Има нещо призрачно в празните улици и особено в празните площади. Най-мрачно е отсъствието на децата. Беше ни дошло до гуша от изнурителните скандали в държавата. Обществото е разпокъсано на парчета и конфронтацията е навсякъде. Усещането, че светът е неуютен, неприветлив и зъл, че не е било добре да си попаднал в този свят, а това значеше несъзнато отричане на Божията воля и промисъл
По хората бяха полепнали петната на омерзението и изведнъж това обречено общество, се оказа, че има ресурси – човещина, емпатия, воля…Изпитанията и трудностите ни помагат да се приближим до Бога. По един парадоксален начин човек открива, че е безсмъртен тогава, когато осъзнае, че е смъртен. Именно сега е време да проявяваме самодисциплина, самообладание, самонаблюдателност, да щадим хората около себе си, да им даваме сили и кураж, да ги разсмиваме. Описаното в „Осъдени Души“ е сходно с това, което преживяваме днес. Това казва за Фрог нюз писателката Теодора Димова.
– Г-жо Димова, призрачна ли е България след обявяване на извънредното положение. Улиците пустеят. Училищата мълчат. Усещате ли някакви репресии срещу нормалността?
– Удивлява ме колко бързо свикнахме с тази призрачност. В началото не можехме да повярваме, наблюдавахме с някакъв потрес, смятахме, че неусетно полудяваме. Повечето хора не са свикнали да живеят сами сред четири стени, сами по цял ден в една стая, а за един писател това е единствено възможното време за размишление, писане, четене, не можеш да бъдеш писател и да не си свикнал да живееш сам в стаята си, сам пред компютъра си. В първите дни от тази призрачност наблюдавахме това, което се случва с невярващ потрес, как е възможно, как стигнахме дотук, струваше ни се, че това не се случва на живо, не се случва с тях, че сме попаднали във филм, който скоро ще свърши, в сън, от който всеки миг ще се събудим и животът ще продължи в познатото си русло. А сега вече имаме съвсем ново ежедневие. Няма го оживлението, шума, настроението, преди всичко възрастни хора, сами, умислени, забързани, най-мрачно е отсъствието на децата. Наистина има нещо призрачно в празните улици и особено в празните площади, но репресии срещу нормалността мисля, че е неуместен израз, напротив, нормалното, разумното е да се спазват ограниченията, обратното е безотговорно, опасно и нахално.
– Поставят ли пандемията и коронавирусът на изпитание моралните устои на нашето общество? С кои ценности трябва да се противопоставим, за да оцелеем?
На нас ни беше дошло до гуша от изнурителните скандали в държавата, неуредиците, арогантната алчност на политиците, апартаментите, терасите и къщите им за гости, заядливите крясъци на опозицията в лицето на партията на бившите комунисти, на нас не ни се занимаваше повече с безсрамните наследници на някогашната партия-държава, с обременената им представа за демокрация, имахме нужда да се освободим от хватката на злободневието, от зловонието му, заливащо държавата, от непрестанното надвикване кой за кого е и против какво е, защото обществото беше разпокъсано на парчета и конфронтацията беше навсякъде, и омразата шестваше между хората, и оставаше в устата горчив и тръпчив вкус, и печално чувство за липса на уважение, загриженост и топлота към другия, а това оставаше усещането, че светът е неуютен, неприветлив и зъл, че не е било добре да си попаднал в този свят, а това значеше несъзнато отричане на Божията воля и промисъл, значеше глух бунт срещу Него, а както знаем всеки такъв бунт беше завършвал с крах и печал. Да, хората не го осъзнаваха, но по тях бяха полепнали петната на омерзението, които те не искаха да забелязват, защото не знаеха как да се очистят от тях. В това състояние, струва ми се, ни завари кризата. И изведнъж от това почти обречено общество, което се опитах да опиша, се оказа, че има ресурси, човещина, емпатия, воля, енергия да се защити, да вземе всички възможни предпазни мерки. За мен това е абсолютно удивително. Никога не бих предположила, че може да се окаже така. Подвигът на лекарите, полицията, подвигът на учителите, подвигът на децата пред компютрите. Излизането на предна линия на човек като генерал Мутафчийски.
– Този вирус май ни затвори в къщите и в себе си. Светът е затворен, държавата ни е затворена. Как се живее само с онлайн общуване? Книгите спасение ли са в случая?
– Аз не съм съвсем точния човек, на който да зададете такъв въпрос, защото един писател живее затворен в себе си. Не трябва да забравяме мисълта на Паскал, че цялото нещастие на хората се дължи единствено на неспособността им да останат спокойно в стаята си. В този смисъл новата ситуация ни дава възможност да преоткрием себе си, да погледнем себе си с нови очи.
– Като че ли днешните милосърдие и благотворителност са повече показни и дори някакъв вид бизнес? Някои дори в страданието и заразата видяха алъш-вериш…
– Сигурно има и такива хора, да. Но те са малцинство. Тринайсет годишното момче, което отвори касичката си, за да подари събраните пари на болница, не е показен жест, а жест, който разплаква. Събраните за един ден пари за пет респиратора в Александровска също. Емпатията и солидарността ни заливат отвсякъде. Повече хора откриват фалша на показното милосърдие. Повече хора стават непримирими към грозния алъш-вериш на гърба на страдащото общество.
– Може би пък тази драма е преход към истинската свобода? Националното ни семе може да покълне истински? Казвате, че може да си в положение на роб и пак да си свободен. Как е възможно това?
– Да, непрекъснато се натъквам на такива парадокси. Както може да си много богат, а да си много беден. По човека са полепнали – в себе си аз ги наричам – петна на омерзението. И обикновено човек се прави, че не ги забелязва, защото не знае как да се справи с тях, как да се очисти. Те са не по-малко заразни и прилепчиви от коронавируса. И автоматично и някак неосъзнато ги приема като част от нормалното и заживява с тези петна, докато рано или късно не получи духовна пневмония, както я наричам, едно срамно и грозно разрастване на егото, едно самовъзгордяване, което е отблъскващо и комично едновременно. И няма лек, и няма изцеление за този вид пневмонии, нито антибиотиците помагат, нито психологическите терапии, до които такива хора неизменно стигат или пък практикуват. Но това нямаше как да им се разкаже. Исках да посоча и друг такъв парадокс. Да, изпитанията и трудностите ни помагат да се приближим до Бога. По един парадоксален начин човек открива, че е безсмъртен тогава, когато осъзнае, че е смъртен. А свободата е вътрешно състояние.
– Има ли българинът сили да надрасне страха. Повечето българи сякаш са свикнали да облизват праха на обувките на онези горе, над нас? Малодушието накъде води?
– Няма начин да не сме под напрежение в този принудителен пост, в това душевно утеснение. Няма как да не сме изнервени, на моменти унили, изплашени. Това е съвсем човешко и разбираемо. Но именно сега е време да проявяваме самодисциплина, самообладание, самонаблюдателност, да щадим хората около себе си, да им даваме сили и кураж, да ги разсмиваме. Има хора, които се държат така, сякаш току що са получили лично от генерал Мутафчийски есемес, че са смъртни, че подлежат на тление, че пръст са и в пръст ще се превърнат. Като че ли въпросът за смъртта едва сега е достигнал до съзнанието им, не могат да овладеят истерията си, подлагат на унищожителна критика всичко и всички.
– А може би ни липсват лидери на духа? Не удря ли часът на писателите да събудят хората, да ги поведат?
– Писателите, разбира се, допринасят. Но човек сам се събужда. Човек сам се обръща към самия себе си. Сам открива промисъла, пътя, истината. Особеното на духовното лидерство е в това, че то е ненатрапчиво, то не се самоизтъква, сам трябва да го забележиш, да го оцениш и да го последваш.
– Г-жо Димова, каква е вашата оценка за съвестта на словото в България?
– Един писател живее „спокойно в стаята си”. Духовните сътресения са неговия дом, неговите улици и площади, неговата храна. Писателите са различни от другите хора, да. И що за нормалност може да има в един човек, който живее в кръвта на сътресенията? Що за уравновесеност може да се очаква от него? Обективно погледнато на писателите въобще не бива да се вярва, защото те нямат чувство за реалност. Но ето още един парадокс – именно към писателите има най-голямо доверие и тяхното мнение се търси, за да се артикулира новата реалност.
– Какво би казал великият Димитър Димов, ако можеше за миг да надзърне в нашия свят. Ще види ли „Осъдени Души“?
– Не зная. Не обичам да говоря от негово име. Днес, 1 април, е годишнина от неговата смърт. Хора като него са огромна рядкост не само за нашата страна, а и изобщо. Неговата преждевременна загуба е нанесла непоправими щети на българската литература. Описаното в „Осъдени Души“ е сходно с това, което преживяваме днес. Разликата е, че днес мащабът е глобален и засяга всеки. В Библията има израз „който чете, нека разбира“. Това важи и за литературата.
– Казват, че извън църквата сме извън Христос. Но извънредното положение май налага друго. Няма ли точно Бог да ни помогне да запазим или открием мярката за човечност?
– Да, не може дълго време да се вярва в Христос и да се остане извън църквата, това съм го разбрала от собствен опит. Защото вярата тогава не се развива, остава в зародиш, не расте, няма естествена своя среда, защото църквата е тяло Христово. Но съм против това да намесваме Бога в този момент и да говорим от Негово име. По-добре би било да обърнем поглед към себе си. Да осъзнаем в какви излишества сме живели, да разберем колко малко ни е достатъчно. Царството Божие е вътре в нас.
– След „Поразените“ какво ново да очакваме от Тедора Димова?
– Работя над нов текст. Но той непрекъснато се променя, драматургичната му конструкция пропада заради новите реалности, които така смайващо внезапно се появиха. Така че изобщо не зная дали ще успея да слея в едно отделните парчета. Опитвам се.
– Подарете една ваша мисъл от романите ви на Фрог нюз?
– Колко арогантно сме живели! Тя е от последните ми ежеседмични колонки.
Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“, както и повестта „Последният рожден ден“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман – „Поразените“ – излезе през август 2019 г., публикуван от издателство „Сиела“.
Въпросите зададе: Красен Бучков
Фрог нюз
Последвайте ни и в Телеграм
