“Очаквай неочакваното” е постоянната ми максима. Постепидемията ще бъде несигурно приключение, в което ще се разгърнат силите на най-лошото и тези на най-доброто. Най-лошото не е сигурно, невероятното може да се случи и в титаничната и неудържимата битка между неразделните врагове, каквито са Ерос и Танатос, е здравословно и стимулиращо да вземем страната на Ерос, казва 99-годишният френски социолог и философ Едгар Морен. Кризата, причинена от коронавируса, трябва да отвори умовете ни, затворени отдавна в непосредственото, второстепенното и лекомисленото, разсъждава той във великолепно интервю за “Монд”.
Роден през 1921 г., бивш участник в Съпротивата, социолог и философ, трансдисциплинарен и недисциплиниран мислител, доктор хонорис кауза на 34 университета по целия свят, от 17 март Едгар Морен е под карантина в апартамента си в Монпелие, заедно с жена си, социоложката Сабах Абусалам. Именно на ул. “Жан-Жак Русо”, където живее, авторът на “Пътят: За бъдещето на хуманизма” (La Voie: Pour l’avenir de l’humanité, 2011) и “Земя-Родина” (Terre-Patrie, 1993), който наскоро публикува Les souvenirs viennent à ma rencontre (Спомените идват насреща ми, 2019), произведение от над 700 страници, в които си спомня за най-силните истории, срещи и “намагнетизирания” от своето съществуване, разсъждава за нуждата от нов социален договор, отдава се на някои изповеди и анализира днешната глобална криза, която “го стимулира неимоверно”.
– Можеше ли да бъде предвидена пандемията на тази форма на коронавирус?
– Всички футурологии на ХХ век, които предричаха бъдещето, пренасяйки теченията от настоящето в бъдеще време, се провалиха. При все това продължават да прогнозират 2025 и 2050 г., въпреки че са неспособни да разберат 2020 година. Опитът от внезапното нахлуване на непредвиденото в историята почти не е стигнал до съзнанието. Настъпването на непредвиденото беше предвидимо, но не и неговото естество. Оттук и моята постоянна максима: “Очаквай неочакваното”.
Нещо повече, аз бях от това малцинство, което предвиждаше верижни катастрофи, предизвикани от неконтролируемата, разюздана технологично-икономическа глобализация, сред които катастрофи вследствие на разрушаването на биосферата и деградацията на обществото. Но никога не съм предвиждал вирусна катастрофа.
Имаше обаче един пророк на тази катастрофа: Бил Гейтс, който на конференция през април 2012 г. обяви, че непосредствената опасност за човечеството не е ядрена, а здравна. Той беше видял в епидемията от Ебола, която за щастие беше овладяна доста бързо, предизвестие за световната опасност от възможен вирус с голяма заразителна сила, той излагаше необходимите предпазни мерки, сред които адекватно болнично оборудване. Но въпреки това публично предупреждение, нищо не бе направено нито в САЩ, нито другаде. Защото интелектуалният комфорт и навикът ненавиждат смущаващите послания.
– Как си обяснявате френската неподготвеност?
– В много страни, сред които и Франция, икономическата стратегия на безстоково снабдяване, заместила складирането, лиши нашата здравна система от маски, инструменти за тестове, респираторни апарати; това, заедно с либералната доктрина за комерсиализиране на болницата и намаляване на нейните средства, допринесе за катастрофалния ход на епидемията.
– Пред каква непредвиденост ни изправя тази криза?
– Тази епидемия ни представя фестивал на несигурността. Не сме сигурни за произхода на вируса: нехигиеничен пазар в Ухан или съседната лаборатория, все още не познаваме мутациите, които претърпява или ще претърпи вирусът при разпространението си. Не знаем кога ще отслабне епидемията и дали вирусът ще остане ендемичен. Не знаем докога и до каква степен карантината ще ни кара да понасяме пречки, ограничения, дажби. Не знаем какви ще бъдат политическите, икономическите, националните и световните последици от ограниченията на карантината. Не знаем дали трябва да очакваме най-лошото, най-доброто, смесица от двете: вървим към нова несигурност.
– Криза на сложността ли е тази световна здравна криза ?
– Знанията се увеличават експоненциално и изведнъж надхвърлят способността ни да ги усвояваме и преди всичко отправят предизвикателството на сложността: как да съпоставим, подберем, организираме адекватно тези знания, като ги свържем и интегрираме несигурността. Според мен това за пореден път разкрива недостатъка на начина на познание, който ни е втълпен, и който ни кара да разединяваме неразделното и да свеждаме само до един елемент това, което образува едно единно и многообразно цяло. Всъщност мълниеносното разкритие на сътресенията, които претърпяваме, е, че всичко, което изглеждаше разделено, е свързано, тъй като със здравната катастрофа верижно катастрофира всичко човешко.
Трагично е, че разединителната и редукционистка мисъл господства в нашата цивилизация и държи кормилото на политиката и икономиката. Този страхотен недостатък доведе до грешки в диагностиката и превенцията, както и до безразсъдни решения. Ще добавя, че манията за рентабилност на нашите властимащи и лидери доведе до престъпни икономии в болниците и изостави производството на маски във Франция.
– Имахме единна визия за науката. Но епидемиологичните дебати и терапевтичните спорове се увеличиха. Биомедицинската наука ли е новото бойно поле?
– Повече от легитимно е науката да бъде призована от властта, за да се бори срещу епидемията. Впрочем гражданите, първо успокоени, особено покрай лекарството на проф. Раул, откриват различни мнения и дори противоположности. По-добре информираните граждани откриват, че някои големи учени имат интереси във фармацевтичната индустрия, чиито лобита са най-силни в министерствата и медиите, способни да вдъхновят кампании за осмиване на неподходящите идеи.
Нека си спомним, че проф. Монтание, заедно с някои други, откри ХИВ, вируса на СПИН, въпреки важните хора и големците в науката. Това е повод да разберем, че науката не е репертоар от абсолютни истини (за разлика от религията), но нейните теории са биоразградими под въздействието на нови открития. Приетите теории имат склонност да стават догматични в академичните среди и именно благодарение на девиантите, от Пастьор до Айнщайн, като се мине през Дарвин, Крик и Уотсън, откривателите на спираловидната верига на ДНК, науките вървят напред. Там е работата, че споровете далеч не са аномалии, а са необходими за този прогрес. За пореден път всичко напредва в неизвестното чрез проби и грешки, както и чрез първочанално неразбрани и отхвърлени девиантни открития. Това е терапевтичното приключение срещу вирусите. Лекарствата могат да се появят там, където не ги очакваме.
Науката е опустошена от хиперспециализацията, която е затваряне и разделяне на категории на специализираните знания, вместо да бъде нейната комуникация. Предимно независимите изследователи установиха сътрудничество още в началото на епидемията, което сега се разширява между инфекциолозите и лекарите по света. Науката живее от комуникацията, всяка цензура я блокира. Тръбва да видим и постиженията на съвременната наука, едновременно с нейните слабости.
– Доколко можем да извлечем полза от кризата?
– В есето ми “За кризата” (Sur la crise) се опитах да покажа, че една криза, извън дестабилизацията и несигурността, която носи, се проявява в отслабването на регулациите в системата, които, за да поддържат нейната стабилност, възпират или отблъскват отклоненията (отрицателната обратна връзка). Преставайки да бъдат отблъсквани, тези отклонения (положителната обратна връзка) стават активни тенденции, които, ако се развиват, заплашват все повече и повече да развалят и блокират системата в криза. В живите и най-вече социалните системи, победоносното развитие на отклоненията, станали тенденции, ще доведе до регресивни или прогресивни трансформации, дори до революция.
Кризата в едно общество поражда два противоположни процеса. Първият стимулира въображението и креативността в търсенето на нови решения. Вторият е или търсене на връщане към миналата стабилност, или придържане към провиденциално спасение, както и изобличение или жертвоприношение на виновен. Този виновен може да е извършил грешки, които са предизвикали криза, или може да е въображаем виновник, изкупителна жертва, която трябва да бъде елиминирана.
Всъщност девиантните и маргинални идеи се разпространяват безразборно: връщане към суверенитета, социалната държава, защита на публичните услуги срещу приватизациите, връщане на производството в родината, деглобализация, антинеолиберализъм, нужда от нова политика. Личности и идеологии са посочвани като виновни.
А също така виждаме, на фона на бездействието на държавните власти, изобилие на солидарна креативност: алтернативно производство на маски от преквалифицирали се предприятия или ръчно производство, групиране на местни производители, безплатни доставки по домовете, междусъседска взаимопомощ, безплатни храна за бездомните, гледане на деца; освен това, карантината стимулира собствените способности за преодоляване на загубата на свобода на движение чрез четене, музика, филми. Така автономността и изобретателността са стимулирани от кризата.
– Свидетели ли сме на реално осъзнаване на епохата?
– Надявам се, че изключителната и смъртоносна епидемия, която преживяваме, ще ни накара да осъзнаем не само, че сме въвлечени в невероятно приключение на човечеството, но и че живеем в едновременно несигурен и трагичен свят. Убеждението, че свободната конкуренция и икономическият растеж са универсална социална панацея, прикрива трагедията на човешката история и я задълбочава.
Еуфоричната лудост на трансхуманизма доведе до крайност мита за историческата необходимост от прогреса, както и мита за овладяването от човека не само на природата, но и на собствената му съдба, предричайки, че човекът ще достигне безсмъртие и ще контролира всичко чрез изкуствения интелект. Ние обаче сме играчи/изиграни, притежатели/притежавани, мощни/немощни. Дори и да можем да забавим смъртта чрез стареенето, никога няма да можем да премахнем смъртните случаи, в които нашите тела ще бъдат смазани, никога няма да можем да се отървем от бактерите и вирусите, които непрекъснато се самоизменят, за да устоят на лекарствата, антибиотиците, антивирусните препарати, ваксините.
– Не засили ли пандемията вътрешното оттегляне и геополитическото затваряне?
– Световната епидемия на вируса предизвика и влоши здравна криза, която доведе у нас до карантина, задушаваща икономиката, превръщайки екстровертния начин на живот навън в интровертност в дома, поставяйки глобализацията в жестока криза. Тя бе създала взаимозависимост, но взаимозависимост без солидарност. Още по-лошо, като реакция тя предизвика етническо, национално, религиозно затваряне, които се задълбочиха през първите десетилетия на този век.
Поради липсата на международни и дори европейски институции, способни да реагират със солидарни действия, националните държави се затвориха в себе си. Чешката република дори открадна маските, предназначени за Италия, а САЩ успяха да отклонят за себе си запас от китайски маски, предназначени за Франия. Така че здравната криза отприщи водовъртеж от преплитащи се кризи. Тази поликриза или мегакриза се простира от екзистенциалното към политическото, преминавайки през икономиката, от индивидуалното към планетарното, преминавайки през семействата, регионите, държавите. Накратко, един мъничък вирус в незнаен град в Китай предизвика световно сътресение.
– Какви са контурите на тази световна експлозия?
– Като планетарна криза, тя очертава общата съдба на всички хора в неразделна връзка с биоекологичната съдба на планетата Земя; същевременно тя засилва кризата на човечеството, което не успява да образува човечество.
Като икономическа криза, тя разклаща всички догми, управляващи икономиката, и заплашва да се задълбочи в хаос и недостиг в бъдеще.
Като национална криза, тя разкрива несъстоятелността на политиката, която облагодетелстваше капитала в ущърб на труда, и пожертва превенцията и предпазливостта, за да увеличи рентабилността и конкурентоспособността.
Като социална криза, тя разкрива в ярка светлина неравенствата между хората, които живеят в малки жилища, пълни с деца и родители, и онези, които успяха да избягат в зеления си втори дом.
Като цивилизационна криза, тя ни подтиква да осъзнаем недостига на солидарност и консуматорското опиянение на нашата цивилизация, и ни призовава да помислим за цивилизационна политика (Une politique de civilisation, със Сами Наир, Arléa 1997).
Като интелектуална криза, тя би трябвало да ни разкрие огромната черна дупка в нашата интелигентност, която прави невидима за нас очевидната сложност на реалността.
Като екзистенциална криза, тя ни кара да се запитаме за начина си на живот, за истинските си потребности, за истинските си стремежи, скрити в отчуждението на ежедневието, да направим разлика между Паскаловото развлечение, което ни отклонява от нашите истини, и щастието, което откриваме в четенето, слушането или гледането на шедьоври, които ни карат да погледнем право в лицето нашата човешка съдба. И най вече, тя би трябвало да отвори умовете ни, затворени отдавна в непосредственото, второстепенното и лекомисленото, за главното: любовта и приятелството за нашето индивидуално развитие, общността и солидарността на нашите “аз” в “ние”, съдбата на човечеството, частица от което е всеки един от нас. Накратко, физическото затваряне би трябвало да насърчи отварянето на умовете.
– Какво е затварянето? И как го преживявате?
– Опитът от дълготрайното домашно затваряне, наложено на една нация, е небивало преживяване. Затварянето на Варшавското гето позволяваше на жителите му да се движат в него. Но затварянето на гетото подготвяше смърт, а нашето затваряне е защита на живота.
Понасям го в привилегиворани условия, апартамент на приземен етаж с градина, където можех на слънце да се радвам на идването на пролетта, много защитен от съпругата ми Сабах, с любезни съседи, които ни пазаруваха, общувайки с моите близки, любими хора, приятели, търсен от пресата, радиото и телевизията, за да дам моята диагноза, което успях да направя по Skype. Но знам, че от самото начало твърде много хора в съвсем малки жилища зле понасят пренаселеността, че самотните и най-вече бездомните хора са жертви на карантината.
– Какви могат да бъдат последиците от продължителната карантина?
– Знам, че продължителната карантина все повече се преживява като пречка. Видеото не може задълго да замести ходенето на кино, таблетите не могат да заменят посещенията при книжаря. Skype и Zoom не дават плътски контакт, звънтенето на чукащите се чаши. Домашната храна, дори и чудесна, не потиска желанието за ресторант. Документалните филми няма да убият желанието да отида там, за да видя пейзажите, градовете и музеите, няма да отнемат желанието ми да отида отново в Италия и Испания. Ограничаването до необходимото поражда желание за излишното.
Надявам се, че опитът от карантината ще обуздае импулсивната мания за пътуване, бягството до Банкок, за да донесем спомени, които да разкажем на приятелите, надявам се, че ще допринесе за намаляване на консуматорското опиянение и подчиняването на рекламното подстрекателство, в полза на здравословни и вкусни храни, а не на бързото хранене. Но ще са необходими други стимули и ново съзнание, за да се извърши революция в тази област. Все пак има надежда, че започналата бавна еволюция ще се ускори.
– Какъв ще бъде според вас “следващият свят”?
– На първо място, какво ще запазим ние, гражданите, какво ще запазят държавните власти от опита от карантината? Само една част? Всичко ли ще бъде забравено, притъпено или превърнато във фолклор? Това, което изглежда много вероятно, е, че разпространението на цифровизацията, засилено от карантината (дистанционна работа, конферентни връзки, Skype, интензивното използване на интернет), ще продължи със своите едновременно отрицателни и положителни аспекти, които не е мястото да излагам в това интервю.
Стигаме до главното. Ще бъде ли излизането от карантината начало на излизане от мегакризата или нейното влошаване? Бум или депресия? Огромна икономическа криза? Световна хранителна криза? Продължаваща глобализация или оттегляне в автаркия?
Какво е бъдещето на глобализацията? Ще възобнови ли контрола си разклатеният либерализъм? Ще се противопоставят ли големите нации една на друга повече, отколкото в миналото? Ще се изострят ли въоръжените конфликти, повече или по-малко смекчени от кризата? Ще има ли спасителен международен порив за сътрудничество? Ще има ли някакъв политически, икономически, социален прогрес, какъвто имаше след Втората световна война? Ще продължи и ще се засили ли пробудената по време на кризата солидарност, не само между лекарите и медицинските сестри, но също и между събирачите на боклук, доставчиците, касиерките, без които нямаше да можем да оцелеем, докато можехме да минем и без работодателската организация Medef и индекса CAC 40? Ще се развият ли многобройните и разпръснати практики на солидарност отпреди епидемията? Ще се възобнови ли след карантината ускореният, измерван точно, егоистичен, консуматорски цикъл? Или ще има нов устрем на дружелюбен и сърдечен живот към цивилизация, в която се разгръща поезията на живота, където “аз” разцъфтява в “ние”?
Не е ясно дали сред карантината новаторското поведение и идеи ще бъдат във възход, дори ще революционизират политиката и икономиката, или разклатеният ред ще се възстанови.
Можем да се опасяваме силно от общия упадък, който вече бе настъпил през първите двадесет години на този век (криза на демокрацията, триумфиални корупция и демагогия, неоавторитарни режими, националистически, ксенофобски, расистки пориви).
Целият този упадък (и в най-добрия случай застой) е вероятен, докато не се появи нов политико-екологичен-икономически-социален път, ръководен от възроден хуманизъм. Този път би умножил истинските реформи, които не са бюджетни съкращения, а реформи на цивилизацията, на обществото, свързани с реформи в живота.
Той би свързал (както посочих в “Пътят”) противоположните термини: “глобализация” (за всичко, което е сътрудничество) и “деглобализация” (за да се установи хранителна и здравна автономия и да се спасят териториите от опустиняване); “растеж” (на икономиката на основните потребности, на устойчивост, на фермерското или биоземеделие) и на “отрицателен растеж” (на икономиката на лекомисленото, илюзорното, за еднократна употреба); “развитие” (на всичко, което произвежда благоденствие, здраве, свобода) и “обграждане” (в солидарни общности).
– Вие познавате кантианските въпроси – Какво мога да знам? Какво трябва да направя? На какво ми е позволено да се надявам? Какво е човекът? -, които бяха и остават въпросите на вашия живот. Какво етическо поведение трябва да възриемем пред непредвиденото?
– Постепидемията ще бъде несигурно приключение, в което ще се разгърнат силите на най-лошото и тези на най-доброто, като последните са все още слаби и разпръснати. И накрая, нека знаем, че най-лошото не е сигурно, че невероятното може да се случи и че в титаничната и неудържимата битка между неразделните врагове, каквито са Ерос и Танатос, е здравословно и стимулиращо да вземем страната на Ерос.
– Майка ви Луна се е разболяла от испанския грип. И пренаталната травма, с която започва вашата последна книга, ви е дала жизнена сила, изключителна способност да устоявате на смъртта. Усещате ли този жизнен порив в сърцето в разгара на тази световна криза?
– Испанският грип причинил на майка ми сърдечно увреждане и медицински съвет да не ражда деца. Тя опитала два аборта, вторият се провалил, но детето се родило почти задушено от увитата пъпна връв. Може би още в утробата съм се сдобил със съпротивителни сили, които ми останаха за цял живот, но нямаше да оцелея без помощта на другите, на гинеколога, който половин час ми е удрял плесници, за да проплача, после късметът по време на Съпротивата, болницата (хепатит, туберкулоза), Сабах, моята приятелка и съпруга. Вярно е, че “жизненият порив” не ме е напускал; той дори се засили по време на световната криза. Всяка криза ме стимулира, а тази огромна криза ме стимулира неимоверно.
Монд
Заглавието е на „Гласове“. Оригиналното заглавие е: Edgar Morin:« La crise due au coronavirus devrait ouvrir nos esprits depuis longtemps confinés sur l’immédiat»
Превод от френски: Галя Дачкова
Последвайте ни и в Телеграм
