Хората твърдят, че се учат от опита си, но обикновено не го правят. Или го правят много бавно, с повтаряне на неудачите, връщания назад и забравяне на вече наученото. От гледна точка на хилядолетията, този процес може да се нарече еволюция или дори прогрес, макар че от перспективата на един конкретен човешки живот по-скоро изглежда като комедия от грешки с неизбежни елементи на трагедия.
2020 година ще остане в историята като изключително образователна както в световен, така и в български план. В нея се случиха основно неща, за които може само да се надяваме, че друг път няма да се случват. Или пък, че ще сме по-подготвени за тях, ако все пак се случат. Тоест надеждата, която 2020 г. носи, е, че ще сме си научили уроците от нея.
Какви са тези уроци обаче? Ето един кратък списък, който няма претенция да е изчерпателен, нито да е особено строг в отделянето на еволюционно съдбовното от конюнктурно мимолетното:
1. Пандемии има и те могат да причиняват ненужна и неочаквана смърт в големи мащаби;
2. При всяка пандемия има хора, които се появяват, за да съобщят, че пандемия няма и никой не е умрял от нея, а само „с нея“;
3. Когато тези хора се докопат до властта и успеят да овладеят общественото мнение, нещата излизат от контрол и смъртта се разпространява в гигантски мащаби. САЩ и Обединеното кралство демонстрираха този феномен – и Доналд Тръмп, и Борис Джонсън в крайна сметка трябваше да се откажат от първоначалния си бодряшки оптимизъм и да въведат строги антиепидемични мерки;
4. Това, че някои страни се справиха добре с първата вълна на кризата, не бе гаранция, че ще направят същото и при втората. България избегна удачно нещастието първия път през пролетта, но през есента направи всички възможни грешки и достигна рекордна смъртност;
5. Като цяло демокрациите се представиха ако не по-добре, то поне не по-зле от диктатурите в „извънредната ситуация“. От диктатури, които овладяха кризата, само Китай трябва да се отличи. От демокрациите Южна Корея и особено Австралия станаха пример за успешна защита на населението. Европа и САЩ реагираха на кризата без щети по демократичната уредба. Дори в Унгария, където Виктор Орбан се заигра с неограничено във времето „извънредно положение“, всъщност нищо драматично не се случи и страната не се превърна в завършена диктатура (по причина на ковид). Изводът от този бърз преглед е, че политическата свобода не беше пожертвана и не бива да се жертва в името на оцеляването;
6. Популистите по света не натрупаха актив по време на кризата с коронавируса, а много от тях просто не се справиха добре с нея. Доналд Тръмп всъщност загуби президентските избори основно заради лошото управление на извънредната ситуация. Орбан и Качински няма много с какво да се похвалят по отношение на Ковид-19. Борис Джонсън се раздели с голяма част от самочувствието и доверието, натрупани при убедителната му победа на парламентарните избори в края на 2019 г.
Германците се уплашиха и се консолидираха зад „стандартните“ политици – Ангела Меркел най-вече. Популистката „Алтернатива за Германия“ се „сви“ като обществена подкрепа. Путин „откри“ ваксина, чийто ефект и досега остава неизвестен, забърка се в пореден грозен скандал с отравянето на Навални и с право започна да се замисля за оттегляне от поста. Регионалните бабаити и башбакани – от Ердоган до Вучич и Борисов – разбраха, че коронавирусът не се впечатлява от хулигански речник и балкански тарикатлък;
7. Световните залитания от 2016 г. – Брекзит и избирането на Доналд Тръмп – бяха частично преодолени. Тръмп не само загуби президентските избори с над 7 милиона гласа, но и стана жалък с твърденията си, че вотът е бил манипулиран – твърдения, за които не успя да намери нито едно съдебно годно доказателство.
Брекзит в крайна сметка бе „осъществен“, но основно на инат и с пълното съзнание, че не носи някакви позитиви за почти никого. Самата сделка между Великобритания и ЕС, която бе постигната в края на годината, е показателна. Според нея свободната търговия ще се запази, докато нито една от двете страни не се отклони съществено от европейските правила. При отклонение Обединеното кралство рискува тарифи и мита за достъп до пазара на ЕС. Тоест „суверенитетът“, уж даден от Брекзит, е просто утеха – че можеш теоретично да промениш нещо, което обаче не смяташ да променяш и внимаваш да си остане същото.
Брекзит ще има и много непредвидени последици обаче – услугите, които са огромната част от британската икономика, не се покриват от споразумението за свободен достъп до европейските пазари. А и съдбата на Шотландия е неясна, докато Северна Ирландия остава по-интегрирана в ЕС. Тази нерадостна картина не е черен пиар за евроскептиците – тя е неподправената реалност;
8. Науката за разлика от магиите и медийните заклинания е полезна. Ако не лекува, тя поне имунизира населението. Създаването в кратък срок на ваксини срещу Ковид-19 е един малък триумф на човечеството;
9. Обществата, които инвестират в наука и образование, имат ресурси да се справят с кризи;
10. ЕС се оказа изключително ефективен в пандемията. В кратки срокове беше изработен безпрецедентен извънреден и солидарен фонд за справяне с икономическите последици от кризата (близо трилион евро). Макар и по-малък от стимулите, приети от Конгреса на САЩ, този фонд е проява на много сериозна фискална интеграция в Европа. Също така ваксините за всички европейци бяха купени общо от ЕК и ваксинациите започнаха на една и съща дата – с пренебрежимо забавяне спрямо Великобритания и САЩ. Приказките, че в кризата „всяка страна била оставена да се справя сама за себе си“, станаха просто раздумки за глупаци;
11. Членството на България в ERM II и банковия съюз, както и членството на страната в ЕС се откроиха като основен икономически стабилизиращ фактор в пандемията. ЕС ни даде и шанс да се сдобием с ваксини наравно с най-развитите народи по света;
12. Протестите са имунната реакция на обществата по отношение на безобразията на управляващите. Българската имунна система се оказа достатъчно здрава. Натрупаните скандали можеха да доведат и до по-висока температура, но поне до цитокинова буря не се стигна. Но и болестта не си замина – управленският вирус остана да живурка в България и даже се готви за реванш на изборите напролет;
13. Отчаянието е вреден съветник, но българите често прибягват до него. Към края на годината мнозина сякаш се примириха, че по-добро управление у нас не е възможно. С такова примирение никой народ не е постигнал нищо добро, но опитите у нас продължават;
14. Интелигенцията е отговорна за колективния разум на обществото и за преодоляване на примирението. Тази година тя – чрез редица свои представители – не изпълни задължението си и се надпреварваше да обяснява как страната е обречена на шкафчета, загуби за бюджета от 700 милиона лева и пр. Че иначе не може и всяка алтернатива е по-лоша от статуквото.
15. Има неща, които не се правят не само между държави, но и между хора – близки или по-далечни. Едно такова нещо е да прецакаш съседа си и после да го обвиниш, че не те обича. България го направи по отношение на Северна Македония и каквото и да постигне с действията си, то няма да е нито любов, а още по-малко ще е уважение;
2020 беше и годината, в която мнозина в България показаха, че сме общество, че имаме грижа един за друг, че се вълнуваме от общите дела (res publica), че каквото и да става, има надежда да се справим. Тези хора са всъщност огромното мнозинство в страната. Те направиха така, че държавните учреждения, болниците, училищата, университетите и всички институции – публични или частни – които са важни за начина ни на живот, продължиха да функционират.
Правилата (с нормалната доза отклонения) всъщност се спазваха. Това е здрава основа, на която може да се стъпи и да се надгражда, особено ако се вземат предвид и поуките на изминалата странна година.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Дневник
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
