ГЕРБ носи своята отговорност за много от проблемите на страната, но идеята, че смяната на ГЕРБ ще реши проблемите, ми прилича на идея от научната фантастика, казва политологът Иван Кръстев
„ГЕРБ носи своята отговорност за много от проблемите на страната, но идеята, че смяната на ГЕРБ ще реши проблемите, ми прилича на идея от научната фантастика, защото повечето от тези, които ще управляват след ГЕРБ, са управлявали преди ГЕРБ. И партията на Бойко Борисов вече 10 години печели избори с обещанието, че ни спасява от тези предишни управляващи. Това, което наблюдаваме в момента, е изтощаване на сегашното управление въпреки успешната му макроикономическа политика и известно увеличаване на доходите. Има растящ брой хора, които са бесни на ГЕРБ и Борисов, и има растящ брой хора, които са уморени от ГЕРБ“.
Това заявява политологът Иван Кръстев, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена
– Г-н Кръстев, наскоро издадохте най-новата си книга „Имитация и демокрация“ в съавторство със Стивън Холмс, а в нея като един от основните проблеми поставяте демографската криза в глобален мащаб.
– Книгата излезе на английски през ноември миналата година със заглавие The Light that Failed. Планираме тя да излезе през пролетта и на български език. Един от въпросите, на които се опитахме да отговорим със Стивън Холмс, е как глобалната демократична революция от 1989 г. се превърна в глобална контрареволюция. Защо глобализацията се превърна в мръсна дума и какво може да очакваме от бъдещето. Книгата има четири глави: за Източна Европа, за Русия, за САЩ и за Китай.
Днес е прието да се мисли, че популистката вълна в Източна Европа е резултат на провалени икономически политики и на факта, че повечето страни в региона имат силни авторитарни традиции. Преходът произведе достатъчно количество хора, които се преживяват като изгубили от него; те дълго време очакваха животът им да се промени и днес 30 години след края на комунизма, те са загубили надеждите си и гласуват за популистки партии и популистки лидери. В очите на мнозина мобилизацията на изгубилите от реформите обяснява победата на антилиберални партии в Унгария и в Полша, тя обяснява настроенията срещу Европейския съюз.
Това икономическо обяснение за кризата на либерализма според нас е вярно, но не е достатъчно. То обяснява електоралната революция в Унгария на изборите през 2010 година, но не обяснява политическата динамика в Полша. За последните 30 години БВП на Полша се е увеличил 3 пъти, а страната не познава рецесия от 1992 година. Над 70% от поляците твърдят, че са доволни от живота си. През последните 10 години неравенството там не расте, а намалява. И въпросът е защо наблюдаваме ръст на популистки настроения в икономически успешна страна. Затова си казахме, че икономическото обяснение не е достатъчно, за да разберем какво се случи в Източна Европа. Нещо повече. Нашият аргумент е, че глобалната финансова криза от 2008-2009 г. имаше силен дестабилизиращ ефект дори в страните, които не бяха пряко засегнати от кризата, защото тя постави под съмнение западния икономически модел. Икономическите успехи на Китай накараха мнозина да се питат либералната демокрация ли е бъдещето на един свят, в който правителствата са загубили властта да регулират пазарите и в който не големите идеи, а големите данни определят правителствените политики. В някакъв смисъл източноевропейските общества се почувстваха като човек, който в последния момент е пристигнал на гарата, в последната секунда е успял да хване желания влак и изведнъж е обзет от ужас, че се е качил на грешен влак.
Опитът да се търси обяснение на популистката вълна в Източна Европа в дългата история на региона също има своите основания. В Източна Европа повечето държави имат кратка демократична история (с изключение на Чехия), те непрестанно се опитват да догонят Западна Европа, но все не успяват и политическото им развитие е белязано от тези неуспешни догонвания.
В книгата си с Холмс ние предлагаме две допълнителни обяснения за антилибералната контрареволюция в региона. Едната е демографската тревожност на обществата от региона, а втората е бунтът срещу ролята им на имитатори на чужди модели. Централна и Източна Европа (ЦИЕ) е най-бързо демографски свиващият се регион в света, през последните 30 години той е загубил 18 млн. души. Това е особено драматично в страни като България и Румъния. В този регион всъщност се застъпват главно два фактора – ниска раждаемост, която е характерна за Европа като цяло, и второ, масова емиграция на сравнително млади хора. Именно травмата от загуба на население кара общества, които преживяват икономически растеж и съответно живеят по-добре, да са песимистични по отношение на бъдещето.
– Какво е положението в България?
– България е в много по-лоша демографска ситуация от повечето страни в региона. Ако прогнозите на ООН са верни, през 2050 година в България ще живеят почти 40% по-малко хора, отколкото през 1990 г., докато Чехия ще загуби само 3 процента от населението си. И е важно да се знае, че ако емиграцията е резултат от отварянето на границите след 1989 година, нещо, които всички искахме, ниската раждаемост и въобще демографските проблеми на България започват още от 70-те години и всички опити на комунистическото правителство да обърне негативната динамика се провалят.
Ефектът от демографската криза не само за нашата страна може да се мисли в четири различни перспективи. Нека започнем с икономическата – през 90-те години, когато хората започнаха да емигрират от страната, това се случваше в ситуация на нарастваща безработицата и възможността да пътуваш и да работиш навън изглеждаше като добра новина за всички. Парите, които емигрантите изпращаха на своите близки, до голяма степен заместиха колабиращата социална система. В момента обаче ситуацията в страната е различна. Днес проблемът е не безработицата, а липсата на работна ръка. В ситуация на липса на кадри сме, няма кого да вземете на работа. Изследванията показват, че от гледна точка на чуждия инвеститор липсата на квалифицирана работна ръка се оказва по-голям проблем от корупцията.
Нещо повече, проблемът със загуба на населението е и проблемът за обезлюдяването на много региони в страната. И ако преди мантрата беше, че доброто образование е начинът да се решат демографските проблеми, това, което постепенно разбрахме, е, че в определен смисъл доброто образование се превръща във фактор за засилена емиграция. Получи се парадокс – колкото повече инвестираш в образованието, толкова повече образованите излизат навън. Колкото и да е странно, но може да се окаже, че най-големият проблем за областните градове са добрите училища, защото в момента, в който децата ги завършат, заминават директно в София или в чужбина. И тук не става дума само за „изтичане на мозъци“, всичко изтича. Обезлюдяването на цели райони преначертава не само икономическата карта на страната . Представете си го на ниво инфраструктура – как едно място намалява наполовина или повече, а останалите жители издържат болница, ВиК, училище и т. н. Загубата на население води до маргинализация на хората, които живеят в тези райони.
– Има ли решение на това?
– Първо, трябва да разберем, че имаме този проблем. Дори и да започнат да се връщат хора в България, това няма да реши въпроса. Очакването, че автоматизацията на производствата ще компенсира загубата на работна ръка, не може да бъде единствената ни политика, защото със застаряващо население страната ще има нужда от много повече заети в социалния сектор. Това, че населението застарява и че по-възрастните хора гласуват най-активно, прави политически много трудно и другото очевидно решение – вдигането на пенсионната възраст. Това е изключително политически непопулярно и затова всички се страхуват да го предложат. Не по-малко непопулярна е и идеята за внос на работна ръка отвън. Ние приемаме примерно граждани на Молдова или Украйна да поработят у нас през лятото и да си се приберат. Но съвсем не сме готови да даваме гражданство, за да задържим хората тук, каквато е практиката в Западна Европа. Това след 10 години ще доведе до още по-голям проблем. Днес в Полша например работят около 2 млн. украинци.
Третият важен аспект – заминаващите са не просто работна ръка, напускат гласоподаватели. Те са млади хора, готови да поемат по-голям риск, всъщност обществото е напуснато от най-активната си част. Ако си млад човек, си казваш: „Вместо да се опитвам да сменя правителството с малката надежда, че ще променя нещо, да взема да сменя страната“. И тази загуба обяснява факта, че ние като общество не мечтаем за бъдещето, а се страхуваме от него, както прекрасно пише Иван Кулеков, черна утайка на дъното на чашата, това ни остана от бъдещето.
– Но вече 10 години ни управляват ГЕРБ и лидерът й Бойко Борисов. И непрекъснато влизаме и излизаме в кризи в който и да е сектор…
– ГЕРБ носи своята отговорност за много от проблемите на страната, но идеята, че смяната на ГЕРБ ще реши проблемите, ми прилича на идея от научната фантастика, защото повечето от тези, които ще управляват след ГЕРБ, са управлявали преди ГЕРБ. И партията на Бойко Борисов вече 10 години печели избори с обещанието, че ни спасява от тези предишни управляващи. Това, което наблюдаваме в момента, е изтощаване на сегашното управление въпреки успешната му макроикономическа политика и известно увеличаване на доходите. Има растящ брой хора, които са бесни на ГЕРБ и Борисов, и има растящ брой хора, които са уморени от ГЕРБ. Това, което няма, е убедителна алтернатива на сегашното управление. Целият ни разговор за политика се свежда до това, че тези на власт крадат, а обещанието на опозицията е даже не толкова, че няма да краде, а че ще вкара сегашните крадци в затвора.
– Защо няма алтернатива и възможно ли е да се появи? Или Борисов ще е „пожизнен владетел“?
– Алтернатива винаги се появява. Демокрацията е политическа система, при която правителството може да изгуби изборите. Навсякъде по света властта на народа е властта му да сменя тези, които управляват. Хората имат нужда от промяна или дори от илюзията за промяна. Но една от основните причини за липсата на алтернатива е, че 30 години у нас можеше да спечелиш избори просто бидейки опозиция, мобилизирайки протестен вот. Опозицията загуби желание да изгражда каквато и да е позитивна идентичност за себе си. Не казваш какво ще правиш, ако вземеш властта, нито как ще го постигнеш, а чакаш да ти дойде времето да дойдеш на власт.
В момента има две тенденции в нашата политика, които ми се виждат опасни. Едната е, че политическата конкуренция е сведена до това партии да пишат сигнали до прокуратурата и всички важни обществени проблеми да се решават като полицейски казуси. Прокуратурата може да обвини и съдът може да реши кой е виновен за едно или друго решение, но те не могат и не трябва да решават какво да се прави във водния или енергийния сектор.
Кризата на медиите, която е глобален проблем, е друга причина демокрацията да е в окаяно състояние. Кризата с водата в Перник например щеше да е невъзможна в сегашната си форма, ако имаше нормални печатни медии, и то главно местни. Проблемът не можеше да бъде скрит. Днес големият късмет на ГЕРБ е, че загубиха изборите в Перник. Представете си, ако беше спечелил кандидат на ГЕРБ?! Щеше да бъде справедливо обвинен, че е спечелил, защото е скрил проблема с водата. Сега щяхме да имаме криза от друг порядък.
– Обрисувайте фигурата на силен, харизматичен, алтернативен лидер…
– Социологическите проучвания, както видяхме на последните президентски избори, могат да очертаят профила на кандидат, който може да спечели, но харизматичните лидери не можеш предварително да ги обрисуваш, защото те съчетават позиции, които днес ни изглеждат несъвместими.
Политологът Иван Кръстев е председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Кръстев е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Международната кризисна група (ICG) и има месечна колонка във вестник „Ню Йорк Таймс“. Последните му книги са: „After Europe“, UPenn Press, 2017 („След Европа“, Обсидиан, 2017), “Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest” (UPenn Press, 2014), “In Mistrust We Trust: Can Democracy Survive When We Don’t Trust Our Leaders” (TED Books, 2013).
Източник: Сега/ ТАНЯ ПЕТКОВА
Епицентър
Последвайте ни и в Телеграм
