тази реакция, която може да изглежда прекалена. Проблемът, който имаме, е дълбок, трябва да разгледаме няколко поредни периода, за да разберем поведението на хората. Дългосрочно можем да оцелеем само чрез параноята! (смях). Без параноята няма оцеляване. Много реакции на естествена паника са ни позволили да оцелеем стотици милиони години, но сега хората наричат тези реакции “ирационални”. Но не това е ирационално, а психолозите специалисти по риска.
– Индивидуалният панически страх може да е рационален, но паниката на тълпата може да стане ирационална…
– Не! Ако изпитваме тази паника, значи има причина. Може да бъде ирационална при движението на тълпата в кино, например, която може да доведе до смърт. В същото време, ако загубим този инстинкт, сме прикючили. Трябва да управляваме този инстинкт, а не да се опитваме да го премахнем или да го представяме за патологичен. При мерките, които вземат САЩ срещу коронавируса, няма нужда да се паникьосваме колективно. Не можем да забраним на един гражданин да се прибере в родината си, но напълно можем да забраним влизането на един чужденец!
– Да се върнем на политиката на китайското правителство. Щеше ли едно неавторитарно правителство да успее да реагира толкова драстично, налагайки карантина на десетки милиони свои граждани?
– Това, което казвате, е много тъжно и много вярно. Аз съм либертарианец, в американския смисъл на думата. Уви, ние имаме нужда от авторитет, така че той трябва да се упражнява в определен умален мащаб. Ето защо, според мен, либертаризмът трябва да води до локализъм: установявам, че модерната система на демокрация върви зле, освен в умалени мащаби. Когато един град е децентрализиран, той може да реши да затвори вратите си, както някои италиански градове-държави направиха през ХIV век. Локализмът дава демократични решения, позволявайки процес на общо вземане на решение. Алтернативата при такива кризи е правителство, като китайското, което има власт да затвори вратите във всеки момент. Да направи това, което китайците направиха през последните седмици, което включва построяването на болница за десет дни. Във Франция ще са нужни десет дни за заседания, преди да бъде взето решение за такъв строеж! Демокрацията не върви в голям мащаб.
– Искате да кажете в условията на криза?
– В много други условия също. Според мен правителствата са полезни само в моменти на криза, независимо дали военна или здравна. Именно в тези моменти осъзнаваме, че демокрацията е много хубава на хартия, но не работи в държавен мащаб. Политическата власт трябва да се прекрои в по-малък, по-близък до хората мащаб. Тъжното е, че се увеличава военният риск за такива политически единици…
Това е моделът, който е работил най-добре в историята, заедно с този на градовете-държави. Видяхме го в Италия. Въпросът за мащаба е свързан с днешната здравна криза. Сингапур например, една малка държава, е много авторитарна, но без гражданско оспорване, защото близостта на властта и жителите е силна. След като написах “Черният лебед”, бях поканен в този град, където висш служител ми каза, че имат план в случай на епидемия: те са способни да затворят границите за 14 минути. Готови са да пожертват икономиката си, за да оцелеят: ако не разбират какво става, първо затварят границите и после мислят за това.
– Трябва ли да мислим за една здравна криза предварително или, точно обратното, да реагираме, когато се появи?
– Европейският съюз, изграден на принципа на субсидиарност, е безполезен за управлението на този тип криза, защото се губи в малките проблеми, за които нямат нужда от него, а няма капацитет да реагира при такава криза. Трябва да се предефинира каква трябва да бъде държавата.
Хората не знаят, но американската федерална държава има много малко права над живота на гражданите: останалото е възложено на щатите, градовете, общините… Това е добра децентрализация, при която хората, които ви дразнят, са долу, а не отгоре. Европейският съюз трябваше да функционира по този начин, вместо да се занимава с проблеми, които могат да се решават в по-малък мащаб.
– За да се върнем към днешната здравна криза, как предлагате да се намали крехкостта на веригите за доставки?
– Като оставя глупаците да се прецакат! Ако ръководите компания, 95 процента от чиито стоки са произведени в Китай и която не се е диверсифицирала заради икономии, вие се прецаквате, но не и този, който е предвидил риска. Това е процес на естествен подбор. Системите намират точката си на равновесие в диверсификацията чрез кризите. Те засягат глупаците, но не и останалите! Икономистите много често се опират на анализа на Рикардо, за да оправдаят тази хиперспециализация, при която една страна произвежда цялото вино, а друга – всички тъкани… Ами ако бъде обявена фатва срещу производството на алкохол в страната, която произвежда вино? Това е катастрофа. Теорията е хубава, но когато се включи въпросът за риска, специализацията не издържа. Свръхоптимизираните системи накрая се сриват.
Със съкращения. Nassim Nicholas Taleb: «Sans paranoïa, pas de survie!» от 20/02/2020
Превод от френски: Галя Дачкова
Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
