В хода на работата върху книгата си “Ноомахия” стигнах до извода, че самата идея за историческото време – като насочено движение на събитията – в никакъв случай не е универсално свойство на културите, а уникална теза за иранската цивилизация.
В повечето индоевропейски общества идеята за историческото време не съществува. Това е забелязано от много историци на културата, които са го установили в късния юдаизъм, а след това и в християнството, в новото време.
Самата идея за времето влиза в семитската традиция отвън, времето не произтича от метафизиката на юдаизма – както и историята. Историята става най-важната традиция в юдаизма след вавилонския плен под пряко иранско влияние (когато властта се променя в империята и персийското влияние става доминиращо). Това се отнася за цялото източно Средиземноморие, включително към юдеите. Така темата за Месията, краят на времето, възкресението на мъртвите, прониква в късния юдаизъм.
Но (!) тази идея не се ражда от метафизиката на самия монотеизъм – само от двубожието, когато възникват два онтологични принципа, водещи почти равна борба помежду си (на определени цикли – светъл бог, на други – тъмен). Това ни позволява да дадем на историята основното значение, което тя придобива в средиземноморската, а след това и в европейската култура.
Вземете модела на Платон, където също има монотеизъм: времето тук е безсмислено, това е образ на вечността. Движението от една точка в друга е с ритуален характер. Движението в кръг е точно обратното на историята. Вечното завръщане ограбва историята от нейното съдържание.
В иранската традиция има две божества – Ормуз и Ариман, които се бият помежду си. Светът е създаден от Ормуз , а брат му Ариман го пленява и побеждава Ормуз , докато светлината завладее тъмнината. Иранският модел за разбиране на историята е единственото обосноваване за историята – времето придобива смисъл, когато съдържанието му се превърне в борба на две противоположни онтологично равновесни начала.
При Платон, например, няма зло – злото е умаление на доброто, това е илюзия. Злото не е нищо друго освен добро. Следователно взаимодействието на добро и зло в такава картина на света не може да бъде история. Това е въпрос на аскеза- винаги е възможно да се възстанови добротата в нечии права. Злото използва доброто срещу самото себе си.
Неслучайно обектно-ориентираната онтология на Негарестани се основава именно на иранския сатанизъм. ООО е необяснима по отношение на християнския сатанизъм. Само единствено метафизично разцепване на двата принципа в тяхната равнопоставеност ни позволява да разкрием допълнително измерение в мрачното начало – неслучайно ООО и постмодернистите признават ограниченията на европейския сатанизъм. Призивът на Негарестани към Ариман или боговете-идиоти на Лъвкрафт също е деликатно и страшно развитие на прогресивната либерална западна мисъл. Обръщането към Ариман е по-лошо, отколкото към дявола, защото Ариман е по-лош от дявола, още по-плътен е, още по-подземен е.
И тогава времето придобива значение. Тогава всичко е война, войната е смисълът на историята, а тъмнината е равна на светлината. Тогава това не е игра на сенки, а реално участие. Тогава историята има значение – победата на светлината става цел, линейност, месианството се проявява.
Но тъмнината нанася забранени удари все по-често – знаейки, че светлината няма да реагира симетрично на злото. От това се ражда идеята за Месията, Спасителя, в чиято личност се въплъщава самият Ормуз, който нанася последния удар на тъмнината. Навсякъде, където има очакване за края на времето, ние откриваме иранска следа.
Превод: В.Сергеев
Поглед инфо
Последвайте ни и в Телеграм
