В години на подобни страшни и помитащи изпитания като днешните са написани едни от най-хубавите книги в световната литература – „Декамерон“ на Бокачо, „Кентъбърийски разкази“ на Чосър, „Дневник на чумавата година“ на Даниел Дефо, в съзнанието ми веднага изниква и знаменитият роман на Алберт Камю „Чумата“. Лично на мен това планетарно, а и българско страдание, този спотаен в незнанието ни кошмар не предизвиква духовните ми сетива и въображението ми, а ме приканва повече към размисъл. За жалост тревожен, горчив размисъл!
Днешният свят е прекрасно, щастливо отворен, хората пътуват свободно и непрестанно, те се превърнаха в граждани на света. Най-плашещото е, че пандемията някак смайващо бързо и брутално овладя цялото човечество, че заразата надвисна над всеки дом, че се превърна от едно заболяване във все още неразрешим проблем за човечеството. Това, с което ежедневно, ежечасно ни свързва този коварен и просмукващ се и в сънищата ни вирус, е насилието. Постоянното, потискащо усещане за насилие. Аз провиждам три форми на насилие, причинени от вирусната заплаха, които помитат психологическата ни устойчивост. Първата форма на насилие е самият страх, оная абстрактна, безформена боязън, която бързо и властно преминава в парализиращия ни страх от смъртта.
Втората форма на насилие е неопределеността и неизвестността. Никой от нас не знае кога и как най-после ще свърши кошмарът. Възможно е заразата да бъде спряна, да бъде овладяна някъде, но ново огнище да пламне наблизо, например в съседната страна, в съседния град. Тази неопределеност, коварната неяснота също е част от насилието, от постоянството на насилието, което ни измъчва и променя психиката ни. Неизвестността е едно от най-мъчителните състояния за човека. За това детето се страхува от тъмнината, а възрастните от смъртта
И най-сетне, върху нас щедро се изсипва насилието на несвободата. Ние сме наказани денонощно да общуваме единствено със себе си, с доброто и светлото, но и с тъмното, с отвратителното у нас. Това уморява, затворени в клетката на повторението, на тавтологията, на принудителната самота – дори и тази клетка да е златна – ние сякаш оглупяваме, постоянната изолираност буквално разрушава психиката ни.
Последните месеци, в които бяхме потопени като в заблатена, мътна течност, странно ми напомнят романа „1984“ на Джордж Оруел. В тази книга по гениален начин са описани основните механизми на насилието, смазващото насилие като опит да се постигне привидно равенство и всеобщо щастие. Замислете се, разрушителната и всепроникваща пандемия брутално ни захвърли в насилственото равенство, което в живота е форма на посредственост.
Постоянната заплаха има още един аспект, коварният вирус е нещо пределно реално и в същото време несъществуващо, него го има и едновременно с това го няма; няма го и едновременно с това е непрестанно в съзнанието ни. Всеки от нас може да носи заразата в себе си. Нещастието да заразиш родителите или децата си, да станеш причина за страданието на близките и на приятелите си, на някой непознат… това е потискащо, то е огромно душевно и морално наказание.
Отдавна ме измъчва подозрението, че човешкият разум е ракът в природата, че в своето неконтролируемо, опустошително развитие той подобно на раковите клетки метастазира, променя, изтощава и най-сетне унищожава средата, света, който го е създал. Причина за това е най-вече истеричната алчност на човека, непреодолимият егоизъм, неотменният и абсурден до глупост стремеж към огромни печалби. Опасната неистовост да консумираме извън всяка мяра неминуемо изтощава, осакатява и променя природата, земните ресурси се изчерпват и това може да доведе до непрестанни конфликти за надмощие над тях, до войни за преразпределението им. Ето защо аз споделям мнението, че тази невидима, подмолна и за това ужасяваща пандемия не е случайна, че тя наистина е бич Божий и най-важното, че тя е съдбовно предупреждение към човешката алчност. Убеден съм, че ако човечеството не разчете правилно това наистина съдбовно послание, то в скоро време ще ни сполетят още по-страшни и мъчителни беди.
След тази пандемия, която помете измамната сигурност на човечеството, светът няма да е същия. Дано по-бързо се върнем в нормалността, дано световната и българската икономики оцелеят, за да се спасим от ужасите и агресивността на глада. Дано политиците, народите, всеки от нас, хората, да поумнеем, да се докоснем до целителната сила на покаянието и да се смирим.
„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.
Площад „Славейков“
Последвайте ни и в Телеграм
