Съдбата наистина понякого поднася изненади.
На 4 април 2021 година политиката изтласка на върха на обществените настроения шоуменът, певецът и водещ на най-популярното сатирично шоу у нас Слави Трифонов, стоварвайки на плещите му отговорността за съдбините на държавата.
Без да се появи пред избирателите, без да даде нито едно интервю или да влезе в политически дебат Слави Трифонов спечели сърцата на 562 000 българи, които му дадоха доверието си.
Никой не се сети, че той следваше един от законите на шоубезнеса :„Колкото си по-далеч, толкова си по-желан. Колкото си по-недостижим и по-малко се знае за теб, толкова си по-интересен“ и емоционално продаде на избирателите си своята „фабрика за мечти“.
Оттук нататък за Слави предстои най-тежкия период – да материализира в политиката това, за което е пял повече от 20 години.
А какъв е Слави Трифонов?
Предлагам ви едно интервю с него, взето точно преди 23 години – на 4 април 1998-а. Отговорите му на въпросите ми ще разкрият част от енигмата Слави.
4 АПРИЛ 1998 -а, разговор в офиса на предаването „Шоуто на Слави“, след като то е свалено от ефира на БНТ по нареждане на сините цензори в управлението на Иван Костов
„Тара-рам, тара-рам… Иване, харесваш ли този ритъм. Страшно е български. Искам да викна, да запея песни юнашки, хайдушки. Тара-рам, тара-рам…”
Виолистът Слави извива глас. Оркестърът влиза в ритъм. „Хъшовете” правят поредната си музикална репетиция. Мелодията напомня родопски плач, космически простор. Баш хъшът е в традиционния си черен костюм, сякаш за да подчертае „сатанинския” си образ, прозрян от тв цензора Димитър Коруджиев. Брадата и косата му са леко наболи. Преди излизане на сцената обаче ще си ги обръсне, за да влезе в скандалния си образ, с който подлудява тинейджърите и изопва властниците. Откакто националната телевизия му хлопна вратите си, почти двуметровият бивш кукувец е кахърен. Дори и усмивката му е тъжна.
Не се отказал обаче от девиза си: „Добрите момчета отиват в рая, лошите ходят където си искат”.
– Здравей, Сатана!
– Добър ден, здравейте. Още ли съм Сатана?
– Все още не са те сложили в рая. Чувства се, че страдаш за националния ефир.
– Не е логично един професионален екип, който е изграждан толкова дълго вре- ме с много труд, в който има толкова заложби, сега да не е в националната телевизия. И то заради нечии политически интереси или заради това, че се върна времето отпреди 10 години. Това ме мъчи. А не нещо заради самия мен. Аз съм изживял това, което се е случило на изключително малък брой жители на планетата – един стадион от 60 000 души да скандира името ми. Не съм славолюбив. Нито съм мотивиран да бъда известен или богат. Аз съм работохолик и ми харесва да си върша работата. А сега стоим няколко десетки професионалисти и нямаме трибуна за това, което вършим най-добре.
– Чувстваш ли се изхвърлен, непотребен?
– Не, защото съм достатъчно силен. Чувствам се глупаво, че толкова години нищо не се е променило в България. Всеки разбира властта еднообразно – взима ключовите постове, налага пълна тъмнина в публичното пространство и …
– Кого настъпи най-много?
– Управляващите.
– Но то не им е за първи път.
– Тези обаче не можаха да го преглътнат, защото имат по-малък опит във властта от предишните – бившата комунистическа партия и БСП. Те имат опит и са наясно с публичното пространство. А тези, новите, са значително по-страхливи.
– Каза ли го това на Иван Костов?
– Казахме си много откровени неща с г-н Костов. Стана приятен разговор. Но какво от това? Г-н Костов каза: „Аз съм министър-председател, а БНТ се коригира от НСРТ”.
– Как реагира на твоите проблеми майка ти?
– Майка ми е от плевенското село Тодорово. Тя е човек здраво стъпил на земята и за нея са изпълнени със съдържание думите: „Вярност, любов, омраза, патриотизъм”. Така са ме и възпитавали. Аз съм от село и се гордея с това. Селянинът може да бъде ужасно мил и ужасно жесток, изпитвал съм го на собствен гръб в семейството ми. В момента майка ми се чувства по-добре, защото Плевен в политическа окраска е по-червен град и, много е смешно, но сега хората одобряват повече това, което правя, отколкото преди.
– Не се ли харесваш самия ти в повече? Не си ли суетен в повече, дори грандоман?
– Ако ми личи, че имам по-хладно отношение към повечето хора, то е защото спазвам законите на шоубизнеса. А там се казва следното:„Колкото си по-далеч, толкова си по-желан. Колкото си по-недостижим и по-малко се знае за теб, толкова си по-интересен”. Ако гледам на себе си като на популярно лице или като на продукт на шоубизнеса, ато такъв съм усмихнат и любезен спрямо всички, или пък сядам на всяка маса, общувам с всички, които искат да общуват с мен – в един момент ще се обезценя, ще се преекспонирам, при мен ще настъпи инфлация. На никого не му е известно, че на Мадона миришат краката. Ако вие не я познавате отблизо, няма да знаете личните недостатъци. Съзнавам дълбоко, че каквото и да си говорим, аз и моят екип работим във фабрика за мечти.
– И за пари.
– Не знам в света дали има фабрика, която да не работи за пари. А фабриката за мечти работи с най-много пари. Нали още Маркс е казал – пари-стока-пари прим. Това е непрекъснато въртене на колелото. Как може да се спре? Спира го само социализмът, който казва, че всичко се прави с държавни пари и всички да са еднакво бедни. При мен няма държавна институция. Всичко е частно. И ако аз не се развивам правилно, ако не инвестирам правилно – няма да се пенсионирам богат. Пък и пари – те не са измерение само на това какво си си купил, а и на това какво може да направиш в професионален аспект. Ако всеки се опита да направи за себе си това, което аз се опитвам да правя за себе си, ще се оправим по-бързо, отколкото да разчитаме на Костов, Виденов или който и да е политик.
– Ако Мадона си крие миризливите крака, ти какво криеш? Какво не знаем за теб?
– Нормален съм. Имам си своите комплекси, слабости. Когато си известен, това е по-ужасно като усещане, защото е глупаво да се чувстваш самотен в стая, пълна с хора. Това означава, че между теб и останалите има вакуум, който ти си създал, или който обстановката е създала.
– На кое рамо можеш да заплачеш?
– Трудно ми е да плача на нечие рамо. Много съм близък със сестра ми. Тя е по- голяма от мен и с нея си споделям личните неща. В професионален аспект се доверявам на колегите, с които работя. Те са ми и приятели.
(Преди година (1997 ) Слави беше признал пред „Труд”: „Самотен съм. Явно съм достигнал някакво пределно емоционално състояние. Трябва нещо да променя в живота си, за да мога да продължа. На 30 години съм видял много и смятам, че мъжът трябва да е чаровен, широко скроен, да има достатъчно пари. Защато мъжът без пари няма самочувствие”.)
– Не те ли подминава любовта в тази бясна надпревара със самия теб сега?
– Жената, с която мога да съм, трябва да разбере, че аз съм се оженил на първо място за работата си. Също като хайдутина – за пушката си или за гората.
– А деца искаш ли да имаш?
– Замислям се и над този въпрос. Хубаво е да имаш деца. Много харесвам децата на Любо Дилов, които са прекрасни. Повечето от колегите ми сценаристи също имат деца. (Замисля се.) Със сигурност ще имам и аз деца. И то не едно. (Вдига поглед. Тъмни, дълбоки очи.)
– Погледна ме в очите и видях в тях тъга.
– А, тъга! Това е нещо лично. Няма тъга. Не си позволявам да показвам личните чувства към по-непознати хора.
– Ето, усети, че напипвам нещо в душата ти и си сложи бариерата.
– Трудно ми е. Боли ме, че нямаме национален ефир. Виждам как трябва да правя много компромиси, как екипът ми дава жертви. Трудно ми е, защото всичко, до което се докоснем, се разпада. Водят с нас безпочвена битка. Някой се опитва да ти каже, че в края на ХХ-и век не можеш да говориш това, което смяташ за правилно. Преди една година беше удобно да пеем възрожденски песни, сега не, преди не забелязваха песента „Тайсън”, сега казват, че е субкултура. Чувствам се като в глупав филм, като в „Параграф 22”. Затова ми е мъчно. Понякога на човек му е трудно да се пребори със системата.
– Когато излезеш на сцената, нямаш ли чувство, че започваш поредната си битка?
– Да, така е. И това е много хубаво. Всяка една изява на сцена пред много хора е някаква победа, ако успееш добре да си свършиш работата и загуба, ако не успееш. Аз съм върхът на иглата. Зад мен работи огромен екип и аз трябва да пресъздам всичко това, което те са сътворили. А се сблъскваме с толкова негативни неща – отношения, интриги, които не можеш да кажеш, но ти влияят предварително. И трябва да си спечелиш битката. (Въздъхва.) Като пея се чувствам най-добре.
– А как възстановяваш душевното си равновесие?
– Не пия. Пуша рядко, само когато съм нервен. Не пия дори кафе. Не употребявам наркотици. Спя малко. Страхувам се много да спя, защото си мисля, че ще пропусна нещо. Обядвам в офиса, вечерям на ресторант. Почти не закусвам, но нощем обичам да ям, и то киселите плодови млека на „Данон”. Някой да не каже, че правя реклама. (Смее се.)
– Като се погледнеш встрани, какво не харесваш в себе си?
– Избухлив съм. Малко са хората, на които не съм се карал. Е, после съжалявам но... Не се харесвам, че съм толкова дълъг, висок. Големи са ми краката. (Гледа върховете на обувките си.) Нося 47-и номер и трудно си намирам обувки. (Най-после чувам искрен смях и виждам отпускане на лицето му.)
– Разбират ли те колегите ти?
– Не съм лесен човек. Изисквам дисциплина, защото работата ни всъщност е бизнес и ако няма дисциплина – няма да стане. Радвам се, че повечето ме разбират, че по-голямата част от екипа ни остана с мен…
– А другите, които си тръгнаха, предадоха ли те?
– Не го приемам като предателство. Просто ние бяхме много различни. Живеехме като едно семейство в продължение на много години. Ужасно много обичам Камен Воденичаров, защото той е хубав човек, но в един момент разбрахме, че имаме различни представи за това, което искаме да ни се случи за в бъдеще. Единствената молба, която имах към тях, беше да оставим марката „Каналето” и всичко това, което сме правили заедно, в историята. И всеки да тръгне по своя път на чисто. Дори му предложих да се събираме два-три пъти в годината, да правим някакви награди, да не разваляме харизмата… Но не стана.
– Защо изведнъж разбрахте, че сте различни?
– Ами аз съм различен от Камен и от Мартина. А за да работим заедно, те трябваше да се съобразяват с мен. Те не искаха това.
– Не е ли страшно в един творчески екип един да е диктатор?
– Не! Аз съм шефът на фирмата. Аз съм продуцентът. Така е във всички фирми – някой трябва да кара влака. Съдружниците ми Дилов и Воденичаров ми бяха доверили аз да управлявам „Каналето” в неговата бизнесориентация, довериха ми аз да карам влака. И в един момент Камен каза: „Не ни е хубаво ти да караш влака, защото имаме други идеи”. „О, кей”, казах и…
– Сега липсват ли ти като партньори на сцената?
– Ужасно ми липсват. Вече не играя скечове, вече съм само водещ. А с Камен и с Тончо съм бил в ужасна кондиция, когато сме играли заедно. (Интонацията на гласа му се понижава) Но, както казват – развод по взаимно съгласие. Нищо лошо не нося в душата си.
– Пред какво можеш да преклониш глава?
– В личен плен, за да бъдеш с един човек, са нужни много компромиси. Това беше проблемът ми с колегите, с които бяхме големи приятели. Но ако в работата си направиш компромис, той се връща като бумеранг и рано или късно те удря по главата. Така че в професията трудно правя компромиси. Но японците са казали – вятърът си духа, тръстиката се огъва.
– Тази мисъл не е ли вратичка за огъване пред властта? Готов ли си на сделка?
– Засега никой не ми е предложил сделка. Иначе хубаво ми звучи – сделка. Мисля си, защо изведнъж се превърнахме в партиен враг, по-страшен от БСП, от опозицията? Пък ние не сме партия. Ние сме шоу. Аз работя сам, храня 70 човека. Искам да имам право на собствено мнение.
– Коя е Църквата ти?
– Аз съм атеист, но съм суеверен. На врата си нося икона на Свети Георги, паля редовно свещички. Православен християнин съм, кръщаван съм и смятам, че религията е едно от нещата, които ще донесат само добро за изстрадалите ни души. Вярата много помага и много крепи.
– Израз на какво са обиците ти – на едната кръст, на другата – китара?
– Гледам на себе си като на продукт на шоубизнеса, а там всеки се стреми да бъде различен. В шоубизнеса може бързо да изгрееш, но и бързо да залезеш. Това е машина, която те смачква. Докато работехме в„Каналето”, където изведнъж се създадоха шест звезди, обяснявах на колегите си, че най-важното е да разсъждаваш професионално и да спазваш правилата на бизнеса – да си по-далечен и по-недосегаем.
– Кога ще си пуснеш коса?
– Няма да си пускам коса. Така ми е много удобно. Пък и е хигиенично. Освен това черепът ми е много правилен. На много хора гола глава не им отива. Например Евтим Милошев има квадратна глава и без коса не му върви.
– Добро момче ли си?
– (Дълго се замисля) Ами, тимуровец съм. Няма човек, дошъл за помощ, и да съм го върнал.
– Какво ще направиш, ако някъде се засечете с вицепремиера Евгений Бакърджиев?
– Той е вицепремиер на правителство, което управлява в момента държавата, а аз съм възпитан човек. Може ли Джей Лено да мрази Клинтън за това, че Моника му направила свирка? Или пък да мрази Моника? Та това е бизнес. Политиците обаче не разбират това и злобата им към нас е персонална. Та до вчера Бакърджиев е бил само един инженер. А изведнъж като с чук го удрят славата, парите и властта. Ами те го шибват в главата и от него нищо не остава. Аз съм изживял славата, знаеш ли колко е трудно? Всички те познават. Не съм имал власт обаче. Представяш ли си колко пари потичат към властта? Можеш да направиш каквото си искаш. Дори само с едно вдигане на телефона ти си Слънцето, ти като като императора на Япония. Как няма да се промениш! С Бакърджиев се познаваме от преди изборите. С толкова хубави впечатления от него бях! А сега съм враг.
– И все враг ли ще си? Какви са ходовете ти?
– Не мога да повярвам – как не проумяха, че им дадохме най-хубавия ход да изчезнем от публичното пространство. Пуснахме в БНТ четири проекта, от които само един беше свързан с политическа сатира и с моята физиономия. Другите три бяха музикални. Защо не ни разрешиха да правим нещо, да се занимаваме с телеви- зия? Аз сам щях да се откажа от екрана. Ама всеки, който вземе властта, става много велик.
– Какво ти каза навремето Жан Виденов, когато изпя „Пътнико виден, пътнико off”?
– Знам, че след предаването е казал: „Не ги спирайте тези момчета. Оставете ги да правят, каквото си искат!”. Тогава през цялото време поддържахме контакт с БСП и със самия Жан Виденов. Отправяйки явни послания за сваляне на правителството от националната телевизия, която беше тяхна, пак имахме връзка с Клара Маринова, с Николай Добрев, със Светльо Мичев.
– Те знаеха ли какво ще правите предварително?
– Не. Но след като изпяхме „Пътнико Виден, пътнико оff” казаха, че и без това ситуацията в страната е много крива, всичко е като котел и по-добре да има вентил, откъдето да избие парата. Нали все пак процесът трябва да е демократичен. Какъв им беше проблемът да ни смачкат след тази песен? Що не казаха – има неразбория в договора с рекламата, както казаха сега? Не ние сме важни. Важно е отношението към хората, които те критикуват. Рано или късно това ще се обърне към теб.
– Но пък вие се накичихте със славата, че сте спомогнали за свалянето на Виденов!
– Това не е вярно. Никога не сме се изживявали като будители на народно въстание. Който е излязъл и се е ударил в гърдите, че е свалил Виденов, го погледни в очите и виж дали няма странен блясък. Виденов не бе свален нито от Костов, нито от „Каналето”, а от хората, на които им писна от него. Както един ден, ако и тези продължават да се изживяват като велики, на хората ще им писне и от тях. Може да е утре, може да е след 2 или след 10 години. А ние си вършим работата – и тогава, и сега. Спомням си, че точно преди две години бяхме хванати ръка за ръка на митингите с Костов, Соколов, Евгений Михайлов, Екатерина Михайлова, Надето Михайлова. Костов тананикаше „7-8 и ще си паднала”. Рамо до рамо бяхме. И нищо не сме искали. Дори една боза да ни почерпят!
– Кога не мислиш за работа и проблеми?
– Не мога да изключа. Искам, а не мога. Нося отговорност. Е, опитвам се отвреме навреме да се веселя. Ето, преди няколко дни гледах филма „Парламентьорът” с екипа.
– Стига с този екип. Къде са приятелите ти?
– Ама ти си странен човек! Откъде да дойдат приятелите? Времето ги отми. Станах друг, почнаха да ме гледат като свещена крава, което ме потресе. Приятелите ми отпреди, за да могат да ме приемат с новата ми физиономия и битност, също трябва да са се променили. Защо всички известни хора взимат наркотици, стават хомосексуалисти, алкохолици? Ами това е странна форма на ексхибиционизъм и самота.
– Но това е страшно!
– Ти го казваш. Аз не се оплаквам. Намерил съм си модела, в който да се чувствам прекрасно – с хората, с които работя. С тях ми е добре. Те са ми като семейство. Обичам ги.
– Имаш ли страхове?
– Да. Страх ме е от смъртта, от болести, от старостта. Не живея с мисълта, че винаги ще бъда млад и известен. Искам да приема всичко с достойнство и като дойде време, да мога да кажа: „Майната му” и да бъда мъж!
Последвайте ни и в Телеграм
