Едно правителство се стреми винаги към повече власт и ако може да намери основателна причина да дисциплинира обществото, то ще го направи от все сърце, припомня френският политически философ Шантал Делсол.
Мерките, обявени на 12 юли от Еманюел Макрон, заплашват да предизвикат бунтове. От началото на август ще бъде невъзможно да се отиде на публично място без здравен пропуск. Това очевидно е подмолен начин да направят задължителна ваксинацията, за която управляващите винаги са се кълняли, че ще бъде по избор. Освен това често е трудно да се получи достъп до ваксинация (приложението «Доктолиб с две кликвания» е глупост и отричане на реалността, достатъчно е само да опитате, за да видите), което всъщност прави мярката с обратна сила (следователно неконституционна). Децата между 12 и 17 г., които не са ваксинирани в началото на учебната година (датата непрекъснато се отлага, днес е 30 септември), ще бъдат лишени от всякакъв спорт и занимание през свободното време.
Много родители отказват да поставят една нова ваксина на 12-годишното си дете, което не рискува нищо друго, освен обикновен грип, за да защитят малък процент възрастни хора или хора в риск, които не искат да се ваксинират. Брутален закон, който връхлита над дългоочакваните ваксини и населението, травматизирано от многобройните лъжи и противоречия, слушани месеци наред. Цялото население, от ресторантьорите до разпоредителките в киното, е призовано да преследва неваксинираните и вече говори за диктатура. Семейните трапези се възпламеняват.
Въпросът за здравния пропуск и задължителната ваксинация е част от общия политически въпрос за изключителната ситуация. Знаем, че още от своите предрепубликански и преддемократични корени западните общества са разбирали реалността и изискванията на ситуацията на опасност, при която свободните институции са били принудени да си присвоят повече власт, отколкото в обикновени времена. В самия край на VI в. пр. Хр. римската република създава диктатурата като извънредна магистратура със специални правомощия, способна да реагира на сериозни кризи, в случая на война, и същевременно ограничена във времето. Защото не е било нужно носителят на бремето да се възползва от пълномощията, за да стане тиран, отказвайки да върне прерогативите, след като ситуацията се подобри. Този хилядолетен конфликт между нуждата от подчинение в период на криза и страха от твърде много или твърде дълго подчинение, конфликт чисто западен, тъй като другаде властта е била абсолютна навсякъде и винаги, типичен конфликт за свободните общества, ни преследва от историческото ни раждане. Така е и днес.
Когато в началото на кризата президентът Макрон каза: “Ние сме във война”, с това той установи очевидността на изключителна ситуация, при която на французите ще бъдат наложени правителствени изисквания, които не се изискват от тях в нормален период. Като начало, това са карантините. Днес можем сериозно да поставим под въпрос и без желание за спорове самото съществуване на изключителна ситуация, т.е. криза, опасна за цялото общество. След повече от осемнадесет месеца здравна криза и в момента, в който се въвежда здравният пропуск, ситуацията вече няма нищо общо с тази в началото. По-голямата част от населението в риск е ваксинирано, което прави невероятно претоварването на болниците, което беше основният страх на правителството. Новият вариант се разпространява бързо, но поради ваксинационната динамика неговите последствия са отслабени…
И въпреки това обясненията на властите, институциите и медиите, взети заедно, си остават на върха на подлудяването от началото, когато все още се питахме дали вирусът няма да погуби децата ни или да убие 20% от населението. Днес въпросът е не толкова как да се защитим от Covid, колкото да разберем как чрез скритата паника, чрез заразителния ужас, управляващите се стремят да продължат и засилят мерките на изключителната ситуация. С други думи, стремят се да ни дисциплинират все повече и с все по-голяма разпаленост, докато причините за това изглеждат все по-малко убедителни.
На първо място, трябва да разберем, че т.нар. изключителна ситуация на голям риск остава субективна. Тя не допуска дебат в случай на голяма опасност: когато Хитлеристка Германия бомбардира Лондон, населението се подчинява без да трепне на наложеното пълно затъмнение в градовете и други принудителни мерки. Но като цяло понятието “голяма опасност” варира и се дискутира. В настоящия момент, когато чувствителността на хората на Запад е изострена, рискът от един вирус, който убива минимално и само вече болни възрастни болни хора, всява страх като чумата през ХVI в., отнела живота на една трета от населението. Трябва да имаме предвид духа на времето.
Драстичните мерки, въведени, за да бъде запазено здравето, съответстват на постомодерната идеология, хигиенизмът, и пишат нова глава от съвременната биополитика. Смятахме за нормално въвеждането на извънредно положение по време на война, днес смятаме, че е легитимно да се въведе по време на Covid. Това е знак за промяна на доминиращата ценност. На правителството се дават пълни правомощия, само когато най-важното нещо е в опасност. Днес най-важното нещо е “голият живот”. Така че правителството смята, че му е разрешено да се бори с епидемията в Съветите по отбрана и непрекъснато да удължава извънредното положение, което говори много за смесването на жанровете и объркването на понятията.
Въпреки това не бива никога да забравяме постоянната подводна скала на изключителната ситуация: едно правителство се стреми винаги към повече власт и ако може да намери основателна причина да дисциплинира обществото, то ще го направи от все сърце. Достатъчно е да видим с каква радостна лекота нашите управляващи са готови, в случая с ваксините, да смятат непокорните за непатриотични размирници. Човешкото същество обича да тиранизира. Прави го на шега, когато не му попречат. Прави го триумфално, когато законността му позволява. Също така идва момент, в който част от обществото си задава въпроса за валидността на изключителната ситуация.
Днес въпросът стои по следния начин: струва ли си отличното здраве края на свободите? Нямаме ли желание да рискуваме болест, дори и тежка, за да можем да отидем на театър, да спортуваме или да видим децата си? Нямаме ли желание да видим баба си, за да не остане сама в стаята си през цялото време, което ѝ остава? Иначе казано, самата хигиенистка идеология е поставена под въпрос от размирните течения, описвани като сбирщина идиоти, докато нашите управляващи са се вкопчили в хигиенизма, сякаш им е втора природа. Конфликтът между двете е жесток, защото антихигиенистките течения са лишени от мислещи елити, следователно са недодялани; и защото хигиенистите са елитарни, нетолерантни и презрителни.
Във Франция конфликтът се изостря заради всеобщото недоверие на голяма част от населението, недоверие, което беше така добре описано от Каюк и Алган (авторите на La Société de défiance – Обществото на недоверие): противниците на здравния пропуск не вярват на нито една цифра, представяна от правителството (трябва да кажем, че предварително бяха изговорени толкова празни приказки, например за безполезността на маските – едно правителство не може да си играе безнаказано със своето население).
Това, което днес наричат “опасен електорат”, както през ХIХ в. са говорели за “опасните класи”, са хора, способни на екстремизъм и насилие, защото твърде често са били лъгани, но които все пак имат правото да не бъдат хигиенисти като елитите: имат законни причини, дори извън “кръга на разума” (срамен израз, който отхвърля всички противници в лагера на инфантилните емоции).
В старото си римско значение, в диктатурата на изключителната ситуация няма нищо притеснително и тя дори позволява да се защитят свободните институции, ако бъде овладяна и сведена до настоящата криза. Това, което е спорно тук, не е “здравната диктатура”, защото е логично гражданите да търпят драконовски мерки в случай на обща опасност. Това, което е спорно, е хигиенистката идеология, която издига здравето до ранга на върховна и абсолютна ценност.
Превод от френски: Галя Дачкова
Автор: Шантал Делсол, “Фигаро”
Източник: Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
