От два дни си мисля, че може да се превърна в медицински фономен. След като чух вътрешния министър Младен Маринов да казва по телевизията, че България е не първите места по свобода на словото, светкавично реших, че подлият и коварен COVID-19 ме е ударил не къде да е, а право в ушите.
Разрових набързо из нета за последиците от микроскопичната гадина и за мое голямо успокоение, видях, че такъв случай не е описван досега в света. Олекна ми, но… временно, защото знае ли човек?! Никога не е късно от изненади, особено като се имат предвид страховитите картини, които ни рисуват ежедневно някои коскоджамити експерти за болестта.
Но, уверявам ви, въздухът не ми достигаше. Дълго дишах като риба на сухо, след като разбрах как за има- няма две секунди Маринов направи на пух и прах всички европейски изследвания и статистики, които отреждаха на страната ни последно място по този показател в Европа и 111-та позиция в света. И пулсът ми се учести щом със замах, често бърканият с някой си Мето мъжага, зачеркна обезпокоителните констатации на Държавния департамент на САЩ от миналата година, според които върху средствата за масова информация се прилага недопустим корпоративен и политически натиск. А янките в прав текст ни казаха наскоро, че медийната собственост и разпространителските мрежи, съсредоточени в едни и същи ръце, сериозно са увредили медийния плурализъм. Викам си, или Маринов не е чел достатъчно доклада или аз съм поразена от вируса. И за всеки случай си сложих термометъра.
Отдъхнах си едва, след като видях, че хората не са останали равнодушни към прозрението на Маринов за свободата на словото, съдейки по скокливите им реакции в социалните мрежи и пиперливите коментари в няколко сайта. Хубаво би било пиарите на първия в МВР да го запознаят поне с част от тях, защото иначе има опасност ошашавените зрители да останат с усещането, че Маринов възприема 111-та ни позиция като три първи места. А това не е никак добре, особено като се знае, че много често, за да се защити от политически и обществени атаки, полицията ни заливи с числа и статистики. Палещият оптимизъм на МВР-шефът и неговият личен прочит на фактите относно медийната свобода донякъде разбулват и енигмата как така всяка година вътрешното ведомство отчита все повече разкрити престъпления и по-малко регистрирани. Феномен, познат само по нашите ширини.
Младен Маринов не остана сам в опита да освежи от край време повехналия имидж на ведомството. Главният секретар Ивайло Иванов го задмина с констатацията от сутрешния брифинг, че „Може би на някой му писна да гледа жена си толкова време, но така е за всички“. Иванов трябва да е благодарен на съдбата, че живее в страната на „свободната журналистика“. Първо, че нито една „мисирка“ не го подпука още на място за репликата, безспорно утвърждаваща авторитета на комплексираните мъже. И втора, защото ако висш служител от неговия ранг се изцепи така в развита демократична държава като САЩ, да речем, със сигурност нямаше да се размине с куп съдебни дела, инициирани от заклети феминистки до организации, защитаващи правата на гражданите си. Пресконференцията на МВР от тази сутрин изглеждаше досущ като безплодно дърво. Да се чуди човек защо са се изпънали пред камерите уж най-големите в системата, след като не са особено полезни в ситуацията. Да откриеш подобно събитие с обяснението, че МВР изпълнява заповедите на здравния министър и всичко си е по старому, е равносилно да съобщиш: „Еми казаха ми да кажа нещо, ама не знам какво“.
Последваха реплики, познати до втръсване: „ще засилим контрола“, „ще увеличим присъствието“, „ще санкционираме“, „ще сме безкомпромисни“. Имаше разбира се въпроси, сякаш предварително дирижирани като този колко броя досъдебни производства има за нещо си. Сакаш, ако не са 350, а 340 това би има някакво значение за когото и да било. Същият бомбастичен ефект би имала информацията, че водата се състои от три атома. В МВР работят готини, скромни хора и доказани експерти. За много от тях говоря с огромно уважение и респект заради това, което са постигнали. Тези служители няма да ги видите по студията. Не чакат потупване по рамото и си носят мълчаливо всички несгоди. Радвам се, че някои са ми приятели. Но е жалко, когато тези полицаи са принудени да понасят обидите на обществото заради изцепките на своите началниците. А те все по-често изглеждат сякаш правят не тогава, което трябва, защото са подгънали колене пред нечия чужда воля. Все по-добре започвам да разбирам какъв смисъл влагат много юристи, определяйки ги като „мундири“. А за да се промени картинката, се иска много малко. Много малко!
Катя Илиева
Фрог нюз
Последвайте ни и в Телеграм
