Европа не е готова за суверенитет, разбирайки, че неговата цена може да се окаже непоносима, да доведе до по-голям конфликт със САЩ и до вътрешен разкол, а самите европейските държави да попаднат под влиянието на Китай, Русия и Великобритания. Обективно, това би довело до война в Европа, която веднага може да прерасне в Трета световна. ЕС също така не може и да се разпадне, тъй като тясно е интегриран в единна икономическа система, в която лидерите понасят щети, но в замяна на това получават политически изгоди, а подконтролните държави, за да бъдат издържани, обменят субсидии срещу лоялност.
Кризата на Евросъюза е многосъставно понятие. Тук са и кризата с имигрантите, и конфликтът на Франция и Гърция с Турция, и набиращата обороти „зелена“ сделка, генерираща енергийна и съпътстващите я с това икономическа и политическа кризи, както и явно изразената конкуренция за лидерство между няколко европейски претенденти (Германия, Франция, напусналата ЕС Великобритания и Полша), и липсата на единен център (изразена в конфликта между Западната „Стара“ и Източната „Нова“ Европа), и загубата от САЩ на статута на лидер в еднополюсния свят, съчетана с колебанията му при арбитриране на европейските политики, а като допълнение към всичко това е и липсата на силни лидери във всички, без изключение, европейски държави.
Не подлежи на съмнение и фактът, че зоната на кризата включва в себе си не само ЕС, а и асоциираната към него Украйна. Каквито и да било контакти с ЕС вече стават проблематични за търговските му партньори. Като проблематични се очертават липсата на защита на ЕС от американските санкции, слабостта на европейската валута спрямо долара, зависимостта на европейската политика от желанията на Вашингтон, заплахата от въвличане, на която и да било неевропейска държава, търгуваща с ЕС, в конфликтите му с трети страни, и наличието на мощно консервативно евроскептично крило в самия ЕС. Още един проблем за ЕС е, че след края на Втората световна война всички политически институции на Европа се оказаха под пълния контрол на САЩ. Това доведе до въвличане на европейския бизнес в търговски и военни съюзи със САЩ, с което се бетонира подчинеността на Европа на американските външнополитически цели. Създаде се пълна зависимост на Европа от американската военна машина под формата на НАТО. Безопасността на Европа се оказа в ръцете на САЩ, което изключи каквато и да е възможност за политически и военен суверенитет.
Ограничената субектност на Европа генерира много рискове, тъй като самата Европа е нееднородна по икономическо развитие, по конфесионален, етнически и културен състав, по арсенала от достъпни средства за защита и по интереси на нейните членове. Източна Европа, особено Полша, е явен противник на Западна Европа, което позволява на САЩ и Великобритания да използват тези противоречия, за да влияят върху развитието на Германия и Франция, ако то по някакъв начин застраши англо-американските интереси. Южна Европа е беден регион, принуден да следва във фарватера Западна Европа и САЩ. Там са страните Италия, Испания, Гърция, Португалия, Малта, Кипър, Балканите и европейската част на Турция. Северна Европа е по-силно ориентирана към САЩ, отколкото към ЕС. Тук три от страните не влизат в НАТО (Швеция, Финландия и Ирландия), а Великобритания напусна ЕС и провежда самостоятелна политика.
Извън сферите, които се регулират от регламентите на ЕС, съществува зона на разминаването, която се формира от конфликта на интереси между европейските държави. Този конфликт е нерешим от регулациите и не води до консенсус по никакви общи процедури. Тук всичко решава силата и способността да провеждаш собствената си линия, без да се поддаваш на натиска. Проблемите на Украйна и свързаният с нея „Северен поток-2“ усилват конфликта вътре в самия ЕС по-силно от обичайното. Консолидацията между Полша и Прибалтика, заедно с подкрепящите ги България и Чехия против Германия, и съюзната с нея Франция засилват разкола между проевропейските и проамерикански елити. От 2015 г. в ЕС се добави и мигрантската криза, възникнала след началото на войната в Сирия.
Франция е в конфликт с Великобритания и САЩ по критично важния за нея въпрос за износа на военна продукция. Това поражда проблеми за Франция с източноевропейските васали на САЩ и Великобритания. Полша, Украйна, Прибалтика, Грузия, Молдавия и „многовекторната“ Белорусия са насочили ресурсите си повече към САЩ, отколкото към ЕС. Армения, под натиска на американската и френска диаспора във войната си с Азербайджан, се опитва да угоди както на САЩ, така и на Франция. В резултат на това, самата тя става поле за съперничество на американската и френска дипломация, което дава възможност на Великобритания чрез играта и с Турция да пречи на Армения да играе ролята на награда за всички участващи в борбата за Закавказието. Това противостоене между Русия, Турция, Франция, САЩ и Великобритания в Закавказието и участието на европейски държави в конфликт далече от неговите граници е допълнителен фактор за дестабилизирането на ЕС.
„Зелената“ енергетика, отношенията с Русия и Китай, нарасналите военни амбиции на Германия и Франция, стремящи се да създадат собствена, европейска армия и да се откъснат от САЩ, усложняват мисията на Брюксел, като арбитър в Евросъюза. ЕС провокира нарастваща турбулентност в прехода от еднополюсен към многополюсен свят, а в допълнение, поради своята икономическа и политическа слабост Русия не е в състояние да предотврати преминаването на бившите съветски републики в зоната на влияние на Запада.
Даже една немалка част от руския елит е прозападно настроена и интегрирана в глобалните процеси на търговия, макар и само като суровинен придатък и периферия. В резултат на това в момента в Русия се води остра борба за власт между прозападните и антизападните елити. Но тъй като прозападните групи в Русия не са единни, а също са разделени на проамерикански и проевропейски (по точно на американско-британски и австро-германско-френски), то и в ЕС възникват конфликти в борбата със САЩ за влияние върху тези групи. В крайна сметка, тази борба прерасна в съперничество между ЕС и САЩ в схватката им за Русия, Украйна и Беларус.
Не трябва да мислим, че общият антируски подход не създава и противоречия вътре в самия ЕС, а така също между ЕС и САЩ. Всички отделили се от Русия републики ще станат плячка на този, който успее да ги включи в своята сфера на влияние. В рамките на НАТО, в схватка за влияние в Закавказието вече се създаде съперничество между САЩ, Турция, Франция и Великобритания. Схватката за Украйна и Белорусия е между Германия и Полша, Великобритания и САЩ. Вътре в НАТО нараства конфликтът по повод членството на Украйна и Грузия в Алианса. Това на свой ред ще засилва натиска на САЩ, което пък ще подтикне Германия и Франция към форсиране на своя военен проект.
Политическата подчиненост на Европа от САЩ тласка Германия към желанието да бъде европейски лидер в неизгодния за нея климатичен дневен ред, за да съхрани съюзните си отношения и едновременно с това да прикрие енергийните си проекти с Русия. ЕС се съгласи на неизгоден за него ултиматум за сдържане на сътрудничеството си с Китай и на увеличаване делът на „зелената“ енергия в своя енергобаланс с цел да отстрани заплахите за своя бизнес, зависим от политиката на САЩ. Дори ръста на цените не може да спре изпълнението на американските директиви от страна на европейския елит. Но разногласията в ЕС нарастват, замитат се под килима и не им се дава гласност.
Европа не е готова за суверенитет, разбирайки, че неговата цена може да се окаже непоносима, да доведе до по-голям конфликт със САЩ и до вътрешен разкол, а самите европейските държави да попаднат под влиянието на Китай, Русия и Великобритания. Обективно, това би довело до война в Европа, която веднага може да прерасне в Трета световна.
ЕС също така не може и да се разпадне, тъй като тясно е интегриран в единна икономическа система, в която лидерите понасят щети, но в замяна на това получават политически изгоди, а подконтролните държави, за да бъдат издържани, обменят субсидии срещу лоялност. Европа е мощен технологичен клъстер, където по изкуствен начин е потиснат тлеещият национализъм, който се усилва по време на системни кризи. Миграционната криза, като следствие от идеологическата, засили национализма и изведе десните партии от маргиналната сянка. Европейският либерализъм премина в отбрана и все повече губи легитимност.
Тук трябва да добавим и кризата с депопулацията. Демографията на Европа няма шанс да премине към растеж в рамките на либерална диктатура и слаби лидери. Към средата на настоящото столетие намаляването на европейското коренно население ще стане необратим процес, съпроводен с налагане от местните имигранти на неевропейски културни кодове. Технологичното господство на местното население, което ще бъде малцинство в Европа, ще бъде невъзможно да се запази при размиване на етническото и културно ядро на научната общност. Науката е феномен на европейския вектор на развитие на културата.
И както са изчезнали носителите на културата в древните цивилизации, така ще изчезне и слоят на носителите на европейска, научна култура под натиска на политкоректната толерантност и депопулация. Китайските и другите учени няма да работят в Европа и за благото на Европа. Качеството на европейската наука сега все още остава високо, но до голяма степен това е инерция от предишната система на възпитание и образование, формирани в ХХ век и намиращи се в процес на ултралиберална трансформация.
Технологичният упадък вследствие на демографската катастрофа в Европа е един от отложените проблеми на Запада. Той ще се прояви в края на втората половина на настоящия век. Смяната на поколенията в ЕС ще доведе до още по-дълбок конфликт. Младите европейци ги очаква война между глобалистите и националистите. Ще укрепнат ултрадесните и ултралевите движения след отслабването на центъра. Борбата за субектност на Европа ще завърши с неуспех поради това, че европейските младежи ще бъдат малцинство, а и онези, които ги има, ще загубят чувството за пасионарност и ще се сблъскат с разкола в обществото.
Ръст на популярност ще имат германските „зелени“, защото към това върви немският социум. Европейският капитал, разделен още преди това на национални и транснационални сегменти ще загуби относителната си консолидираност и всяка от страните ще налага своите лидери, които ще водят война за електорат. На този етап няма нито една предпоставка, която да доведе до неутрализиране на системната криза в ЕС. В хода на тази деструктивна криза, тъй като не се изработват някакви съгласувани механизми и не се тушират противоречията чрез синтез на изходните позиции, ЕС се намира в състояние на стагнация, която създава опасност от деградация на елитите и обществото.
Демократичните институции се израждат, тъй като не са способни да решат проблемите. Дори фашистка диктатура не е способна да дойде на власт в това блато. ЕС може да се превърне в полигон на глобалистките практики в стила на Шваб, но това ще е съпроводено със загуба дори на неговата днешна символична субектност. Но, ако ултралиберализмът в ЕС победи, то тогава няма и да му бъде нужна нова геополитическа субектност.
Превод от руски: Никола Стефанов
Автор: russtrat.ru
Източник: Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
