През последните седмици на старата година Владимир Путин няколко пъти влезе в новините с остри изказвания пред домашни форуми, но предназначени за цял свят, в които нагази полския антисемитизъм преди Втората световна война. Полският посланик в Берлин в 1938 г. казал, че ако Хитлер си изпълнел обещанието да прати евреите в Африка на измиране, поляците щели да му построят паметник. „Ама че гад, антисемитска свиня!“ – нахока го руският президент с речник на питерска „шпана“.

 Европа страда от амнезия – това е опасно. Който забравя историята си, е осъден да я повтори. 

Разбира се, това не е случайно. Подмятанията на Путин са лост, с който „бавно и полека“ може да  се обърне с краката нагоре и разглоби целият русофобски, по съвместителство и пронацистки, а покрай това – и антисоциалистически дискурс, залял Европа през последните две десетилетия. Путин, разбира се, не го е грижа за социализма сам по себе си, просто интересите им в този случай съвпадат.

Защо тъкмо сега? Моментът е подходящ. В ЕС има натрупана умора от Полша като опърничав и лаком член с полуконтактно, консервативно-националистическо ръководство и американско оръдие във все повече самоосъзнаващата се постамериканска Европа. Има и умора от полския сателит Украйна. ЕС – или поне централното му ядро, Германия Франция, Италия и др. – търси пътища за сближаване с Русия.

Тръмп няма как по-ясно да демонстрира липсата си на интерес да се ангажира с репутацията на Полша. В САЩ украинският въпрос се превърна в централен вътрешнополитически – и в него се очертава превес на „проруското“ крило за изборите през есента. Нормализацията на Запада с Русия се очертава като незизбежна задача на сегашните или следващи кабинети. Полша с твърдата си геополитическа позиция им е пречка.  

Но защо Путин се захваща тъкмо с Полша? Тя е централният геополитически стълб на русофобския сантимент в Европа, главен източник на (почти) всички расистки русофобски митове от последните поне сто години. Сегашната провалена американска стратегия в Украйна е гръдна рожба на русофоба Збиг „Брезински“, както се произнася тук в САЩ, и е израз на великополските, а съвсем не американските, геополитически интереси. 

Полша е и най-лесната плячка за всеки разобличител на лицемерието и историческата несъстоятелност на днешната западна русофобска и антисоциалистическа пропаганда заради уязвимостта си във връзка с Холокоста, а това винаги има голяма тежест не само в Израел, но и в САЩ, пък и в Европа.

Митът, че Втората световна война (ВСВ) била започната съвместно от двата тоталитарни режима, Германия и СССР, е основна догма на следвоенното полско национално съзнание. Където и да отгърнеш полско четиво по въпроса, няма начин да не узнаеш, че „II wojna światowa zaczęła się w wyniku zmowy i agresji dwóch państw – III Rzeszy Niemieckiej i Rosji sowieckiej“ – „ВСВ започна в резултат на сговора и агресията на две държави – Третия германски райх и Съветска Русия“. 

През последните две десетилетия тази плитка полска лъжа се наложи и като догма на общоевропейското ново илюзорно съзнание. В 2009 г. Европарламентът избра 23 август, датата на подписването на пакта „Рибентроп-Молотов“, за ден на жертвите на тоталитарните режими. Турен бе знак за равенство между нацизма и социализма въобще, а не просто комунизма или  Сталиновия режим. Доколкото нацизмът отдавна го няма, а новите му превъплъщения не се признават за такива, социализмът – и националистически, и ляв – бе обявен за главен враг на Европа. Полша и цяла Източна Европа са невинни жертви тъкмо на съветския, руския комунизъм. 

Това бе обръщане на 180 градуса спрямо положението до 1989 г., когато в Западна Европа осъждането на нацизма и Холокоста постепенно стана общопризнато, без да се обвързва ни най-малко със социализма и СССР. Хитлер бе прегазен не от друг, а от СССР. Западна Европа се разкая за престъпленията си срещу евреите под Хитлеровото крило. Не веднага, не лесно, но с времето гузността й просто я заля. 

Защо не веднага? В 1945 г. в някога космополитния Париж новите „арийски“ съдържатели на еврейски магазини протестираха срещу връщането на оцелелите им собственици с крясъци „Смърт на евреите!  Франция за французите!“. Но в 1970 г. западногерманският канцлер Вили Бранд се поклони пред жертвите от варшавското гето, а в началото на 2000-те г. в центъра на Берлин до Бранденбургската врата бе открит грамаден паметник на жертвите на Холокоста. 

Анти-антисемитизмът се превърна в главна черта на днешната западна „германскост“, по аналогия по-късно механично налагана и на източните немци, на днешната „европейскост“ въобще. Това не отменя опасността от днешния европейски антисемитизъм, за който съм разказал на друго място – по-долу давам линк. 

Макар и не толкова експлицитно, Западна Европа разви гузност и към своя колониализъм из другите континенти, и ако и да не престава да го упражнява, вече страда от колониалното си наследство и особено от наплива на мигранти от бившите си колонии. Гузността на Западна Европа днес се смята от мнозина за неин основен порок.

По друг начин се развиха нещата в „съветския блок“. И там, разбира се, изтреблението на евреите във ВСВ бе добре известно и се осъждаше. Имахме ден на концлагериста, 11 април, на който гледахме по БТ вледеняващи кръвта съветски (или полски) филми, а в училищния хор пеехме съветската песен за Бухенвалдските камбани. Но за нас Холокостът (още не знаехме този термин) бе само част от ужасите на нацизма (и капитализма), поробителя на прогресивното човечество. Ние бяхме прогресивните, жертвите. Така винаги са вярвали и поляците. 

И когато комунизмът свърши, в нашата нова мартирология ние пак останахме прогресивните, жертвите – но сега вече жертви на комунизма и Русия. Поляците вярват, че са невинни жертви и на нацизма и немците, и на комунизма и руснаците, а сами нямат никаква вина. Героичната отбрана на Вестерплате от немците и на (белоруския) град Гродно от Съветите през септември 1939 г. са техните национални символи. Сега обаче вината на комунизма и Русия се експонира много повече. В цяла Източна Европа, пък и у нас – за нашите десни СССР е поробител, Османската империя не е поробител. За десните социализмът ни е натрапен насила от СССР, чужд е на нашата душевност. 

Полша обича да се представя като невинна жертва, което няма нищо общо с истината. Тя става  съюзник на Хитлер дълго преди пакта Рибентроп-Молотов. Тя е агресор – за 20-годишното си съществуване между войните замисля агресия срещу всичките си съседи – Съветска Русия, Чехословакия и Германия. Заедно с Хитлер участва в разграбването и унищожаването на Чехословакия. Нима това не е „началото на ВСВ“?

Дълги години начело на Полша е Юзеф Пилсудски, бивш руски революционер-социалист, заточаван в младостта си за десетина години в Сибир, близък другар на екзекутирания брат на Ленин – народоволеца Александър Улянов. Как така руски социалист да стане върл русофоб? – Както може бивш и декориран съветски генерал и член на КПСС като Джохар Дудаев. Лидерът на финския национализъм и етнически швед Густав Манерхайм също е бивш декориран руски генерал, герой от Първата световна война на руско-австрийския фронт. А колцина от нашите най-гласовити русофоби са руски възпитаници и зетьове? 

Полша е исторически обременен, неуспял съперник на Московското княжество за хегемония над източните славяни и цяла Източна Европа. В това отношение Полша и Русия приличат на Сърбия и България. По думите на Пушкин, те водят „старинен братски спор“. Пилсудски постоянно планира завладяването и разчленяването на още слабия СССР – иска цяла Украйна чак до Кубан и Каспийско море – и вечно обработва малките съветски народи срещу Москва, събира ги на конгреси във Варшава. Избитите и измрели от глад и болести в полските концлагери съветски пленници от съветско-полската война (в Полша наричана „полско-болшевишка“) надминават няколко пъти по брой жертвите на Катинските разстрели. 

Полският расистки русофобски плакат, карикатура и лозунги лягат в основата на антисъветските и антируски клишета на западната пропаганда през XX и ХХI век. И те са живи и днес. Например полският Институт за национална памет издава книжки с комикси за деца, в които се величаят убийците на евреи от полската Армия Крайова – което се копира в Украйна по отношение на убийците от ОУН. В комикс за споменатата отбрана на Гродно срещу Червената армия децата от героична нелегална полска млада гвардия са предадени на руснаците от подъл персонаж със „семитска външност“ на име Тотенщайн, сякаш слязъл от страница на Гьобелсов вестник. 

И досега Варшава се опитва да плете олекотена версия на антируски кордон в Източна Европа с проекта Междуморие – Międzymorze – и яростно се бори срещу „Северен поток“. В борбата си с  Москва Полша винаги разчита на западна помощ – от Наполеон и Франция въобще, от Турция, Германия, Англия, САЩ… В полския национален химн се споменава благоговейно „Бонапарте“, както в нашия предишен текст се споменаваше Москва. Полски доброволци се стичат в османската войска да борят Русия, турците ги наричат „казак-алай“ (казашки полк), начело с Мехмед Садък паша, роден Михал Чайковски. 

Полша между войните е авторитарна националистическа диктатура и „тюрма на народите“ с 50% национални малцинства. Днес тя е единствената европейска страна, претендираща – с основание! – за етническа чистота. При това след войната в границите на новата Полша остават области с дотогава многобройно немско население – пристанището на Берлин, град Щетин, другият свободен ханзейски град Данциг, голяма част от Померания, цяла Западна Прусия, южната половина на Източна Прусия, почти цяла Силезия. 

Прогонването на немците от поляците в 1945 г. е колоритно описано от Гюнтер Грас в „Тенекиения барабан“. Но тук ще става въпрос само за полския антисемитизъм, за който говори Путин и който е предмет са силни емоции от страна на световното еврейство, Израел и американската еврейска общност. Преди това да кажа, че много харесвам Полша и имам приятели поляци, т.е. в писаното по-долу няма „нищо лично“. И по никакъв начин не оправдавам Германия. 

Всъщност думите на полския дипломат, цитиран от Путин, не са негово авторство – те са крилата фраза в Полша и преди, и след ВСВ. Преди ВСВ – „ще построим паметник на Хитлер, ако ни избави от евреите.“ След ВСВ – „Хитлер извърши много злини, но и едно добро дело – избави ни от евреите.“ Известни са и изказванията на израелски политици, че в Полша антисемитизмът се всмуква с майчиното мляко. Позната е и категоричната оценка на евреите, преживели Холокоста в Полша – „поляците бяха по-лоши от немците“. 

Защо по-лоши? Нали все пак най-голямата част от четирите милиона евреи, живели в Полша преди ВСВ, или от трите милиона, останали на нейна територия след септември 1939 г. – и от които почти няма оцелели – са изтребени от немците? 

Така е. Но евреите смятат, че обикновените немци са бездушни изпълнители на волята на Хитлер, винтчета от бюрократична машина, олицетворение на „баналността на злото“. А поляците често са ентусиазирани и инициативни, изтребват евреи някак от сърце. Не случайно лагерите на смъртта са разположени почти всички в Полша, дето есесовците се радват на единодушното одобрение на населението, а сред служителите в лагерите от местните хора с усърдието си изпъкват и украинците от бившите полски земи – дедите на днешните бандеровци. 

Поляците не са единствените европейци, които помагат на Хитлер да изтребва и ограбва евреите. Всъщност – с изключение на България (в старата си територия си до 1 април 1941 г.) и Дания – всички европейски страни под контрола на Германия изтребват методично своите евреи, населението помага както знае и без изключение участва в разграбването на еврейската собственост. 

Но антисемитската ревност на поляците в 1941-44 г. изпъква на общия европейски фон както с мащабите на злодействата им, така и с липсата на каквато и да било критична рефлексия у населението, включително у католическия клир, към ставащото. 

Почти всички поляци, с нищожни изключения (които след войната се стремят стореното от тях добро да не се разчуе – страхуват се от остракиране и възмездие от съседите си) в даден момент скоро след началото на немското нашествие срещу СССР решават, че законите на човечността не се отнасят за евреите, а законите за частната собственост не се отнасят за еврейската собственост. 

За първи път в началото на 2000-те научих за изтребването на близо две хиляди евреи (много от тях изгорени живи в голям плевник) от съседите им поляци в градеца Йедвабне, окръг Бялисток, през юли 1941 г. от публикация на бившия дисидент и правозащитник Адам Михник в „Газета виборча“ и последвал очерк в сп. „Ню Йоркър“. Немските войници в градеца не само не участвали в погрома, но като нямали нареждания, дори се опитали отначало да усмирят поляците. 

Известно време витаеше представата, че Йедвабне е някакво ужасно изключение. Публикациите на историка Ян Томаш Грос, поляк от еврейски произход и професор в Принстън, някои писани заедно със съпругата му, полякинята Ирена Груджинска-Грос, обаче хвърлиха обилна светлина на  вездесъщността на феномена Йедвабне. Естествено, в Полша такива неща се пишат от „либерали“ и „безродници“ като сем. Грос, а консерваторите и националистите знаят само урока за героизма на Вестерплате и варшавското въстание. 

Препоръчвам книгата на сем. Грос „Złote żniwa: rzecz o tym, co się działo na obrzeżach zagłady Żydów“ („Златната жътва: разказ за това, което се вършеше около изтребването на евреите“, 2011 г. (https://www.worldcat.org/title/zote-zniwa-rzecz-o-tym-co-sie-dziao-na-obrzezach-zagady-zydow/oclc/719373395). Има преводи на английски и руски, последният е достъпен за четене онлайн, дал съм линкове по-долу. Не е дълга, чете се за два-три часа. 

Накратко за какво става дума. В книгата се дава вледеняващо изложение на народоубийството на евреите, извършено – не е пресилено да се каже – колективно от полския народ в периферията на Холокоста.

Историята започва с една снимка, на която полски селяни с лопати позират пред човешки черепи и кости – става ясно, че са „бригада“ от околните села за разкопаване масов гроб на евреи край концлагер за изравяне на пропуснатите от немците златни зъби и дори укрити бижута. 

Тези разкопки, подобни на гигантски мравуняци, на десетки метри дълбочина, се водят край всички концлагери в продължение на десетки години след войната. Хиляди полски семейства си предават от поколение на поколение изровените златни предмети. Полското Елдорадо! С изтезания до смърт на хора да признаят къде има заровено злато, с масово трошене и оскверняване на останките, с промиване на земни маси в р. Висла – атмосфера, подобна на златната треска в американския див Запад от старите романи. 

Грабежът на еврейско имущество, разбира се, се върши масово и по цяла останала Европа – включително в Гърция – в Солун и на о. Корфу, дето били интернирани всички евреи – пък в самата Германия „еврейското злато“ е най-важно валутно перо.

По-нататък четем за единични и масови убийства, ловни хайки (нем. Judenjagd) по поля и гори, за които на полските селяни се препоръчва да си набавят коси от селкоопа, за групови изнасилвания на жени – от деца до старици – от съседите им… 

Атмосферата на тези хайки, убийства и изнасилвания напомня лова на избягали роби и линчуването на негри в американския Юг. Или геноцида в Руанда. Труповете на жертвите се събличат до голо. Освен плячката, за участие в хайките на селяните се раздава от селските (полски) управи и захар, водка, други благини. 

Следва хроника на масовото разграбване на движимо имущество на еврейските съседи – къде със заплахи, че ще ги издадат на немците, къде с увещания – „ти тъй и тъй ще умреш, поне го дай на мене, а не някой немец да го вземе“… Един автор на мемоари пише, че поляците възприемали евереите като „покойници в отпуск“. Всички били обречени! Другаде разграбването става с погроми – убийства, следвани от диво плячкосване. 

На импровизираните пазари за продажба на заграбеното от умиращите от жажда и глад пленници от влаковете за лагерите местните разменят канче вода срещу сто злоти (много пари)… и по тези пазари вървят много часовници, дрехи, обувки, бельо и какво ли не. Местната селска икономика процъфтява от тази търговия и от обслужването на охраната на лагерите, главно западни украинци, които не си броят парите (взети от евреите лагеристи) за водка, ядене и (полски) жени. 

В градовете пък в ограбването на затворените в гетата евреи се специализират т.нар. шмалцовники – пол. „топячи“ (шантажисти, които „топят маста“ на евреите). Макар и рядко, практикува се укриване на евреи срещу пари. Следва заграбването на всички еврейски имоти от полското население – домове, магазини, фабрики, земи. Това официално се таксува като аризация на имуществото. 

Отделна глава е посветена на липсата на реакция на ставащото от страна на католическата църква. За три години нито ред в донесенията на полските епископи до Ватикана. Никакви въпроси към тях от страна на Светия престол. Ни гък в проповедите на полските кшонцове пред паството им. Нито дума неофициално от устата на свещениците, които всяка неделя на служба гледат доскоро окъсани свои съселяни да се кипрят в нови скъпи кожуси на убити или обрани от тях евреи и носят по ръцете си пръстените им. Няма отбелязан случай на застъпване от свещеник пред разбеснели се съселяни да пощадят преследвани като диви животни еврейска майка и деца, а такива сцени има много. Грос смята, че вековният църковен антисемитизъм има водеща заслуга за формирането на масите. Образовани полски професионалисти пишат мъдро в дневниците си, че „Бог търпя безчинството на евреите почти две хиляди години, но те не се вразумиха – и ето“… Тук православието, БПЦ имат с какво да се гордеят!

Да не забравим липсата на угризения у полския народ (с малки изключения) и радостта му от изчезването на трите милиона евреи, която буйно напира в следвоенните иначе много трудни години. Иначе всички помним хубавите полски филми за това време, на Вайда и Зануси, със звездата Збигнев Цибулски. 

И така, изказванията на Путин целят повече хора да се заинтересуват за какво става дума, да напишат и прочетат статии като тази и ако могат – и книги като на сем. Грос, пък покрай тях и други неща за ВСВ, и да излязат от състоянието на амнезия, към която глобалната финансова олигархия тласка Европа. И да почувстват колко е тънка позлатата от толерантност и пацифизъм над днешна Европа. 

Освен геополитическия си компонент – лова на руски вещици, засилил се през третия мандат на Путин и особено с украинската криза от 2014 г. и победата на Тръмп уж с руска помощ в 2016 г., тази амнезия има и силен класов компонент – криминализацията на социализма като уж престъпен, тоталитарен и неевропейски по природа. Последното има дори още по-негативен ефект за Европа, тъй като отсъствието на социалистическа алтернатива я тласка към фашизация. 

България сега страда и от двете болести, истерично нагнетявани отгоре – русофобията и криминализацията на социализма. Благодарение на първата болест видяхме току-що Путин да открива „Турски поток“, а България окончателно се превърна в пуст остров, заобиколен от всички международни транзитни потоци. Благодарение на втората, въпреки че голямото мнозинство българи, включително младите под 30 г., изпитват носталгия по времето преди 1989 г., това настроение не може да получи политически израз. 

Книгата на Грос и Груджинска на английски:

Автор: Валентин Хаджийски

Гласове

Последвайте ни и в Телеграм