Много често, когато в този объркан свят се разместят полюсите, се обръщам към Стефан Цанев – да нареди пъзела, който все не излиза. Последното ни интервю беше преди малко повече от година – 31 март 2021. Оттогова се изтъркулиха два избора, които родиха все нефелни парламенти. Даже и правителство бе съставено, но и то позорно катастрофира. И пак сме пред избори. А всички сметки сочат, че и те ще са ялови. Как да излезем от този омагьосан кръг? Можем ли да дадем някаква работеща формула?
Ето акценти от разговора ни:
– При нас ежбите и битките не са между партиите , а между собствениците, пардон, лидерите на партиите, между които има личностна непоносимост.
– Все още носим манталитета, наследен от соца – вождът е вожд до смърт, или докато го свалят насила
– Лошото е, че тези еднолични партии, лишени от реалното участие на народа в тях, стават все по-слаби и все по-неспособни да управляват.
– В случая се пита: някой иска ли да има еднолична власт в България и кой е той?
– Петков/Василев бяха назначени от президента. Остава да гадаем: по погрешка ли президентът избра тях, или предумишлено? Толкова ли трудно беше да прозре какво се крие зад техните физиономии?
– Случайно или нарочно, президентът избра момчета, които провалиха надеждите на народа за промяна,
– Една след друга Радев атакува и унищожава партиите, които му пречат или му противоречат.
– От Илинден 1903 до днес ние правим грешка след грешка, правим всичко възможно хората там да ни намразят докрай.
– Путин ще използва докрай ядрения шантаж, който парализира реакциите на другите държави.
– ЕС едва ли ще удържи на надигащия се гняв на европейските народ
– Колкото по-малък и нищожен е един народ, толкова по-велика история си съчинява.
– След 2 октомври ще дойдат избори през февруари
– Служебните кабинети на Радев все по-малко приличат на служебни
– Коя е тази умряла държава? – пита ангелът и плаче…
И разговорът ни:
– Как ти изглежда Отечеството днес, Стефане – отново пред избори, отново въргаляно в тежки политически ежби? Какво се вижда от твоята „Небесна гледна точка“?
– Зад привидния хаос и словесната медийна мъгла прозира строго предначертана стратегия.
– Каква? Зациклихме в спирала от избори, които нищо не решават. Напротив! Как да разсечем този възел от политическа непримиримост, която блокира тази разбита вече държава? Какво става с партийната система?
– Ето, това е важният въпрос: какво става с нашата партийна система, с основата на демокрацията? Какво представляват нашите партии? Според класическата дефиниция, партиите са свободни сдружения на граждани, които чрез избори изразяват политическатаволя на определена част от народа. Тези граждани избират свои лидери и контролират тяхната дейност, при недоволство свалят доверието си от тях, сменят ги с други. Справка: преди месец Консервативната партия свали доверието си от Борис Джонсън и той съответно ще падне от власт, свален от своите. Това е нормалното. При нас това може ли да се случи?
– Едва ли! По-скоро не!
– Нашите партии са нещо като еднолични фирми, те изразяват волята на човека, основал партията. Този човек не се избира, не се контролира, за камуфлаж сегиз-тогиз се провеждат събрания, конгреси, или конференции, на които единодушно го преизбират. (Спомен от соца.) Така че при нас ежбите и битките не са между партиите (между части от народа, слава Богу!), а между собствениците, пардон, лидерите на партиите, между които има личностна непоносимост, както каза един от тях. Неслучайно се чуват гласове: може да направим коалиция с ГЕРБ, но без Борисов, може да направим коалиция с ПП, но без Петков и Василев.
– Това какво означава?
– Означава, че лидерите пречат на нормалните отношения между партиите (между частите от народа). Да се оттеглят лидерите сами в името на народа би било красиво и благородно, но е малко вероятно при манталитета, наследен от соца, когато вождът е вожд до смърт, или докато го свалят насила. Ако частите от народа, съставящи нашите партии, искат да влязат в своите правомощия – те да диктуват своята воля на лидерите, а не обратното – ще трябва да прибягнат до втория вариант. Как и кога обаче ще се случи това и дали ще се случи – не знам. Докато не се случи, ще гледаме същия филм. Единственото хубаво на положението, в което се намираме сега, е това, че ежбите и битките по върховете на партиите не са стигнали до народа, все още. Не съм видял хора, симпатизиращи на различни партии, да се ругаят един друг като лидерите на техните партии, все още. Лошото е, че тези еднолични партии, лишени от реалното участие на народа в тях, стават все по-слаби и все по-неспособни да управляват.
– Неспособността на партийните лидери да сформират правителство няма ли да доведе до повика за силна ръка, за президентска република? Компрометира ли се, провали ли се парламентаризмът у нас?
– Провалът на парламентаризма, сиреч провалът на демокрацията, неизбежно води до еднолична власт. В случая се пита: някой иска ли да има еднолична власт в България и кой е той?
– Времето ни днес се оказа „изчегъртано“ откъм истински народни водачи. Партийните лидери на прехода са изчерпани. Но защо младите, които идват, виждаме какво направи Кирил Петков и Асен Василев, сякаш са по-лоши от старите – алчни, зависими, брутални, безпардонни? Какво поколение се задава на хоризонта?
– Не съм съгласен с това обобщение. Аз продължавам да вярвам, че младите са нашата надежда за истинска и интелигентна демокрация. Случилото се с Кирил Петков и Асен Василев е поредното недоразумение, меко казано. Те бяха избрани и, казано направо, бяха назначени от президента. Остава да гадаем: по погрешка ли президентът избра тях, или предумишлено? Толкова ли трудно беше да прозре какво се крие зад техните физиономии?
– За последната година нашата демокрация роди премиер „клетвопрестъпник“, който прегази Конституцията, за да се добере до властта. Защо това не изкара хората на улицата? Защо гражданите не скочиха да бранят законността, върху която се крепи държавата? Какво става с елитите?
– Какво става с елитите не знам, но гражданите, които бяха излезли на улицата и искаха промяна, се оказаха в глупава ситуация: в крайна сметка, искали или не искали, те докараха на власт Кирил Петков и Асен Василев – как същите граждани да скочат против себе си?
– Какъв е твоят прочит на конфликта между Радев и политическите му отрочета – Петков/Василев? Има ли нещо библейско в този разрив?
– Чак пък библейско… Това е първосигнален рефлекс на хора, чието място в йерархията надхвърля многократно техните възможности. След като се озоваха изневиделица на върха, те се помислиха за герои и гении.
– През декември 2021, когато Кирил Петков и Асен Василев поеха кормилото на държавата, ти каза: „Властта трябваше да се вземе от момчетата на президента и чрез тях – в неговите ръце. Отлична стратегия.“ Сега – осем месеца по-късно същата ли е оценката ти? Печеливша за държавата ли се оказа стратегията на президента и властването на момчетата му?
– Да, стратегията на президента се оказа печеливша – за него. Случайно или нарочно, президентът избра момчета, които провалиха надеждите на народа за промяна, след което единствената надежда за промяна остава той, президентът!
– И в двата случая обаче отговорността е негова. Ако случайно е избрал Петков/Василев – значи е допуснал да бъде измамен. Ако е нарочно – това си е чист грях пред държавата. В Конституцията пише: „Президентът на републиката символизира единството на нацията“. Това вече не е ли изтъркано, кухо, фалшиво? Какво пропусна Радев за единството на нацията?
– Радев не пропуска нищо. Радев не допуска грешки. И точно това ме плаши – че върши всичко предумишлено, целенасочено. Една след друга той атакува и унищожава партиите, които му пречат или му противоречат. „Президентът символизира единството на нацията“ вече звучи като ирония.
– Темата „Македония“ очаквано предизвика политически турболенции. Издържаха ли политиците ни теста за „най-романтичната част от българската история“, както казваше президента Стоянов? Под диктата отвън отворихме на братята вратата на ЕС – това ли бе полезният ход?
– Не искам да се намесвам в темата Македония. Според мен, от Илинден 1903 до днес ние правим грешка след грешка, правим всичко възможно хората там да ни намразят докрай.
– Омразата от двете страни на границата обаче остана. Докога? Има ли лек за нея?
– Има. Като престанем да слушаме тези, които нарочно разпалват омразата и тук, и там. Те са стотина души тук, стотина души там. Да не мислиш, че като седнат на една маса нормални хора от Република Северна Македония и хора от Република България, ще започнат да се карат Самуил български цар ли е, или македонски и езикът, на който се карат, български ли е, или македонски?
– Войната в Украйна промени света. Ти познаваш добре Русия, руската душа и руския народ. Допускаше, че в 21 век в Европа може да се води такава ожесточена кървава война, която ни връща 70 години назад?
– Не, не съм допускал. И в най-мрачните си сънища.
– Какво не разбрахме за Русия досега, какво пропуснахме да забележим в последните години в отношенията й с Украйна и защо светът не успя да предотврати този братоубийствен конфликт?
– Пропуснахме една малка подробност: че в Русия за цялата ѝ досегашна история е имало може би само 2 години нещо като демокрация – покрай Елцин. От Иван Грозни, Петър Велики, Романови, после Ленин, Сталин, сега Путин – тя е била империя, агресивна империя, начело на която винаги е стоял едноличен владетел. Вижте територията ѝ – да не би от Бога да ѝ е дадена тази огромна територия? Тези стотици народи, населяващи тази огромна територия, доброволно ли са се подчинили на руската власт? Спомняте ли си какво се случи с чеченския народ, когато се опита да напусне „доброволната“ Руска федерация? Тази агресивност на Руската империя се събуди отново и Украйна едва ли ще е последната ѝ жертва,
– Това звучи ужасяващо!
– Путин ще използва докрай ядрения шантаж, който парализира реакциите на другите държави. Вътрешен преврат е труден, руският народ освен диктатура и еднолична власт друго не знае – винаги над него е бил царят-батюшка, който лучше знает, другото за него е хаос и врагове, затова не само понася диктаторите и диктатурите, но и ги подкрепя, защото им вярва, че вършат всичко за негово добро.
– Започва да се надига гняв срещу лидерите на Европа, които допуснаха заради санкциите срещу Русия да страдат европейските народи. Едно след друго падат правителствата на Стария континент. Ще удържи ли ЕС на този натиск?
– За съжаление, едва ли. Центробежните сили винаги са по-силни от центростремителните. Както е известно, и Вселената се разширява, звездите и галактиките се разбягват една от друга.
– В последното си интервю за „Аргументи и факти“ Андрей Кончаловски казва: „Ако европейският дух ще остане някъде през следващите няколко десетилетия, то това ще бъде в Русия, тъй като самата Европа усърдно се самоунищожава. И го прави с изумителна скорост“.
– На това народът му вика: заплакал на чуждо погребение, а не вижда мъртвеца в дома си.
– Повечето днешни анализатори са категорични, че геополитическата битка днес е между глобализма и националната идентичност. Кой ще победи? Някои прогнозират, че глобализмът ще се сгромоляса като капитализма. Споделяш ли тази теза?
– Лошото на днешния глобализъм е, че не е резултат от стремеж на народите към духовно и интелектуално обединяване, а се диктува от икономически и търговски интереси. Национализмът е по-романтичен. Особено малките народи, които са застрашени от претопяване и изчезване, най-силно ще се съпротивляват срещу глобализма. И колкото по-малък и нищожен е един народ, толкова по-велика история си съчинява.
– Казваш: „Сражавахме се самите вътре със себе си и вътре в себе си загубихме войната за свободата“. Тогава какво ни остана?
– Тази мисъл е много хубава, но не е моя.
– Какво ще се случи в нощта на 2 срещу 3 октомври след като излязат резултатите от вота?
– Ще се случи същото – пак служебен кабинет, пак избори през февруари. Както забелязваш, служебните кабинети на Радев все по-малко приличат на служебни, вземат все по-кардинални държавни решения, които не са им предвидени по Конституция (но и не са им забранени, а което не е забранено от закона, е позволено), така че следващият служебен кабинет ще взема още по-кардинални държавни решения, които бавно, но сигурно обезсмислят партиите, разединяват ги.
– Но това променя изначало постамента на демокрацията у нас! Партиите се компрометират, парламентарната система рухва…
– Ако партиите и през февруари не смогнат да направят правителство, не остава нищо друго, освен Народното събрание да падне на колене и да моли президента да поеме изцяло (открито) в ръцете си управлението на държавата, за да я спаси от хаоса и т.н. И това ще е по-добрият вариант – макар и про форма ще имаме Народно събрание, иначе поредният служебен кабинет ще управлява безсрочно и без Народно събрание.
– Ако имаш възможност да се изправиш пред народните представители от 48-мото Народно събрание в първия им работен ден, какво би им казал?
– „Забравете кой от коя партия е, спомнете си, че всички сте деца на Отечеството, Отечеството е в опасност!“.
Ако народните представители не са загубили съвсем разсъдъка си и ако не са продали докрай съвестта си, ще знаят какво да направят.
– В този разпадащ се свят, завладян от бесове, разрушаван от безчинства, лишен от отговорност и човечност, за какво „плаче ангелът“?
– За какво плаче ангелът? Хайде накрая малко поезия, дано стане по-весело.
Кой броди под клепачите ми на разсъмване? Кой
вика моето име в тази тъмна демократична нощ?
Открехвам око: сянка на дете дърпа ръката ми,
тегли ме след себе си – накъде? След мен, след
мен – ми шепне то и обръща към мене лицето си:
Господи, че това съм аз! След мен, след мен… и аз
тичам след себе си, ето го хълма, ето го каменния
кръст на оброчището, ето я там долу камбанарията,
камбаната я няма, вратата на черквата е изкъртена,
вътре – ни свещници, ни кръстове, ни икони, няма
го Исус, няма я Богородица, няма ги светиите, само
гладни църковни мишки щъкат насам-натам. И чух
плач, отчаян плач: горе през отвора на порутения
купол слиза бял ангел, размахва криле, обикаля
пустата черква, обикаля пустия олтар – и плаче,
побягва ангелът нагоре през порутения купол, каца
на бяло облаче да си отдъхне и поглежда надолу:
къщите без керемиди, без врати, прозорците без
стъкла, без черчевета, зеят като дупки на череп,
вътре ни маса, ни стол, ни креват, циганинът
милост не знай, опоскал е всичко, наоколо бурени,
пустош, насред мегдана самό стърчи войничето
от Първата световна война, атакуващо с гол щик
невидимия враг на Отечеството (оцеляло, понеже
от гипс, гипсът нищо не струва) и продължава
да стои на пост, продължава да пази, кого пази, то
няма никого, няма ги децата, няма ги жените,
няма ги мъжете, няма ги даже циганите, само
старци щъкат като гладни църковни мишки, коя
е тази умряла държава? – пита ангелът и плаче…
26 август 2022
Валерия Велева, Епицентър
Последвайте ни и в Телеграм
