Д-р Ирфан Галария е пластичен хирург от Шантили, Вирджиния. Той описва преживяното в Газа в статия, публикувана в “Лос Анджелис Таймс”:
В края на януари напуснах дома си във Вирджиния, където работя като пластичен и реконструктивен хирург и се присъединих към група лекари и медицински сестри, пътуващи до Египет с групата за хуманитарна помощ MedGlobal, за да станат доброволци в Газа.
Работил съм и в други военни зони. Но това, на което станах свидетел през следващите 10 дни в Газа, не беше война – това беше унищожение. Най-малко 28 000 палестинци са убити при израелските бомбардировки над Газа.
От Кайро, столицата на Египет, карахме 12 часа на изток до границата с Рафах. Минахме километри паркирани камиони с хуманитарна помощ, защото не бяха допуснати да влязат в Газа. Освен моя екип и други пратеници от ООН и Световната здравна организация, там имаше много малко други.
Влизането в южната част на Газа на 29 януари, където мнозина са избягали от север, се почувства като първите страници на антиутопичен роман. Ушите ни бяха изтръпнали от постоянното бръмчене на това, което ми казаха, че са дроновете за наблюдение, които обикаляха постоянно. Удари ни миризмата на 1 милион разселени хора, живеещи в непосредствена близост без адекватна канализация. Очите ни се изгубиха в морето от палатки. Отседнахме в къща за гости в Рафах. Първата ни нощ беше студена и много от нас не можеха да спят. Стояхме на балкона и слушахме бомбите, и виждахме как димът се издига от Хан Юнис.
Когато наближихме Европейската болница в Газа на следващия ден, имаше редици от палатки, които блокираха улиците. Много палестинци гравитираха към тази и други болници, надявайки се, че това ще бъде убежище от насилието – те грешаха.
Хората също прииждаха в болницата: живееха в коридори, стълбища и дори килери за съхранение. Някога широките коридори, проектирани от Европейския съюз, за да поемат натоварения трафик от медицински персонал, носилки и оборудване, сега бяха сведени до тесен проход за преминаване. От двете страни одеялата висяха от тавана, за да отцепят малки площи за цели семейства, предлагайки уединение. Болница, предназначена за настаняване на около 300 пациенти, сега се бори да се грижи за повече от 1000 пациенти и стотици други, търсещи убежище.
Имаше ограничен брой местни хирурзи на разположение. Казаха ни, че много от тях са били убити или арестувани, местонахождението им е неизвестно. Други са били хванати в капан в окупирани райони на север или близки места, където е било твърде рисковано да пътуват до болницата.
Останал само един местен пластичен хирург и той покривал болницата 24 ч. в денонощието. Домът му бил разрушен, така че той живеел в болницата и можел да събере всичките си лични вещи в две малки ръчни чанти. Този разказ стана твърде често срещан сред останалия персонал в болницата. Този хирург имаше късмет, защото съпругата и дъщеря му бяха все още живи, въпреки че почти всички останали, работещи в болницата, скърбяха за загубата на близките си.
Започнах работа веднага, извършвайки 10 до 12 операции на ден, работейки по 14 до 16 часа без прекъсване. Операционната зала често се тресеше от непрекъснатите бомбардировки, понякога на всеки 30 секунди. Оперирахме в нестерилни условия, които биха били немислими в Съединените щати. Имахме ограничен достъп до критично медицинско оборудване: извършвахме ампутации на ръце и крака ежедневно, използвайки трион, инструмент от епохата на Гражданската война, по същество част от бодлива тел. Много ампутации можеха да бъдат избегнати, ако имахме достъп до стандартно медицинско оборудване. Това беше борба, при която се опитвахме да се грижим за всички ранени при напълно сриналата се здравна система.
Слушах пациентите си, които ми шепнеха историите си, докато ги вкарвах в операционната зала за операция. Повечето от тях са спели в домовете си, когато са били бомбардирани. Не можех да спра да мисля, че късметлиите са загинали мигновено или от силата на експлозията, или са били заровени в развалините. Оцелелите са изправени пред часове на операция и многократни пътувания до операционната зала, като същевременно скърбят за загубата на децата и съпрузите си. Телата им бяха пълни с шрапнели, които трябваше да бъдат хирургически извадени от плътта им, парче по парче.
Спрях да следя колко нови сираци съм оперирал. След операцията щяха да бъдат подадени някъде в болницата, не съм сигурен кой ще се грижи за тях или как ще оцелеят. В един случай група деца, всички на възраст от 5 до 8 години, бяха пренесени в спешното отделение от родителите си. Всички имаха единични снайперистки изстрели в главата. Тези семейства са се връщали по домовете си в Хан Юнис, на около 2,5 мили от болницата, след като израелските танкове са се оттеглили. Но снайперистите очевидно са останали. Нито едно от тези деца не оцеля.
В последния ми ден, когато се върнах в къщата за гости, където местните знаеха, че са отседнали чужденци, едно младо момче изтича и ми подаде малък подарък. Това беше скала от плажа, с арабски надпис, написан с маркер: „От Газа, с любов въпреки болката“. Докато стоях на балкона и гледах към Рафах за последен път, можехме да чуем дроновете, бомбардировките и залповете на картечен огън, но този път нещо беше различно: звуците бяха по-силни, експлозиите бяха по-близо.
Тази седмица израелските сили нахлуха в друга голяма болница в Газа и планират сухопътна офанзива в Рафах. Чувствам се невероятно виновен, че успях да напусна, докато милиони са принудени да изтърпят кошмара в Газа. Като американец мисля за нашите данъци, с които се плащат оръжията, които вероятно са наранили пациентите ми там. Вече прогонени от домовете си, тези хора няма къде другаде да отидат.
Автор: obektivno.bg
Източник: Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
