Сръбският президент Александър Вучич и албанският премиер Еди Рама заедно с министър -председателя на Република Северна Македония Зоран Заев обявиха, че първо им е писнало от безцелното обикаляне на коридорите на властта в Брюксел (който постави трите държави преди няколко години в списъка на чакащите за присъединяване към общността), и, второ, те скоро ще организират троен съюз, започвайки от създаването на безвизово пространство между държавите и завършвайки със свободата на движение на труд и капитали.
Съобщението дойде тридесет години след като същият ЕС започна да разпада бивша Югославия.
Разпадането на СФРЮ доведе не само до промяна в геостратегическото равновесие в тази част на континента, но и до гибелта на десетки хиляди хора, разрушения и хуманитарна катастрофа.
Събитията, съпътстващи насилствения разпад на балканската държава, оставиха кървава следа върху бялата дреха на Европейския съюз, което едва ли ще бъде изчистено през следващите тридесет години.
Разпадането на страната, една от най-проспериращите на европейския континент, беше улеснено не толкова от вътрешни обстоятелства (за които непрекъснато се съобщаваше в пресата на ЕС), а от външни фактори.
От една страна, след своето обединение, Германия се стремеше да играе външнополитическа роля, съответстваща на нейния икономически потенциал, от друга, слабостта на СССР, който вече си беше подписал в този момент на практика смъртната присъда, де юре наречена Парижка харта.
Този документ обяви края на Студената война, като по същество отбеляза СССР като губещ в конфронтацията.
И въпреки че обявиха поражение в приятен интериор, същността не се промени: Съветският съюз загуби възможността по някакъв начин да влияе на геополитическата ситуация в региона, културно, исторически и идеологически свързана със зоната на неговите интереси.
Шест месеца след подписването на парижките документи дойде моментът за разпускане на Организацията на Варшавския договор.
Двуполюсния свят съществуваше 36 години.
Неговото изчезване постави началото на междуведомствена война, в която външни лица – европейски и американски – се опитваха да грабнат най-вкусното парче от баницата.
Тайните срещи на германските политици с ръководството на Хърватия, която тогава беше част от Югославската федерация, доведоха до там Загреб да обяви своята независимост и за да предаде тежест на това изявление, организира краткотраен плебисцит.
Референдумът за отделяне от СФРЮ беше бойкотиран от сърбите, живеещи в републиката (около една четвърт от общото население), но гласуването беше признато за валидно от ЕС, както и резултатите от него, а Брюксел не приветства опита на сърбите да се съпротивляват.
Тогавашният ръководител на външното министерство на Федерална република Германия Геншер, на практика извивайки ръцете на единадесетте си колеги, ги принуди в крайна сметка да включи въпроса за признаването на Хърватия от европейските страни в дневния ред на срещата в Маастрихт, която се състоя в началото на 1992 г.
Европа се обединяваше (Договорът от Маастрихт, в сила от 1993 г., е крайъгълният камък, който лежи в основата на ЕС), като същевременно унищожава държава, която по много причини не беше част от нейната зона на влияние по това време.
Но СФРЮ беше включена в зоната на влияние на нова Русия като правоприемник на СССР.
Разбира се, дори тогава нито Брюксел, нито Вашингтон нямаше да приемат това.
В резултат на признаването на независимостта на Хърватия, бонус за Германия беше, макар и мълчалив, достъпът до средиземноморските пристанища, които бяха на територията на републиката. Освен други дреболии.
Войната в Хърватия, която продължи четири години, беше предшествана от кратка военна конфронтация в Словения: тогава беше изпитан механизмът за привличане на народите в братоубийствен конфликт.
„Никога повече“, крещеше Европа на всяко кръстовище в края на Втората световна война, спокойно наблюдавайки половин век по-късно как се пролива кръв и се извършва етническо прочистване на същия континент, където се намират Париж, Виена, Мадрид и Рим.
Да, дипломатите се опитаха да положат известни усилия. Да, имаше преговори. И да, направени бяха изявления. Но това на практика не повлия на същността на случващото се: войната, която започна веднъж, отвори множество рани, които не са заздравявали векове на Балканите и по време на мир.
И пламъците на конфликта се издигаха все по-високо и след Хърватия, пламна Босна и Херцеговина.
Русия в този момент правеше всичко възможно да спре клането, но нейните ресурси, честно казано, бяха малки и ръководството на съответния отдел понякога даваше много противоречиви инструкции на дипломатите.
Въпреки че, разбира се, няма как да не отбележим истинския професионален подвиг на Виталий Иванович Чуркин, който лично раздели воюващите страни в Сараево по линиите, определени от споразумението за прекратяване на огъня.
Съединените щати се присъединиха към войната в Босна, където в този момент се сблъскваха не само етносите, но и религиите.
Формално, като посредници в уреждането на конфликта, всъщност Америка, като снабдяваше оръжия от мюсюлмански босненци, показа на своите съюзници в Близкия изток, че подкрепя техните единоверци. Военното укрепване на босненците доведе до провокации срещу сърбите, а спиралата на насилие и кръв се разгръщаше все повече и повече.
И когато сърбите, изтощени, изнемощели, които бяха загубили не само своите територии, но и близки, домовете и предишен бит, започнаха да реагират на провокациите, „целият цивилизован свят“ зарева за „сръбска агресия“, обявявайки Белград за виновен. И наричайки ръководството на страната престъпници.
Останалото беше въпрос на техника – под лозунгите за „ограничаване на агресията от страна на сръбските власти“ и „необходимостта от хуманитарна намеса“ в нарушение на международното право, принципите на ООН и дипломатическите норми, беше проведена военна операция на НАТО срещу Сърбия.
С всички произтичащи последствия, известни днес.
При тези условия Русия успя да спаси достойнството си блгодарение на Евгений Максимович Примаков, който научи за началото на операцията и по лично решение нареди обръщането на самолета, в който се насочваше към Вашингтон над Атлантическия океан, както благодарение на руските офицери – генерали Рибкин и Заварзин и полковник Павлов, които лично ръководиха оперативната група десантчици на похода към Прищина, за да имат време да поемат контрола над летището.
И ако прехвърлянето на силите тогава беше счетено за символично, схемата за вземане на решения позволи 15 години по-късно руското ръководство да разположи специални сили в Крим със същата светкавична скорост.
Полуостровът – и сега много малко здрави хора се съмняват в това – беше предопределен за съдба, подобна на републиките на бивша Югославия.
Сублимацията на национализма, довеждаща върха на тази вълна до фашизъм с последвалата пропагандна нацификация на обществото, а след това и кървав въоръжен конфликт – по този начин западните стратези планираха следващата фаза на операцията. След преврата в Киев.
Бойци в Симферопол и Севастопол, провокации, отговор на провокациите – и ето пламтящ Крим.
И тогава щеше да следва „хуманитарната намеса“ на войските на НАТО
Тези, които казват, че „това не е могло да бъде, защото никога не е могло да бъде“, се съветват да прегледат кадрите от хрониката, в която има кръв по улиците на Дубровник и улиците, унищожени от артилерията в Сараево. И да си спомнят военните операции, които последват – независимо дали по мандат на ООН или по решение на централата на НАТО.
Затова е добре, че Русия, след като успя да натрупа сили и ресурси, защити правото на кримчани на живот и мир.
Добре е също, че уроците от тази сравнително нова история бяха научени бързо в Москва.
Жалко, че в резултат на войната в Югославия с участието на ЕС и САЩ загинаха толкова много хора .
Боли, че хората са платили с живота си за напразната авантюра на политици, които си представят, че са владетели на света.
Радващо е, че днес, макар и 30 години по -късно, жителите на Западните Балкани и лидерите на държавите, разположени в „мекото подножие на Европа“, изглежда вече са разбрали това, след като са разбрали кои всъщност са им приятели, братя и другари. И са разбрали кои просто потупват по рамото, като същевременно принуждават с години да се виси в чакалнята в очакване на милост и добра воля.
Превод: В. Сергеев
Източник: Поглед инфо
Последвайте ни и в Телеграм
