„Така или иначе лявото по света в момента се е свело, поради липса на теория, до позорна гледка. Левите лидери (от най-левите до най-десните измежду тях) са свели лявото до грижа за маргиналното. Това не е лошо, но е напълно недостатъчно. Сега се връщам към опасността пред хората. Ако в доскорошната наша ситуация човек бива експлоатиран като животно и няма достъп до елементарни права и блага, сега пак имаме „животно“, само че в съвсем друг вид. Опасността за хората е да станат домашни любимци. Натам сме се насочили. Човекът – домашен любимец на свръхчовека. Това не е традиционното отношение капиталист-работник, не е труд-капитал. Това е много по-лошо – елитна, безсмъртна, умна, красива раса на власт срещу тълпа от храненици – глупави, страхливи, доволни.Две утопии, две отвдъности с възможен диалог – „свободни като равни“ срещу „равни като свободни“. Нека да погледнем какво се случва с тези две по време на сегашния коронавирус. Какво се инжектира – дясно или ляво? Във Вашето изложение (това е главното, с което не съм съгласен) Вие аргументирате, че това е дясна инжекция. Аз – обратно – мисля, че тя е стихийно лява. И то много силна и много лява. Короно-истерията ни разказва, че нашето най-важно равенство е телесно равенство. Че хората са равни, защото имат тяло и правото на равенство на телата е над всички останали права. Неслучайно съпротивата (което е срамна работа, но е така) срещу тази истерия се води от десните. Дейците на съпротивата са десни, това е абсурд, но факт. Президентът Тръмп е начело на съпротивата, самото дясно. Защото седи на класическото „Аз съм свободен, ти си свободен, следователно сме равни. Не ми разказвай, че сега трябва да ми спреш производството, за да спасиш двама старци“. Нарочно го преиначавам гротескно. Следователно сме отишли на много по-дълбоко ниво, отколкото обикновена политическа история, обикновен сблъсък между ляво и дясно, където е лесно изчислимо. Левият на страната на доброто, десният на страната на себе си. Но не е така…. Трябва да изразя своята убеденост, че главната мисъл на Маркс все пак е в сила. Не говоря за класовата теория или за диктатурата на пролетариата. Карл Маркс е първият, който сериозно показва как капитализмът има вътрешна граница, а не външна. Вътрешната граница е това, от което ще загине; не е от външното. Не водата ще свърши, не работниците ще станат много (демографски взрив), не ресурсите ще приключат, не вирус ще ни нападне и т.н. Има вътрешно противоречие, което ще унищожи преходното състояние на човечеството наречено капитализъм.“ Това пише Андрей Райчев в свое писмо до анархиста Георги Константинов. Публикуваме целия текст.
Това писмо е част от кореспонденция между Андрей Райчев и анархиста Георги Константинов. Публикуваме го със съгласието на двамата, като г-н Константинов държи неговата част да остане извън медийно внимание.
Здравейте, Георги!
Благодаря за Вашия текст. Не съм изненадан, но все пак той ми напомни каква огромна чувствителност към социалната болка имате. Доказателство, за което, разбира се, е и целият Ви живот. Аз като значително по-конформен и несмел човек (надявам се не и несвободен) мога да прозвуча на Ваш фон като циник, но все пак изложа своите съображения. Това, впрочем, е донякъде естествено „съотношение“ в спора на един истински и „вечен“ анархо-комунист като Вас и един бивш комунист, а сега социал-демократ, какъвто съм аз.
Без да подценявам ничие страдание, без да подценявам това Ваше описание на фундаменталната несправедливост и несвобода на сегашния свят, аз все пак не искам да подценя и огромните успехи на труда, в борбата му срещу капитала; огромните му завоевания. Дума не може да става да изхвърлим зад борда 200-годишно усилие на тези полу-животни, както ги заварваме в началото на 19-ти век във фабриките – с 16-часов работен ден, покрити с въшки, недоживяващи и 30 години и т.н., и т.н. – усилия довели до сегашното положение на труда с извоювана пенсионна система, социална система на осигуровки, здравна и образователна система.
Разбира се, че това може да изглежда недостатъчно на фона на общественото богатство и неравенство. Но класическите и традиционни болежки и недъзи като цяло са в миналото, а опасностите, за човека на труда са нови, други. За съжаление старите не са съвсем отшумяли и не казвам да ги пренебрегваме, но все пак централната и главна (поне що се отнася до т.нар. златен милиард) опасност е друга или поне това е моето убеждение.
Да направя една историческа скоба. Като марксист за мен тя е важна. Сега се вижда ясно, че Маркс губи спора с Бакунин. Планът на Маркс за революция (предмет на обсъждане през 50-те и 60-те години на 19-ти век между тези двама велики мислители) е основан върху идеята за диктатура на пролетариата, която донесе прекалено много илюзии и страдания, утопия и насилие. Планът за революция, както и смяташе Бакунин, се оказа с максимален хоризонт самата революция. Вече сме сигурни, че той не греши: не можеш да направиш революция с по-дълъг от нея самата план. От друга страна марксизмът загуби и спора със социал-демокрацията. Каутски, Бeрнщайн и цяла серия мислители се оказаха прави: трудещите се спечелиха много повече от тактиката на онова, което беше обвинявано в „десен ревизионизъм“.
Днес, обаче, ние имаме почти пълна липса на теория, която да „ръководи“ лявото. С това е свързана и дълбоката криза на лявото, тъй като лявото по природа изисква „картинка“. Може би илюзия, може би утопия, но така или иначе картинка за бъдеще, за което се бори. Левите не са идиотите, които не знаят, че силният побеждава слабия, че големият изтласква малкия, че дебелият смачква тънкия. Левите са тези, които не искат това да е така. Следователно за лявото картината на бъдещето е решаваща. Струва си часове да се точи ножа, за да се отреже един път, отколкото обратното да се реже с тъп нож, който само кълца. Тоест струва си години да се теоретизира, стига да се действа правилно два месеца.
Така или иначе лявото по света в момента се е свело, поради липса на теория, до позорна гледка. Левите лидери (от най-левите до най-десните измежду тях) са свели лявото до грижа за маргиналното. Това не е лошо, но е напълно недостатъчно.
Сега се връщам към опасността пред хората. Ако в доскорошната наша ситуация човек бива експлоатиран като животно и няма достъп до елементарни права и блага, сега пак имаме „животно“, само че в съвсем друг вид. Опасността за хората е да станат домашни любимци. Натам сме се насочили.
Човекът – домашен любимец на свръхчовека. Това не е традиционното отношение капиталист-работник, не е труд-капитал. Това е много по-лошо – елитна, безсмъртна, умна, красива раса на власт срещу тълпа от храненици – глупави, страхливи, доволни.
Само, драги Георги, да не ме заподозрете, че се записвам при покойните Баадер и Майнхоф. Но все пак тези хора за първи път (без да одобрявам в каквато и да било степен тяхната практика) набелязват вододела. Тогава възниква новото. Те са тези момчета и момичета, които (при цялото безумие и неправда на това което правят) фиксираха появата на нова историческа ситуация.
Пред нас е еко-паникьосано (а както виждаме от последните истории и медицински паникьосано), конспиративно мислещо, истерично същество, което не е и дребнобуржоазно, защото бива изтласкано от производството и съвсем скоро ще сключи сделката „800 евра срещу пасивност“. Същество, което въобще не може да се съпротиви на изкуствения интелект и на неговите системи от Big data, съвсем не може да се съпротиви на ДНК-технологиите и техните последици от чудовищен характер; не може да се съпротиви срещу нищо важно. Както виждаме от последната история и истерия, то може да бъде лесно плашено и привеждано с елементарни медийни техники (а в бъдеще това ще става по-често и по-специализирано) в ситуация на покорство и внушаемост.
Тук трябва да изразя своята убеденост, че главната мисъл на Маркс все пак е в сила. Не говоря за класовата теория или за диктатурата на пролетариата. Карл Маркс е първият, който сериозно показва как капитализмът има вътрешна граница, а не външна. Вътрешната граница е това, от което ще загине; не е от външното. Не водата ще свърши, не работниците ще станат много (демографски взрив), не ресурсите ще приключат, не вирус ще ни нападне и т.н. Има вътрешно противоречие, което ще унищожи преходното състояние на човечеството наречено капитализъм.
Можем ли да твърдим, че днес наблюдаваме безпрецедентно вътрешно състояние? Не попадаме ли в хипотезата на всички дейци, които казват „винаги е било друго, но сега вече може“. Това е една лоша и истерична претенция – „никога не е било възможно, пък сега ние изведнъж ще подарим на човечеството неговото щастие“. Не е добра позата, но има основание да се мисли, че наистина сме в уникална ситуация.
Ние сме в такава ситуация, защото сме достигнали границата на собственото си определение като раса. Човекът достигна своите кодове.
Човекът достигна биологическия си код и може да твори от себе си друго биологическо същество и това е епохално събитие. Никъде „не пише“ какво да бъде това ново същество – с шест рога ли, с две глави ли, безсмъртно ли.
И второ, човекът е приближил предела на своите интелектуално-логически кодове. Някой вече може да знае всичко за всички едновременно.
Това са две много страшни ситуации, огромно изпитание за човечеството, сравнимо само с индустриалната революция и с усядането на хората, когато престават да са номади. И ние сме напълно неготови за тази епохална промяна. Даже мислителите не са готови, да не говорим за масите, те даже на я чувстват. Цял народ само за месец беше приведен в състояние „сички ше Омрем“, това е потресаващо. И аз съм напълно сигурен, че това не беше направено от някакви пропагандни центрове, а възникна по един стихийно случаен начин. И да добавя, това не е състоянието на българския народ, ако беше така с мед да го мажеш. Самоизманипулира се целия свят.
300 години от най-левите до най-десните деятели на Просвещението се опитват да развиват човечеството, т.е. тяхната програма работи. И тя напълно постигна всичко, което търсеше. Замени религиозния мироглед с научен (това е главното и най-същественото). Днес няма хора, които да не вярват, че веществото се състои от атоми, няма масова публика, която да не знае, че животът е ДНК, а не ребро адамово, няма някой който да мисли че Земята е плоска и т.н. Тоест имаме гигантска смяна на мирогледа. Мирогледът е научен, главната цел на Просвещението.
Хората се съдят като равни и няма политическа доктрина, която да не претендира за това; няма графове, свещеници, селяни и буржоа, т.е. касти, имаме човек. Даже в най-недемократичните страни има някакви форми на демокрация, т.е. се признава, че властта трябва да е легитимна не през бога, а през мнозинството. Това е гигантско просветителско постижение, а няма 400 години откак хората са се устремили към него. От времето, когато Жан-Жак Русо зачерква виновния човек, грешния човек (който трябва да изкупи греховете си) и го заменя с добрия дивак, който бива развалян от обществото и съответно обществото започва да проектира себе си.
Просвещението победи. Победата е пълна, брутална, но резултатът представлява огромна изненада за победителите. Защото кое се предполагаше като главно за това просвещение? Че когато то се осъществи, когато човек стане разумен, когато започне да прави обществото си, когато овладее силата на техниката, когато премахне кастите и когато махне църквата от държавата, той ще започне да се развива. Това е общо място в идеите на просветителите. Но човекът не започна да се развива. Или поне се развива по начин, който ние не схващаме като развитие, или се развива толкова бавно, че не забелязваме. Просвещението даде своя плод. Това е мисъл, която не може да се отрече. Разбира се с изключения, с безобразия, но така или иначе победи. Финалният акорд на това движение, мен ако питате, е 68-ма година, когато младежта счупи стъкления таван.
Така или иначе резултатът е огромна и неприятна изненада. Вместо свободен и развиващ се човек имаме потребител. Същество, което иска да живее по-добре от себе си, същество, което (стига да има ръст на личните му потребления) е съгласно на всичко, дори на сделката „свобода за сигурност“. Апропо, не можах да си спомня, като се готвех за този разговор, кой от великите американски демократи казва „Който прави сделка свобода за сигурност губи и двете“.
Отиваме към главното, което бих искал да ви кажа. Да погледнем Френската революция, тя е кулминативна за практиката на Просвещението.
Тя е главното събитие, може би, в хилядолетието. Услугата, която ни прави тази революция е и интелектуална. Тя ни сочи трите водещи ценности – свобода, равенство, братство. (Братството, впрочем, беше дълбоко заскобено, запратено в пожелателност). Свобода и равенство. Тяхното съотношение оформи две „гъби двойници“. Донякъде съвпадащи, донякъде противоположни, до борбата, между които се свежда целия нормален, нереволюционен политически живот на западните общества.
Версия 1: „Ние сме равни, защото сме свободни. Аз съм свободен, ти си свободен, това вече е базово равенство и не ми разказвай, че ти се бедняк, а аз съм богаташ, защото и ти си бил свободен и със своите свободни избори си станал беден, а аз съм богаташ, защото със своите избори съм станал такъв. И ето, сега даже малко ще ти помогна, ще ти дам някой лев.“
Това е същността на дясното, процедурата, която го прави интелектуално легитимнo. „Ние сме равни, защото сме свободни“
И обратно, версия 2: „Ние сме свободни само ако сме равни“, това е лявата версия. „Не ми разказвай за никаква свобода, защото аз всеки ден ставам в 7 часа, за да прося пред твоя завод да ми дадеш работа, защото иначе ще умра от глад, както и семейството ми. Това не е никаква свобода, защото не сме равни. Ще станем свободни, когато станем равни.“ Дори доведено до най-големите си крайности, сталинистки и маоистки, това е същността на лявото.
Виждаме, че те се базират на нещо, което ги прави възможни за диалог. Те са базово сродни (това не ни е ацтекът със своя Кетцалкоатъл). Две утопии, две отвдъности с възможен диалог – „свободни като равни“ срещу „равни като свободни“.
Нека да погледнем какво се случва с тези две по време на сегашния коронавирус. Какво се инжектира – дясно или ляво? Във Вашето изложение (това е главното, с което не съм съгласен) Вие аргументирате, че това е дясна инжекция. Аз – обратно – мисля, че тя е стихийно лява. И то много силна и много лява. Короно-истерията ни разказва, че нашето най-важно равенство е телесно равенство. Че хората са равни, защото имат тяло и правото на равенство на телата е над всички останали права. Неслучайно съпротивата (което е срамна работа, но е така) срещу тази истерия се води от десните. Дейците на съпротивата са десни, това е абсурд, но факт. Президентът Тръмп е начело на съпротивата, самото дясно. Защото седи на класическото „Аз съм свободен, ти си свободен, следователно сме равни. Не ми разказвай, че сега трябва да ми спреш производството, за да спасиш двама старци“. Нарочно го преиначавам гротескно.
Следователно сме отишли на много по-дълбоко ниво, отколкото обикновена политическа история, обикновен сблъсък между ляво и дясно, където е лесно изчислимо. Левият на страната на доброто, десният на страната на себе си. Но не е така.
Тук трябва да отидем много по-надълбоко, отколкото сме свикнали да размишляваме и на много съмнение в своето, за което не сме свикнали да се двоумим. Не говоря за компромиси, които да правим, а за теоретическо усилие. Георг Хегел преди почти 220 години е успял да формулира много важна алтернатива. Разбира се, в характерната за него мистическа форма: духът (под това има предвид човечеството, човека, обществата, индивида, много е широко това „духът“) има две определения – казва той – „живот“ и „свобода“. И тези, които имат свободата за повече от живота са господарите, а тези, за които животът е повече от свободата са робите. Много страшна мисъл, това е „диалектиката на господаря и роба“ на Хегел, която, обаче, като че ли напълно се илюстрира от сегашната ситуация. В момента сме в процедура на подмяна „свобода“ с „живот“. Чуваме текст „Ние ви взимаме свободата, но ще живеете“. И това без съмнениие е процедура на господство. Тя не е замислена от някого, никаква конспирация не стои зад нея, тя обективно тече, което прави нещата още по-зловещи.
Да осъзнаем това означава да съхраняваме свободата като такава, в известна противоположност с живота. Не казвам да убием някого, а да осъзнаем, че сме смъртни, а безсмъртието е не само блян, но лош блян, и както казва поетът, всеки божи ден трябва „да печем“ свободата – тя е като хляба, не може да се завоюва един път завинаги.
Тоест, трябва да отидем на процедура не просто политическа. На нещо като нова вяра (без бог?). Как изглежда това не знам; със сигурност това е ново просвещение.
Искрено Ваш,
Андрей
27.04.2020 г.
Андрей Райчев
Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
