Когато иракските депутати гласуваха по-рано този месец американските сили да напуснат страната, отговорът на администрацията на Тръмп беше бърз и решителен: тя отказа да се оттегли и заплаши с финансово възмездие, заявявайки, че ще замрази сметките на Ирак във Федералния резерв на САЩ.
Сградата на Федералния резерв във Вашингтон Снимка: „Ню Йорк Таймс“
Изглежда, че заплахата е била ефективна. Въпреки че иракските власти все още негодуват заради убийството с американски дрон на високопоставения ирански генерал в Багдад, премиерът на страната Адел Абдул-Махди заяви, че неговото временно правителство няма пълномощията да реши въпроса с извеждането на американските войници. В резултат на това, американските войски възобновиха съвместните операции със своите иракски колеги.
Но това чувство за нормалност е измамно. Силите на САЩ са в страната по покана на иракското правителство, за да помогнат в борбата срещу „Ислямска държава“. Отказвайки да ги изтегли, Тръмп превръща отношенията на доброволна основа в принудителни. Не по-малко безпокойство предизвиква и фактът, че Вашингтон прави това, като заплашва своя съюзник да го лиши от ключово финансиране, а тази стъпка може да доведе до остра финансова криза в Ирак, а възможно и до икономически крах.
Мъртвата хватка на Вашингтон над иракската икономика е краен пример за по-широката тревожна тенденция: САЩ все по-често използват привилегированата си роля на пазител на световната финансова система, за да принудят и наказват онези, които възразяват срещу техните методи, независимо дали са техен враг или приятел. Те постепенно узурпираха системата, която има за цел да осигури ползи за света като цяло, и я превърнаха в инструмент на собствените си геополитически цели.
Превръщайки финансовите взаимоотношения в инструмент на империята, САЩ вървят по стъпките на древна Атина. Опитът на този предшественик не е добър за Вашингтон. Атина използва финансовата си сила, за да злоупотребява със своите съюзници и по този начин ускорява собствената си гибел. САЩ рискуват да направят същото.
Цената на високомерието
Учените, привърженици на школата на политическия реализъм в международните отношения, са склонни да приемат атинския пълководец и писател Тукидид за свой съмишленик, като човек, който вярва в силовата политика и разбира тежките реалности на държавното управление. Те интерпретират неговия „Мелоски диалог“, в който атинските завоеватели обясняват на враговете си, че силните правят каквото си поискат, а слабите страдат, като вечна истина в международната политика. Великите държави водят войни помежду си за завоюване или за защита на империи, а слабите държави се опитват да оцелеят, както могат. Тукидид обаче не е бил теоретик на международните отношения, а историк. Него не го е интересувала толкова възможността да констатира факта, че водачите притежават ограничено количество опции за избор, а възможността да изследва причините защо те правят толкова често неудачен избор. Речите на триумфиращите атиняни, за които той разказва, трябва да се четат като свидетелство за високомерие, станало накрая препъникамък за ръководителите на градовете.
Според Тукидид имперските амбиции и високомерието на атиняните са били неделими. Отблъснали персийското нашествие, атиняните и техните съюзници създават съюз на градовете-държави, наречен Делоски съюз, за защита от посегателствата на Персия. Всеки член на този съюз е правел вноска в обща каса, съхранявана на остров Делос, а разпореждането с нея е ставало в интерес на всички. Атина обаче, като най-влиятелен член на този съюз, започва да злоупотребява с властта си. Атинският държавник Перикъл пренася касата на съюза от Делос в Атина, където започват да я използват изключително в свой интерес. Обединението, замислено като съюз основан на общи интереси, се превърнало в империя и Атина започва да иска от бившите си съюзници да ѝ плащат данък, а в случай на отказ ги заплашвала да ги унищожи или да окупира градовете им. Атинските лидери, според Тукидид, са съзнавали, че се дистанцират от бившите си съюзници и превръщат неутралните държави в свои врагове. Но, те оценявали този негатив като цена, която трябва да платяг за властта си. За високомерното си поведение също се налагало да плащат. Приемниците на Перикъл, включително и войнствения Клеон се изправили пред бунт на недоволните съюзници на Атина по време на Пелопонеската война и враговете на Атина я победили, което накрая довело до падането на града.
Финансите като оръжие
Както Атина, така и САЩ и техните съюзници, създадоха обща каса, наречена глобална финансова система със сложни институционални механизми в основата ѝ. Включително и мрежата за обмен на съобщения SWIFT, доларовата клиринговата система и готовността на Федералния резерв да предоставя на страните международна ликвидност по време на кризи. В своята съвкупност тези механизми позволяват на държавите да управляват своето богатство с безпрецедентно ниво на координация и сигурност. И, както Атина в Делоския съюз, така и САЩ са първи между равни, получавайки огромна изгода от централната си роля в глобалните финанси и върховенството на долара.
Другите страни, 250 държави и държавни финансови учреждения, които поверяват парите си на Федералния резерв, също извличат ползи от това. САЩ предоставя услуги, включително и стабилна клирингова система за финансови операции, а така също извънредни суапови линии, които Федералният резерв внедри след глобалната финансова криза, което позволява на задграничните централни банки да обезпечават с долари отслабените финансови институции в своите страни. Но, през последните десет години САЩ все повече демонстрират готовност да използват огромната си власт в глобалната финансова система за собствени цели. Вашингтон вече не прави опити да оказва въздействие на своите противници, като им отрязва достъпа до американски фирми и пазари, а вместо това често въвежда т. нар. вторични санкции, които лишават съответната страна от достъп до самата глобална финансова система. Международните банки не могат да работят без достъп до клиринговата доларова система, която се контролира от САЩ. В резултат на това, те се страхуват от евентуалното недоволство на американските регулатори, които могат да им наложат глоби от милиарди долари и фактически да ги затворят.
Това положение позволява на Америка да оказва натиск върху финансовите институции по целия свят, в качеството си на прокси-регулатор, способен да откаже отношения с физически лица, предприятия или държави, които са станали обект на американските санкции. Използването на глобалните финанси като оръжие стана любим инструмент на правителството на САЩ за постигане на различни цели. Като например, за ограничаване разпространяването на ядрено оръжие, борба за човешките права и смяна на неудобни за тях режими. Противниците на САЩ, например Иран, стигнаха до крах на икономиките си. Но, даже и европейските фирми, които се приемаше, че се отнасят с пренебрежение към американските санкции, бяха принудени да изплащат на американските власти милиарди долари под формата на глоби, за да не станат аутсайдери в световната икономика.
В началните етапи на изграждане на финансовата империя, САЩ поне се консултираха със своите съюзници и им даваха възможност да се противопоставят на мерки, засягащи интересите на техни компании. При администрацията на Тръмп обаче Вашингтон даже не желае да си дава вид, че се съобразява със съюзниците си и вече не им изпраща предварително предупреждения за предстоящи санкции, които ще нанесат щети на техните компании или ще блокират преследвани от тях политически цели. Все по-често съюзниците на САЩ стават фактически обекти на икономическата принуда на Вашингтон. Високопоставени американски чиновници например, предупредиха съюзниците на САЩ в Европа, че могат да станат обект на вторични санкции, ако се опитват да спасят ядрената сделка с Иран. Сега администрацията на Тръмп използва същата тактика, за да държи като заложник икономиката на Ирак. Тръмп предупреди, че ако Багдад застави американските войски да напуснат страната, Вашингтон ще предприеме ответни мерки, като приложи такива „санкции с каквито никога по-рано те не са се сблъсквали. На този фон иранските санкции ще им се струват безобидни“. Така довчерашният съюзник на Ирак съвсем открито го превърна във васал.
Истинският капан на Тукидид
Администрацията на Тръмп смята, че страни като Ирак нямат друг избор, освен да се подчинят на волята на САЩ. Важната роля на долара означава, че Америка е силна, а останалите са слаби. Разбира се, слабите ще се оплакват, което те постоянно правят, но оплакванията на тези, които нямат власт, са без значение. Високомерната вяра на Вашингтон обаче в неизбежността на неговата власт може в крайна сметка да създаде условия за нейното рухване. Значителна част от икономическото и политическо влияние на САЩ зависи от доверието на другите държави и компании към световната финансова структура, над която доминира Америка. Ако страната не управлява тази система в интерес на всички държави, а вместо това я използва като прост инструмент за принуда, тогава нейното влияние ще изчезне.
Този процес фактически вече е започнал. Турция, която е член на НАТО и съюзник на САЩ, в последните години започна да се опасява от „жилото“ на американските санкции и да работи с Русия по създаването на платежни канали, позволяващи международните търговски потоци да заобиколят американската финансова система. Новият изпълнителен орган на Европейския съюз трезво и внимателно разглежда възможностите как най-добре да защити континента от американската и китайска икономическа експанзия. Дори близки съюзници на САЩ, като Великобритания, разглеждат възможността да отклонят исканията на САЩ да блокира изграждането на телекомуникационните им мрежи от китайската компания Huawei.
Клиринговата доларова система едва ли ще рухне, но държавните и недържавни субекти ще копаят алтернативни тунели, способни да я подкопаят и постепенно да я заменят. Колкото повече САЩ доминират, толкова повече стимули получават съюзниците им да се противопоставят на тяхното господство, или да избягат в момента, когато това бъде необходимо. И според това, до каква степен доверието на съюзниците към САЩ намалява, в същата степен ще намалява и възможността на Вашингтон да демонстрира власт в целия свят. Финансовата принуда на САЩ е значително по-мек вариант в сравнение с терора на Атина, който убива и поробва населението на противопоставилите ѝ се градове. Методите на Вашингтон обаче създават значително повече проблеми, ако фактически се използват за военна окупация, както става сега в Ирак. Търканията с правителствата, както на Ирак, така и на други страни, могат да принудят Вашингтон да изпрати допълнително войски в тези страни, за да защити войниците си, които вече се намират на тяхна територия. И даже за свръх-държавите, демонстрацията на власт в такива мащаби ще се окаже прекалено скъпа.
Могъщите държави са способни да създават мащабни колективни блага, които са от полза както за техните съюзници, така и за самите тях, като те се финансират със съвместните усилия на отбранителния съюз, какъвто е случаят с Атина, или широката мрежа от взаимоотношения, служеща като опора на оглавяваната от САЩ глобална финансова система. Но великите държави също могат да попаднат в капана на високомерието. Те са убедени, че тяхната власт е даденост и затова могат да се отнасят с пренебрежение към по-малките държави. В момента, в който тези велики държави станат уверени в своето превъзходство, респективно станат по-високомерни, леките форми на империализъм могат да станат много по-тежки.
Грешките на Перикъл отвориха вратите за груби и опасни демагози, като Клеон, чието безразсъдство доведе Атина до катастрофа. Последните администрации на САЩ създадоха переспективни инструменти за икономическо въздействие. Те обаче въобще не си представяха, че ще се появи президент, който използва тези инструменти, за да заплашва, че ще унищожи икономиките на съюзниците си от НАТО, или ще се наслаждава от „огромната икономическа мощ“ на санкциите, която му позволяват да постигне много повече, отколкото „играта на войници“, стрелящи един срещу друг на границата. В чест на хроникьора на падането на Атина е наречено понятието „капана на Тукидид“, като идея станала популярна през последните години, благодарение на политолога Греъм Елисън и означаваща, че избухването на война е вероятно във всеки момент, когато набираща сила държава се сблъсква с друга, улегнала сила. Такава е била съдбата на Атина и Спарта, твърди Елисън. Същото може да се случи днес между САЩ и Китай. Но истинският капан на Тукидид, в който може да падне Вашингтон, по-скоро е свързан не с неизбежността на стълкновението на великите държави, а с непреходния им стремеж към иперско влияние. Решението на Атина да превърне общата каса в система за събиране на данъци и подчинение е отблъснало бившите и съюзници и е ускорило краха на нейното могъщество. Съединените щати вече са стигнали до положението да повторят тази мрачна грешка.
Източник: The Twiligt of America’s Financial Empire
Автор: Хенри Фарел и Ейбрахам Нюман, Foreign Affairs
Превод: Никола Стефанов
Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
