ПЕНЬО ПЕНЕВ – поет и журналист е роден на 7 май 1930 г. Известен е като „Поета с ватенката”. Работил е във в. „Димитровградска правда“. Бил е редактор във в. „Стършел“. За пръв път печата през 1947 г., но поради липсата на „пробивност“ и „адаптивност“ остава встрани от издателствата, където за негова сметка шестват посредствеността и партийната лоялност. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956), „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“(1959) и „Стихотворения“ (1961, посмъртно). Разочарован от социалистическата действителност, се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №18 на хотел „Москва“ в Димитровград. През 1970 г. общината в Димитровград учредява Националната литературна награда „Пеньо Пенев“.
„Нашият спомен гроб няма, нашите сълзи нямат сестри!”
„Сит е на думи светът!”
„Ако изгубиш пари – изгубил си нищо! Ако изгубиш чест – изгубил си нещо! Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!”
„Душата ми не е модерен ресторант, за да голяят в нея разни дами. Не искам аз тъй гордия талант да похабя в разни лични драми.”
„На тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!”
„Към бреговете на нови столетия ний сме едно поколение-мост!”
„Човекът е човек, когато е на път!”
„Не мечтая безсмъртие и пътища леки, а ватенка топла за зимния ден.”
„Запад, сложи си монокъла и виж колко богата е мойта страна!”
„Добре, че има детство, което да твърди, че хората не се раждат зли на този свят. В живота правех зигзаги, та нали и морският бряг е на зигзаг.“
–
Когато се наливаха основите
Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.
Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.
Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.
Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак –
но хората ще бъдат вече други
и друг – денят на бащиния праг.
Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи…
Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж…
Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори…
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!
О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха –
борба живяхме ний, борба!
Жребий
Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест –
за горест сякаш съм роден,
Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. –
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.
Горчилка пих, горях в тревоги,
интрига дните ми смрачи –
затуй и плачещи, и строги
сега са моите очи.
Ех, младост! – всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала –
ти само радост не позна!
СКИФ бг
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
