Огнян Минчев
Фейсбук
Ликвидирането на иранския генерал Касем Солеймани предизвика истинска лавина от катастрофични прогнози за надвиснала нова световна – или поне регионална война в Близкия изток.
Сравненията стигнаха до убийството на ерцхерцог Фердинанд в Сараево през 1914 г. Съмнявам се в капацитета и на най-проникновените анализатори да успеят да проникнат в потенциални сценарии за развитие на ситуацията, да успеят да формулират значими причинно-следствени връзки за предстоящи вериги от събития.
След десетилетие на целенасочен разпад на основните структури на международната система – отказ от принципи, договори, от поети ангажименти и отговорности, днес се намираме в ситуация на нарастваща хаотичност, в която значение все повече има само притежанието и проектирането на сила – политическа, военна, пропагандна и икономическа.
Силата без принципи се нарича произвол. Затова ми се вижда важно не само да гадаем какво предстои – доколкото изобщо можем да гадаем, но и да си припомним как стигнахме дотук.
Кои основни събития доведоха до разпада на международната система, установена след края на Студената война и какви изводи се налагат като обобщение на този процес на разпад.
Международната система след края на Студената война се основаваше върху водещата роля на САЩ като единствена свръхсила в глобалния свят. Дали тази роля може да се определи като хегемония, доминация или просто гаранция за определени принципи и правила на международно поведение – това е тема на отделен и сериозен дебат.
Водещата роля на Вашингтон бе налагана чрез презумпцията за неоспорима от никого американска мощ. Тази мощ имаше няколко основни измерения.
Първо, икономически потенциал на първа световна сила, ключова роля в международната финансова система, водеща позиция в технологичното обновление, основен генератор и гарант за процесите на глобализация.
Второ, огромен потенциал на „мека сила“ – власт на масовата култура по американски образец върху глобалния свят, привлекателност на американската политическа система, на американското общество като притегателен център за огромен брой хора по цялата планета, мечтаещи да стигнат до Америка и да се заселят там.
И трето, концентрация на военна мощ с върхови технологични достижения, която се оценява (към първото десетилетие на нашия век) като по-голяма от военния потенциал на всички останали значими международни фактори.
Без да пренебрегваме ролята на стопанските, политическите и културни фактори за американското лидерство, необходимо е да подчертаем основното значение на американската военна мощ за удържането на глобалния свят в една международна система, която в основните си параметри бе изградена върху ценностите, принципите и интересите на западния свят.
Тук е важно да посочим кое от измеренията на военната сила бе най-важно за упражняването на американското лидерство. Дори и най-мощна като военен потенциал сред другите световни сили, Америка не би могла да удържа или да налага определен международен порядък чрез ефективни военни действия срещу другите – заедно или поотделно. Military force is much more efficient when implied rather than when deployed. (Военната сила е много по-ефективна като потенциална заплаха, отколкото като реална военна операция.)
Реалните параметри на американската военна мощ не бяха известни на никого. Но всеки знаеше, че ако наруши драстично правилата на международно поведение, установени от системата на т.нар. „либерален консенсус“, може да изпита силата на стоварилата се върху него американска военна машина.
Американската военна мощ имаше сдържаща сила в две свои измерения. Първо – никому не бе известен нейният реален потенциал и, второ, не бе известна мярата на отклонение от правилата на международно поведение, след която следва наказателна операция от типа на тази срещу Милошевич от 1999-та.
Сдържащата роля на американската военна мощ се промени драматично с войната в Ирак от 2003 г. Затъването в градска партизанска война се оказа свръхболезнено и много скъпо.
Решението да бъде отстранен диктаторът Саддам Хюсеин би имало стратегическа стойност само ако бе реализирано в пакет с промяната на режима в Техеран. Персия и Вавилон са съперници от хилядолетия и ударът върху едната страна би дало огромни стратегически преимущества на другата. Това се случи на практика.
Америка освободи Ирак от Саддам, но стратегическата печалба отиде почти изцяло в ръцете на Техеран. Между 2003-2008 г. на няколко пъти се обсъждаше възможността за удар срещу режима в Техеран, но той не бе реализиран. Защо? Защото усилието да се поддържа съвместна окупация на Ирак и Иран би довело до физическите граници на американската военна мощ. Да си припомним – военната сила е по-ефективна когато си я въобразим, а не когато я упражним.
Ако световната свръхсила достигне границите на военната си мощ, „палавите момчета“ от глобалния свят свободно ще се отдадат на хулиганските си инстинкти.
Полицаят е с вързани ръце – всичко е позволено. На практика и без интервенция в Иран, границите на американската военна мощ бяха демонстрирани дори и само във водовъртежа на гражданската война в Ирак.
До 2003 г. Владимир Путин работеше упорито за присъединяване на Русия като пълноценен партньор към западния съюз. След затъването на Америка в Ирак той видя да се отварят неподозирани нови и алтернативни възможности – и от партньор се превърна в съперник… Китай… Иран… та дори и Венецуела на Чавес… – лошите момчета се почувстваха свободни да налагат ред, който им харесва.
Ако Америка на Буш младши си позволи лекомислен и ненужен интервенционизъм, то Америка на Барак Обама отиде в другата крайност – отказа се от политиката на силата и от употребата на военна сила независимо от обстоятелствата.
Обама подари на Путин т.нар. reset – на практика американска гаранция за безнаказан експанзионизъм от страна на Москва.
Вашингтон изтегли войските си от Ирак и де факто го предаде в ръцете на Техеран, чиито шиитски проксита в Багдад управляват страната по силата на аритметичното шиитско мнозинство. Екипът на Обама активно подкрепи т.нар. „Арабска пролет“, в резултат на която редица авторитарни режими в региона бяха заменени от ислямистки правителства. Успехът на Асад в Сирия да оцелее с руска и иранска подкрепа хвърли страната в кървава гражданска война.
Единствената добра вест от „процеса на демократизация“ в Близкия изток бе превратът на генерал Сиси срещу управлението на Мюсюлманските братя и техния президент Морси. Комбинацията между лекомислен интервенционизъм, безотговорен пацифизъм и стратегически илюзии за „демократизация“ доведе до хронична нестабилност, въвличане на чужди актьори в съперничествово за контрол върху региона, до разпад на държавите и до кървави междусектантски войни – малки и големи.
Отблъскващата действителност на Близкия изток, управляван от светски диктатори бе заменена с нова ужасяваща действителност – с царство на главорезите, с власт на изригналата преизподня.
Доналд Тръмп разбира отлично, че неговите предшественици са го вкарали в порочен кръг на lose-lose situation – в игра без шанс за успех. Той промени изцяло фокуса на американското присъствие в глобалния свят. Превърна стратегическата позиция на Америка в стратегия за търговия със сигурност и продължи изтеглянето на Америка от поредица международни ангажименти.
Стратегическата рамка на американската международна политика бе заменена с това, което някои наричат transactional policies – политики на конкретни сделки. Доколкото властовите отношения не търпят вакуум – освободените пространства на американски стратегически контрол биват бързо запълвани от алтернативни играчи.
Путин влезе в Сирия, спаси режима на Асад и превърна Русия отново в стратегически фактор на Близкия изток и Средиземноморието. Предстои Кремъл да поеме съществен контрол върху Либия, в която войските на Халифа Хафтар вече обсаждат Триполи.
Иран превърна пространството от Техеран през Ирак, Сирия и Ливан в „шиитска дъга“, в която прокситата на убития вчера Солеймани – милиции, терористични групи и секти – поддържат високо ниво на напрежение както с Израел, така и в ключови територии на сунитския ислям. В Близкия изток предстои съществено навлизане на Китай (и сега голяма част от нефта на Иран се купува от Пекин, което прави ембаргото срещу Техеран само частично ефективно).
Ние вече живеем в свят, в който правилата са по-скоро украшение на международната система, а реално значение имат само прагматичните интереси и грубата сила.
Разпадът на това, което подходящо или не бе наричано „международна общност“ ни обещава само произвол и живот под закона на джунглата. В такава международна среда може да се случи всичко – включително и по-лоши неща от атентата над ерцхерцог Фердинанд в Сараево.
Епицентър
Последвайте ни и в Телеграм
