Пандемията бе повод за засилване на важни икономически и политически процеси. Може би най-важният от тях е “позеленяването” – тотална война срещу въглеродния отпечатък, изразяваща се в премахване на фосилните горива – въглища, газ и нефт. Икономическата и културната цени са големи: бедност, безработица и вербална агресия срещу повдигащите резонни въпроси по повод на радикалния подход. Това са новите реалности, в които живеем.
Простият икономически постулат гласи: ако намалиш предлагането на дадена стока, при същото или увеличаващо й се търсене – цената й ще тръгне нагоре. И точно това се случва с цената на енергоресурсите – за потребители и бизнес.
Въглищата дават 40 процента от световната електроенергия, а днес произвеждаме с 5 на сто по-малко, отколкото преди пандемията. Заради “въглеродните си цели” Испания затваря въглищните си централи до 2030г., Великобритания – до 2024г. Газовите хранилища в Европа са изключително изтънели.
Прибавете и трилионите евро, долари и юани, излети на финансовите пазари, които също създават неустоим ценови натиск в посока на нагоре.
Междувременно референтната цена на един тон въглерод на системата за търговия с емисии (ETS) в Европа достигна 65 евро при разчети от европейския бизнес за много по-ниски нива. Заради липсата на вятър днес британци и немци пускат въглищните централи, което също оказва допълнителен натиск върху квотите, заради повишените количества на емисиите.
Реалността: рекордни цени на природния газ; петролът също е на най-високите си нива от 2014г., а електроенергията на пазара “ден напред” е между 185 евро/мегаватчас (България) и 307 евро в Италия. Катастрофа за бизнеса на Стария континент par excellence.
Оказва се, че сбогуването с фосилните горива е чиста проба пожелателно мислене. В мига, в който цената на газа хвръкне или вятърът утихне, всички се обръщат към въглищата. Отказът от добива на полезни изкопаеми направи Европа склерозирал старец, зависещ тотално от добиващите полезни изкопаеми като Китай и Русия.
Прескачането на стадии в развитието и производство очевидно не работи. Само технократичните плановици в Брюксел не го разбират. Но и те са бюджетни потребители на заплата в институции, не донори на средства от труда и фирмата си – че реално да усещат хубавините, които надробяват.
Обедняването и смазването на стопанския растеж значат само едно: по-бавно органично и устойчиво внедряване на алтернативни зелени решения: водород, улавяне на въглероден диоксид, биомаса, солари, ядрена енергетика и ВЕИ паркове.
Къде е България?
“Планът за възстановяване” ужким трябваше да е инструментът за плавното реализиране на Зелената сделка. Служебният министър Пеканов обаче се уплаши и освен че забави Плана – с немалка потенциална загуба за бюджета – де факто пропусна ключови стратегически възможности. При разходи от 2-3 милиарди лева за въглеродни квоти, можеше да заложим газови мощности и централи за улавяне, складиране и използване на въглероден диоксид (и то със съвсем реалистични параметри от порядъка на около милиард). И възможност за преобладаващо частно финансиране.
Вместо това се “нагърбваме” да затворим 45 на сто от енергийния си микс в лицето на въглищните си централи през 2025г. А след тази дата вече държавна помощ няма да е разрешена и следва окончателен фалит.
Нито предходното управление успя да отложи в срок драконовските и анти икономически мерки, идващи от Брюксел, нито сега си защитаваме интереса, преструктурирайки наличните мощности и създавайки нови. Или дори удвоявайки ги, за да посрещнем повсеместната електрификация, заложена в ляво-зелените планове на Запад.
Зелената сделка вече е тук – в пълния си блясък. Какво не ви харесва?
Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
