Безплатните закуски за децата отново са на прицела на общественото внимание и ангажират умовете на хиляди майки, специалисти по хранене и чиновници от всякакъв калибър. Филиите с лютеница и баничките, които децата ни получават в училище, се превърнаха в топ тема за медийното и институционалното пространство в последните дни и мишена за всенародния гняв. Емоциите по малкото парче салам в училищния сандвич и многото тесто в закуските разпали дебат, в който участие взе лично просветният министър, а малко след това на разгневените родители се обещаха повече средства за храната в училище, сериозни разговори и завишен контрол. Всичко това се случи в рамките на една седмица – седмица, в която момче на 14 години налетя на бой на момиче със специални потребности в центъра на Кубрат, 3-годишно дете бе прието в болницав Димитровград недохранено, с черепно-мозъчна травма и съмнение за малтретиране, а друго дете бе публично унижено в столичен автобус.
Тези новини обаче най-вероятно ще преминат като част от информационния поток, който услужливо за самите себе си пропускаме, защото са прекалено тежки, прекалено неприятни и прекалено сложни за решаване. Докато се занимаваме с лесносмилаемите проблеми, за които политиците вадят и лесни решения, истинските проблеми отварят все по-голяма бездна не само пред децата ни, но и пред цялото ни общество.
Според изнесени наскоро данни, само за година 770 непълнолетни са регистрирани с прояви на насилие и агресия. В същото време над 9000 непълнолетни и малолетни деца са водени на отчет в детската педагогическа стая за различни правонарушения през 2018 г. Със сигурност броят на децата, които проявяват агресия в една или друга форма, е в пъти по-голям от официалната статистика. Проучване по проекта „Не“ на агресията – „Да“ на толерантността!“ само го доказва – 80% от децата в училище признават, че са ставали жертва на агресия в клас. Допитването е осъществено сред 200 тийнейджъри от столични училища в „трудната“ възраст от 13 до 18 години. Изненадващо или не, момичетата са тези, които нападат по-често връстниците си.
В последните години сигналите за бой между съученици, нападения от деца над деца, публично унижаване на момчета и момичета пред приятели, разбира се всичко надлежно заснето и споделено в мрежата, се превърнаха в обичаен новинарски фон. Почти както новините за поредната катастрофа или зейнала дупка по ремонтиран преди няколко месеца път. Приемаме ги с тиха апатия или гръмогласна ругатня и… забравяме. Когато тези грозни сцени касаят децата ни обаче нямаме абсолютно никакво право нито да приемаме, нито да забравяме. Защото лавината от агресия сред ученици и дори по-малки деца в последните години придоби размер, който трябва рязко и категорично да светне червената лампичка, че нещо не е наред. Тя би трябвало да светва и всеки път, когато се колебаем дали да се намесим при побоя в съседния апартамент пред очите на дете, когато позволим на собственото ни отроче да удари друго на пързалката пред блока, защото „те само си играят“, когато подминем с лека ръка поредните оплаквания от тийнеджъра ни, който е потрошил два стола в училище или пейка в квартала, защото „хормоните му бушуват“. Лампичката в нас обаче като че ли отдавна е спряла да мига за подобни срамни моменти от собственото ни ежедневие.
Не светва и когато в почти всички институции у нас, заети да се грижат за човек от началото до края, обидно често (или поне за толкова разбираме официално) се разиграват случки, които могат силно да разклатят представата ни за нормалност. Пример за това са изтеклите записи,показващи зверства и унижения в Центъра за настаняване от семеен тип на хора с деменция в Пловдив, от които стана ясно, че болни са обиждани и заключвани за наказание. Проверка на омбудсмана разкри изключително лоши и унизителни условия, пренаселеност и липса на грижа и в Дома за пълнолетни лица с деменция в с. Горско Косово. Дни дни преди това директорът на държавната психиатричнаболница д-р Цветеслава Гълъбова за пореден път алармира, че 80-90% от сградите на психиатричната помощ са в окаяно състояние. За случаите на агресия и унижения в детските градини няма смисъл да се отваря дума, защото списъкът ще е неизчерпаем. Всички тези проблеми остават някак си в дъното на обществения гняв и ни ангажират само ако засегнат наш близък. А докато това се случи, не обръщаме внимание на ежедневните информации за липсата на достатъчно млад и ангажиран персонал в градини, училища, болници и старчески домове. Не подкрепяме протестите на шепата професионалисти, останали там, когато се осмелят да поискат заслуженото внимание и отношение. Не протестираме и когато пред очите ни със скоростта на светлината никнат строежи и тераси на „този и онзи“, детски градини се строят с години, а училища и болници се затварят плашещо бързо.
Не се замисляме и дали изобщо има смисъл от хвърляне на над 33 милиона лева за една програма, която се оказва, че в по-голямата си част буквално се изхвърля на боклука. Наместо това изливаме огромна енергия, за да снимаме, претегляме и преценяваме дали училищният сандвич е достатъчно добре оформен – като съдържание и като външен вид. Разсъждаваме дали ще се хареса и дали ще нахрани по най-добрия начин децата ни – същите тези деца, които най-вероятно няма да си спомнят какво са яли вчера на закуска, но които ще забележат ако и тази вечер нямаме достатъчно време да си поговорим с тях.
Същите тези деца, които утре ще бъдат част от една система, далеч по-изгнила от гнилата ябълка, която така възмути стотици родители. Но за чиито проблеми сме слепи и глухи. Защото хич не са ни по вкуса.
Автор:Полина Тодорова
Нюз бг
Последвайте ни и в Телеграм
