Повече от половината от българските ученици нямат умения за лична и професионална реализация в съвременния свят. Това вреди на обществото и икономиката ни.
Половината от българските ученици нямат умения като аналитично и критическо мислене, правене на логически взаимовръзки, четене с разбиране, осмисляне на събития, аргументиране, решаване на ежедневни проблеми. България е сред държавите с най-големи образователни неравенства в света – постиженията на учениците зависят от финансовото състояние на родителите им, от мястото, където живеят, от вида училище, в което учат.
Тези изводи ги чуваме на всеки три години от 2001-ва насам при излизането на резултатите от програмата за международно оценяване на учениците на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) – PISA. Така вече 22 години България подминава ясния знак, че образователната ѝ система не работи и пропилява поколение след поколение ученици.
Резултатите от изследването PISA 2022, които излязоха днес, са още по-тревожни и едни от най-ниските, откакто България участва в програмата на ОИСР. Делът на функционално неграмотните 15-годишни ученици в областите четивна грамотност и математика вече надхвърля 50%. Когато след три години тези ученици излязат на пазара на труда, те няма да могат да се реализират в силно конкурентната среда, в която диктуват правилата на новите технологии. Няма да могат да се съревновават с връстниците си от ЕС – България е на последно място сред държавите в съюза по математика и на предпоследно по четивна грамотност и природни науки (преди Кипър). А учениците от страните, които заемат челните места в цялата класация на PISA – източноазиатските държави, Естония, Швейцария, Канада, Нидерландия, Ирландия и др., са с цели учебни години по-напред в уменията си от българските 15-годишни.
Тези резултати не се отразяват само на учениците и бъдещата им реализация. Отразяват се и на обществото, в което живеем и което след няколко години напразно ще чака в него да се влеят активни граждани с желание и умения да променят средата около себе си към по-добро. Отразяват се и на икономиката ни, която страда от липса на качествен човешки ресурс.
Какво ни казва PISA
PISA не е тест, който измерва какво са научили учениците от теоретичния си учебен материал или след като са решили определен брой задачи от подобен тип. PISA е комплексен инструмент, който оценява доколко българската образователна система е подготвила младежите да приложат в живота си ученото в училище. Задачите на PISA са свързани с ежедневни казуси, в които учениците трябва да приложат ключови умения на XXI век. Затова PISA e много по-показателна за това доколко учениците са подготвени за живота отколкото българските национални външни оценявания и матури, които измерват основно научени наизуст концепции.
Тази година резултатите на българските ученици са притеснителни и в трите области на изследването – четивна грамотност, математика и природни науки. 53% от 15-годишните не са достигнали базисното равнище на умения по четивна грамотност според PISA, което ги прави функционално неграмотни. По математика съответният дял е 54%, а по природни науки – 48%. Ако прибавим и ученциите, които отпадат от училище преди IX клас, когато се провежда PISA, делът на функционално неграмотните български граждани скача още повече.
България има и много малък дял ученици, които стигат до най-високите нива на умения – само 2% по четивна грамотност, 3% по математика и 1% по природни науки. През 2022 г. намаляват резултатите включително на най-добре представящите се български младежи – което показва, че когато една образователна система не е ефективна, това се отразява на всички ученици.
Резултатите на България са лоши откакто участваме в изследването, но тази години спадът е особено сериозен. PISA показва, че сегашните 15-годишни са с една учебна година по-назад от 15-годишните през 2012 г. Това може да се обясни с липсата на положителни промени в два от най-важните фактори за успеха на учениците – качеството на преподаването и учебните програми, които в днешния високо технологизиран свят не помагат с нищо на учениците.
PISA показва още, че България се проваля в това да компенсира негативните ефекти на социално-икономическата семейна среда на учениците. Ножицата между младежите, които учат в така наречените елитни училища в големите градове и идват от семейства с по-висок икономически статус, и връстниците им от професионални гимназии в по-малки населени места и от непривилегировани социално-икономически слоеве е огромна. Според доклада на ОИСР България е една от само десет държави в цялото изследване, в които най-малко 50% от разликата в постиженията на учениците се обяснява с различията между училищата. (Като тук трябва да отбележим, че успехът на учениците от профилираните гимназии често се дължи не на учителите им от училище, а на тези от частните им уроци.) Тази ножица се доказва всяка година и от националните ни изпити, но България не полага никакви усилия за затварянето ѝ.
Какви са причините за ниските резултати
Данните от PISA дават огромно поле за професионален анализ и осмисляне на резултатите, което трябва да бъде и основа за националните ни политики в образованието.
Резултатите на учениците най-общо са функция на два фактора – начина на преподаване (което зависи от това кой става учител, как е подготвен и как е подкрепен) и учебното съдържание в учебните програми.
Образователната ни система, а и обществото ни, нямат високи изисквания към уменията, нагласите и мотивацията на хората, които стават учители. Критериите са ниски още на входа на педагогическите факултети, не се завишават нито при завършването на бъдещите учители, нито при кандидатстването им за свободните места в училищата. Подборът е основно по административни критерии. Същата е ситуацията и при директорите, а те са хората, от които зависи как ще работи едно училище и какъв ще е персоналът му.
Учителите (и директорите) не получават качествена подготовка – както в университетите, така и в продължаващата им квалификация. Обучителните програми и начините на преподаване във висшите училища до голяма степен са остарели и несъобразени с актуалните теории за ученето. По-голямата част от допълнителните обучения, които би трябвало да надграждат и осъвременяват уменията на директорите и учителите след като вече са в училище, се случват проформа и нямат отражение върху качеството на преподаване на учителите и върху управленските умения на директорите.
Директорите и учителите не получават подкрепа по време на работата си. Системата за наставничество не работи ефективно, регионалните управления на образованието нямат капацитет да съдействат на училищата за подобряване на работата им. Останалите специалисти, които имат роля в ученето на учениците – психолози, ресурсни учители, помощник-учители, медиатори, социални работници и др., са неглижирани откъм условия за работа и не могат да оказват качествена подкрепа на учителите.
Директорите и учителите нямат и справедливи и обективни стимули за професионално развитие – качеството на тяхната работа не се отразява на тяхното развитие в кариерата, атестацията на работата им не се извършва по обективни стандарти и това демотивира и отказва много учители от професията. По данни на Световната банка 90% от новоназначените учители в България напускат училище до третата си година след започване на работа.
Учебните програми пък не са съобразени с различните нужди на учениците и изискванията на съвременния свят и не формират умения за мислене. Те продължават да стимулират наизустяването на учебен материал и ученето заради самото учене, а не с цел приложение в живота.
Ако учебните програми не се променят – но истински, като философия и концепция, а не само с местене на материал от един клас в друг – и не пречупят академичното знание през приложението му в живота, използването им ще носи все по-намаляващи резултати. Първо, защото не развиват уменията, които обществото и икономиката търсят, и второ, защото днешните ученици (за щастие) са много по-малко склонни да учат “за шестица” без да виждат къде ще използват наученото.
Освен качеството на преподаването и на учебните програми, България трябва да направи и сериозно преосмисляне на структурата на образователната система и ранното профилиране на ученици. PISA недвусмислено показва, че държави, в които учениците се профилират по-късно – след IX клас, показват по-добри резултати. Такива реформи направиха страни като Естония и Полша, което доведе и до повишаване на уменията на учениците им. В България учениците започват да ходят на изпити за така наречени елитни училища още в IV клас, а селектирането след VII-ми и огромната инвестиция на родителите в частни уроци напълно затвърждава неравното качество на образованието, което българските деца получават.
Да изживеем нашия PISA шок
Когато излизат резултатите от първото издание на PISA през 2001 г. и Германия осъзнава, че образователната ѝ система всъщност не подготвя учениците си толкова добре, колкото и институциите, и обществото си мислят, в страната започват да говорят за “PISA шок”. Шокът не приключва с няколко дни медийно говорене, а става двигател на цялостна реформа на германските училища и девет години по-късно положителните резултати се виждат.
Макар България да се проваля във вече осем издания на международното изследване, страната ни продължава да не изживява своя PISA шок. Нито институциите, нито образователната система, нито обществото ни не се стряскат и не признаваме, че имаме огромен проблем – проваляме повече от половината от учениците, а с това и страната си.
Време е да се стреснем. Да анализираме в дълбочина данните, които PISA ни дава, да се поучим от опита на други страни и да действаме смело с решителни големи стъпки. Резултатите на PISA 2025 няма да са по-добри. Но за PISA 2028 и PISA 2031 имаме шанс, ако започнем истинските реформи веднага – ако подобрим подготовката на учителите, сменим философията и концепцията на учебните програми, приключим със селектирането на учениците и осигурим качествено образование на всички деца без значение от това къде учат. Истинските реформи ще предизвикат голям дискомфорт. Но трябва да се подготвим да го понесем – не за да се изкачим напред в класацията на PISA, а в името на бъдещето на българските деца.
Използваме бисквитки, за да гарантираме, че Ви предоставяме най-доброто изживяване на нашия уебсайт. Ако продължите да използвате този сайт, ще приемем, че сте съгласни.
We use cookies to ensure that we give you the best experience on our website. If you continue to use this site we will assume that you are happy with it.OkПолитика на поверителност
Резултатите от PISA: знак, който България вече 22 години не вижда
Повече от половината от българските ученици нямат умения за лична и професионална реализация в съвременния свят. Това вреди на обществото и икономиката ни.
Половината от българските ученици нямат умения като аналитично и критическо мислене, правене на логически взаимовръзки, четене с разбиране, осмисляне на събития, аргументиране, решаване на ежедневни проблеми. България е сред държавите с най-големи образователни неравенства в света – постиженията на учениците зависят от финансовото състояние на родителите им, от мястото, където живеят, от вида училище, в което учат.
Тези изводи ги чуваме на всеки три години от 2001-ва насам при излизането на резултатите от програмата за международно оценяване на учениците на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) – PISA. Така вече 22 години България подминава ясния знак, че образователната ѝ система не работи и пропилява поколение след поколение ученици.
Резултатите от изследването PISA 2022, които излязоха днес, са още по-тревожни и едни от най-ниските, откакто България участва в програмата на ОИСР. Делът на функционално неграмотните 15-годишни ученици в областите четивна грамотност и математика вече надхвърля 50%. Когато след три години тези ученици излязат на пазара на труда, те няма да могат да се реализират в силно конкурентната среда, в която диктуват правилата на новите технологии. Няма да могат да се съревновават с връстниците си от ЕС – България е на последно място сред държавите в съюза по математика и на предпоследно по четивна грамотност и природни науки (преди Кипър). А учениците от страните, които заемат челните места в цялата класация на PISA – източноазиатските държави, Естония, Швейцария, Канада, Нидерландия, Ирландия и др., са с цели учебни години по-напред в уменията си от българските 15-годишни.
Тези резултати не се отразяват само на учениците и бъдещата им реализация. Отразяват се и на обществото, в което живеем и което след няколко години напразно ще чака в него да се влеят активни граждани с желание и умения да променят средата около себе си към по-добро. Отразяват се и на икономиката ни, която страда от липса на качествен човешки ресурс.
Какво ни казва PISA
PISA не е тест, който измерва какво са научили учениците от теоретичния си учебен материал или след като са решили определен брой задачи от подобен тип. PISA е комплексен инструмент, който оценява доколко българската образователна система е подготвила младежите да приложат в живота си ученото в училище. Задачите на PISA са свързани с ежедневни казуси, в които учениците трябва да приложат ключови умения на XXI век. Затова PISA e много по-показателна за това доколко учениците са подготвени за живота отколкото българските национални външни оценявания и матури, които измерват основно научени наизуст концепции.
Тази година резултатите на българските ученици са притеснителни и в трите области на изследването – четивна грамотност, математика и природни науки. 53% от 15-годишните не са достигнали базисното равнище на умения по четивна грамотност според PISA, което ги прави функционално неграмотни. По математика съответният дял е 54%, а по природни науки – 48%. Ако прибавим и ученциите, които отпадат от училище преди IX клас, когато се провежда PISA, делът на функционално неграмотните български граждани скача още повече.
България има и много малък дял ученици, които стигат до най-високите нива на умения – само 2% по четивна грамотност, 3% по математика и 1% по природни науки. През 2022 г. намаляват резултатите включително на най-добре представящите се български младежи – което показва, че когато една образователна система не е ефективна, това се отразява на всички ученици.
Резултатите на България са лоши откакто участваме в изследването, но тази години спадът е особено сериозен. PISA показва, че сегашните 15-годишни са с една учебна година по-назад от 15-годишните през 2012 г. Това може да се обясни с липсата на положителни промени в два от най-важните фактори за успеха на учениците – качеството на преподаването и учебните програми, които в днешния високо технологизиран свят не помагат с нищо на учениците.
PISA показва още, че България се проваля в това да компенсира негативните ефекти на социално-икономическата семейна среда на учениците. Ножицата между младежите, които учат в така наречените елитни училища в големите градове и идват от семейства с по-висок икономически статус, и връстниците им от професионални гимназии в по-малки населени места и от непривилегировани социално-икономически слоеве е огромна. Според доклада на ОИСР България е една от само десет държави в цялото изследване, в които най-малко 50% от разликата в постиженията на учениците се обяснява с различията между училищата. (Като тук трябва да отбележим, че успехът на учениците от профилираните гимназии често се дължи не на учителите им от училище, а на тези от частните им уроци.) Тази ножица се доказва всяка година и от националните ни изпити, но България не полага никакви усилия за затварянето ѝ.
Какви са причините за ниските резултати
Данните от PISA дават огромно поле за професионален анализ и осмисляне на резултатите, което трябва да бъде и основа за националните ни политики в образованието.
Резултатите на учениците най-общо са функция на два фактора – начина на преподаване (което зависи от това кой става учител, как е подготвен и как е подкрепен) и учебното съдържание в учебните програми.
Образователната ни система, а и обществото ни, нямат високи изисквания към уменията, нагласите и мотивацията на хората, които стават учители. Критериите са ниски още на входа на педагогическите факултети, не се завишават нито при завършването на бъдещите учители, нито при кандидатстването им за свободните места в училищата. Подборът е основно по административни критерии. Същата е ситуацията и при директорите, а те са хората, от които зависи как ще работи едно училище и какъв ще е персоналът му.
Учителите (и директорите) не получават качествена подготовка – както в университетите, така и в продължаващата им квалификация. Обучителните програми и начините на преподаване във висшите училища до голяма степен са остарели и несъобразени с актуалните теории за ученето. По-голямата част от допълнителните обучения, които би трябвало да надграждат и осъвременяват уменията на директорите и учителите след като вече са в училище, се случват проформа и нямат отражение върху качеството на преподаване на учителите и върху управленските умения на директорите.
Директорите и учителите не получават подкрепа по време на работата си. Системата за наставничество не работи ефективно, регионалните управления на образованието нямат капацитет да съдействат на училищата за подобряване на работата им. Останалите специалисти, които имат роля в ученето на учениците – психолози, ресурсни учители, помощник-учители, медиатори, социални работници и др., са неглижирани откъм условия за работа и не могат да оказват качествена подкрепа на учителите.
Директорите и учителите нямат и справедливи и обективни стимули за професионално развитие – качеството на тяхната работа не се отразява на тяхното развитие в кариерата, атестацията на работата им не се извършва по обективни стандарти и това демотивира и отказва много учители от професията. По данни на Световната банка 90% от новоназначените учители в България напускат училище до третата си година след започване на работа.
Учебните програми пък не са съобразени с различните нужди на учениците и изискванията на съвременния свят и не формират умения за мислене. Те продължават да стимулират наизустяването на учебен материал и ученето заради самото учене, а не с цел приложение в живота.
Ако учебните програми не се променят – но истински, като философия и концепция, а не само с местене на материал от един клас в друг – и не пречупят академичното знание през приложението му в живота, използването им ще носи все по-намаляващи резултати. Първо, защото не развиват уменията, които обществото и икономиката търсят, и второ, защото днешните ученици (за щастие) са много по-малко склонни да учат “за шестица” без да виждат къде ще използват наученото.
Освен качеството на преподаването и на учебните програми, България трябва да направи и сериозно преосмисляне на структурата на образователната система и ранното профилиране на ученици. PISA недвусмислено показва, че държави, в които учениците се профилират по-късно – след IX клас, показват по-добри резултати. Такива реформи направиха страни като Естония и Полша, което доведе и до повишаване на уменията на учениците им. В България учениците започват да ходят на изпити за така наречени елитни училища още в IV клас, а селектирането след VII-ми и огромната инвестиция на родителите в частни уроци напълно затвърждава неравното качество на образованието, което българските деца получават.
Да изживеем нашия PISA шок
Когато излизат резултатите от първото издание на PISA през 2001 г. и Германия осъзнава, че образователната ѝ система всъщност не подготвя учениците си толкова добре, колкото и институциите, и обществото си мислят, в страната започват да говорят за “PISA шок”. Шокът не приключва с няколко дни медийно говорене, а става двигател на цялостна реформа на германските училища и девет години по-късно положителните резултати се виждат.
Макар България да се проваля във вече осем издания на международното изследване, страната ни продължава да не изживява своя PISA шок. Нито институциите, нито образователната система, нито обществото ни не се стряскат и не признаваме, че имаме огромен проблем – проваляме повече от половината от учениците, а с това и страната си.
Време е да се стреснем. Да анализираме в дълбочина данните, които PISA ни дава, да се поучим от опита на други страни и да действаме смело с решителни големи стъпки. Резултатите на PISA 2025 няма да са по-добри. Но за PISA 2028 и PISA 2031 имаме шанс, ако започнем истинските реформи веднага – ако подобрим подготовката на учителите, сменим философията и концепцията на учебните програми, приключим със селектирането на учениците и осигурим качествено образование на всички деца без значение от това къде учат. Истинските реформи ще предизвикат голям дискомфорт. Но трябва да се подготвим да го понесем – не за да се изкачим напред в класацията на PISA, а в името на бъдещето на българските деца.
Източник: Фондация „Заедно в час“
Последвайте ни и в Телеграм