Д-р Войн Божинов е историк, част от екипа на Институт Рего. Автор е на редица научни трудове и книги, сред които е „Република Македония в съвременната геополитика“ (2018).
– Д-р Божинов, отбелязваме 136 години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Наричаме го „най-българският празник“, „звезден миг на България“. Делото на съединистите е безспорно, но дали духът на Съединението присъства в съвременна България?
– Напълно сте права! Денят на Съединението е светъл празник за нас, българите, напомнящ ни за непоколебимостта на нашите предци, когато е ставало дума за националната кауза, носеща със себе си духа на всебългарското обединение. Що се отнася до съвременността, то днес ние живеем в друга България, твърде различна от онази на възрожденския ентусиазъм, останал непрекършен дори от тежките решения на Берлинския конгрес, разделили нацията ни. В наше време търговците удобно са се настанили в българския храм, а ние постоянно очакваме да се появи спасител, който да ги изгони оттам, но вече повече от 30 г. се оказва, че нарочените за спасители са в сговор с политическите търгаши – симбиоза, от която е трудно да се открие изход.
– 6 септември е дата, на която можем да изпитваме национална гордост. Какво е движело българите тогава? Кауза, национален идеал, амбиции?
– Безспорно това е несправедливостта, сторена в Берлин от великите сили, спрямо българите. Народът ни се уповава на заветите, завещани от Левски и Ботев, съумява да се обедини за общо действие и подобно на свит юмрук да удари по масата на европейската политика, за да я разтресе, поставяйки българския национален въпрос като първостепенно питане за дипломатическите кръгове на стария континент. Оттук нататък, до края на Първата световна война, проблемът за разделението на българската нация ще остане основен за висшите кръгове в Европа. За съжаление, така нареченото второ поколение български политици, израснали като личности в свободна България, се оказаха неспособни да реализират националните ни цели. Това е урок, който винаги трябва да помним.
– Според историческите факти и тогава е имало опасения как ще реагира Европа, какво ще направят великите сили. Как българската дипломация преодолява страховете?
– Народът е онази движеща сила, принудила българските политици да действат, а и те съзнават отговорността върху плещите си. Спокойно може да се каже, че въжделенията на нацията и на нейните водачи са в синхрон към онзи исторически момент – обстоятелство, което по-късно ще се размие. Именно покрай Съединението и последвалите го събития ще се забележат първите сигнали за разнобой между народ и политическа класа. Чрез Топханенския акт софийското правителство отстъпва на Османска Турция т. нар. Тъмръшка република – няколко села в Родопите, в които източнорумелийските власти така и не успяват да въведат порядък. Това е отстъпление от общонародното дело, един вид откупуване на Съединението, защитено вече в Сръбско-българската война. Оттук нататък българската дипломация ще прави низ от компромиси, струващи крушението на националния ни идеал.
– Има един въпрос, който винаги се поставя на датата 6 септември. Защо царска Русия е била против Съединението, нали това е шанс на Балканите да има по-влиятелна славянска държава?
– През последните 30 години историческите дати и събития, свързани с миналото ни след Освобождението се превърнаха в диспут „за“ и „против“ Русия, наместо да се обединим около подвига на дедите ни и отдавайки почит към тях за миг да си спомним, че преди всичко сме българи. Този напълно изкуствен спор се привнася от една малка, но шумна група сини шамани, оперни журналисти и социални антрополози. Те, всичките до един, бяха деца на видни партийци, което ги превърна в активни комсомолци, млади членове на БКП или сътрудници на Държавна сигурност, а често – всичко гореизброено в едно. Освен това, доста от тези другари получиха образованието си в Москва, където безпроблемно бяха изпратени от родителите си, докато обикновените български граждани трябваше да се сдобият с куп бележки за благонадеждност, за да започнат да следват в София. Вече повече от три десетилетия подобни личности ни убеждават, че за всичко лошо, случило се на българите, е виновна Русия или Съветският съюз. Честите оперетни изяви на новите демократи бяха и си остават едно от грозните лица на действителността ни.
Затова ми позволете да споделя няколко исторически факта, а нашите читатели сами да си направят изводите. През 1881 г. княз Александър Батенберг извършва безкръвен държавен преврат, търсейки подкрепата на новия руски император Александър III, син на убития от терористи-народоволци цар-освободител. От Санкт Петербург дават благословията си за намеренията на българския монарх и активно му помагат за тяхното осъществяване, но след известно време настъпва разрив между императора и княза. Оттук се поражда политическата неприязън на царя към княз Александър Батенберг, защото веднъж повикан от българския владетел за помощ, последният започва сложна дипломатическа игра с руските опоненти на Балканския полуостров.
Самият император Александър III, непритежаващ широкия кръгозор на баща си, допуска редица грешки спрямо България, но той не прехвърля негативното си отношение от княза и към българския народ. Би било добре да се напомни, че именно Санкт Петербург възпира Османска Турция да нападне съединеното княжество. Ударът в гърба идва откъм Сърбия, която по това време е държава-клиент на Австро-Унгария. Как би завършила една българо-турска война през 1885 г. никога няма да узнаем, но е уместно да се припомни, че през 1876 г. Сърбия се изправя сама срещу Османска Турция като губи военния сблъсък. Считам, че си струва да се замислим върху тези обстоятелства, за да се оформи една по-реална оценка за посочените събития.
– Според Вас какво слага началото на драматичното разделение сред българския елит и сред българското общество, което днес показва неспособност да застана зад обща цел, кауза, национални приоритети? Кога започва този процес?
– Основната разделителна линия в новата ни история са двете национални катастрофи, за които главен виновник е цар Фердинанд и кликата около него. Както по-късно пише неговият учител по български език Добри Ганчев, монархът лъгал много – политиците в страната си, водещите европейски сили, а най-после излъгал и самия себе си. Всъщност излъган остана българския народ, чийто национален идеал бе пратен в историческо забвение. Националните катастрофи, особено втората, очертана от Ньойския договор прокарва разделителната бразда между българите. Повече от 100 години ние търпим последствията от документа, подписан в луксозния парижки квартал, обрекъл нацията ни вечно да накуцва и да догонва.
– Кое с днешна дата е най-пагубното разделение сред българското общество? Русофили и русофоби, глобалисти и антиглобалисти, либерали и консерватори?
– Считам, че до голяма степен това са изкуствено привнесени противоречия. Големият конфликт във всяко общество е между бедните и богатите. Така е и у нас. Наскоро една дама, съпруга на известен български бизнесмен, се е похвалила в социалните мрежи със скъпия си автомобил. Оставам настрана безвкусицата на тази демонстрация, но проблемът е, че тя става на фона на разправиите около символичното увеличение на пенсиите на нашите майки и бащи, баби и дядовци. Не чак толкова отдавна подобно положение щеше да се нарече предреволюционна ситуация. После не бива да се учудваме защо историята в определен момент носи радикални политически изменения, след които обикновено следват бързи извънредни съдилища, неособено снизходителни към хората, демонстриращи луксозния си начин на живот.
– България става по-голяма и по-силна с акта на Съединението, което води и до Сръбско-българската война. Обречени ли сме на Балканите на вечно съперничество? Питам ви и в контекста на редица исторически събития, които водят до днешното състояние на българо-македонските отношения.
– Региони като Балканите, Близкият изток и Кавказ са обречени да бъдат арена на съприкосновение между великите сили. Това са стратегически точки в глобалната политика, а този, който наложи влиянието си в тях, получава необходимия инструментариум да управлява света. Отношенията между София и Скопие са част от играта между мощните държави и разните богати кръгове от планетарен характер, притежаващи огромни ресурси. Те имат потенциала набързо да решат споровете между България и Република Северна Македония, но за наше щастие между световните гиганти съществуват немалко противоречия, които засега ни позволяват да удържаме фронта.
– Позволете още няколко актуални въпроса. Готови ли са на компромиси в Скопие, за да бъде вдигнато българското вето върху началото на европреговорите, или се изчаква редовно правителство, за да продължи по старому, надявайки се на натиск върху България от страна на Брюксел, на САЩ?
– Нашите югозападни съседи не могат да си позволят компромис, тъй като това означава отстъпление от догмите на македонизма, който след Преспанския договор можем спокойно да наричаме северномакедонизъм. Всеки пробив в тезите на северномакедонизма лишават от смисъл самото съществуване на Република Северна Македония и на северномакедонската нация. Наскоро парламентът в Скопие прие декларация, ясно демонстрираща обстоятелството, че политиците край Вардар са се хвърлили на амбразурата, за да опазят северномакедонизма. Това не е изненада и не бива да ни учудва. Далеч по-притеснително е поведението на служебното правителство в София, подаващо сигнали, че българската позиция може да се измени в полза на югозападния ни съсед. Натискът над страната ни е огромен, което пролича от общобалканската среща в Блед, проведена преди няколко дни. Публично България, в лицето на президента Румен Радев, в буквалния смисъл на думата бе атакувана от разни страни, включително от сръбския държавен глава Александър Вучич и от албанския премиер Еди Рама, незнайно защо решили, че притежават правото да говорят от името на Европейския съюз. Спокойно може да се каже, че и двамата си изпуснаха нервите, при това пред широка публика. Господин Радев запази самообладание пред аудиторията, но в телевизионно интервю сподели, че натискът над страната ни за провеждането на междуправителствената конференция между ЕС и Република Северна Македония ще се засилва. Опасявам се, че обществото ни започва да бъде подготвяно за фаталната крачка, която управляващите могат да сторят под давлението на Вашингтон и на Брюксел. Впрочем дали тя няма да се осъществи, заради американското внимание, показвано към условно наречения харвардско-канадски политически проект, за който се говори, че ще бъде реализиран от министри, назначени от президента Радев? За мен едно е повече от сигурно. Всякакви отстъпки към югозападния ни съсед, при настоящото състояние на двустранни отношения между София и Скопие, ще е равносилно на национално предателство. Нека видим кой ще бъде онзи, който ще сложи черно петно върху името си вовеки, защото историята е вечен съдник.
– Позицията ни спрямо Република Северна Македония обедини голяма част от българското общество, напомни ни за националния идеал от миналото, който имахме кураж да преследваме. Допускате ли, че можем да се огънем под чужд натиск?
– Имал съм и друг път възможността да го кажа – песимист съм, че българската политическа класа ще защити националния ни интерес. В своята отстъпчивост и раболепие тя не познава граници.
– От друга страна, българският интерес налага РСМ да бъде член на Европейския съюз. Как да постигнем баланс?
– Позволете ми да Ви отговаря с въпрос! Какъв интерес имаме от влизането в ЕС на коминтерно-титовски антибългарски проект, какъвто е Република Северна Македония? Скопските политици продължават да живеят в някаква своя Югославия, поради което си мислят, че те определят правилата на политическата игра. СФРЮ обаче вече не съществува, а маршал Тито отдавна е покойник. Северномакедонизмът изгуби най-силния си съюзник – югославизма, а сега се опитва да реанимира част от него в лицето на бивши югорепублики като Словения, Хърватска и Сърбия. Ако скопските политици възнамеряват да внесат в ЕС титовизма, то действително е по-добре те да останат в кухи откъм съдържание сръбски инициативи като „Отворени Балкани“. Проблемът за тях е, че албанците в югозападния ни съсед няма да позволят поредната прегръдка между югосърбизма и северномакедонизма. Казано с други думи, управляващите край Вардар са в омагьосан кръг, създаден от самите тях. Нека положат усилия да излязат от него, за да си отворят пътя към ЕС, а да не размахват пръст, разчитайки на външна подкрепа. Скопие следва да се съобразява със София, а не обратното.
– Въпреки че на фасадата на българския парламент стои лозунга „Съединението прави силата“, вървим към трети парламентарни избори. Защо? Какво пречи на политическите партии, на които делегирахме доверие, да се обединят около няколко приоритета? Егоизъм, задкулисие, инфантилност?
– През пролетта ние излязохме от един квазиавторитарен режим, който не стигна до окончателно оформяне единствено поради страха от Брюксел и възможното спиране на европейските финансови потоци, благодарение на които се купуват луксозни возила. Само допреди няколко месеца имахме партия-държава, вплетена във всички административни структури, независимо дали те са на ниско или на високо управленско ниво. Нейното присъствие в тях продължава и до момента, толкова са дълбоки корените й. Имахме и всевластен лидер, водач, наставник, имащ последната дума във всичко, или поне така ни се внушаваше. Това напомня ли Ви за нещо?
След всяко падане от власт на подобен режим обществото преминава през период на силна политическа турбуленция. Достатъчно е да си спомним първите години след 10 ноември 1989 г. Разликата е, че тогава имаше надежда, а сега тя отсъства. Отиде си заедно с двата милиона българи, потърсили по-добрия живот навън. Да, възможно е сегашната криза да се дължи на егоизъм, задкулисие и инфантилизъм, както Вие отбелязвате, но към тях е необходимо да добавим и нежеланието за промяна на политическия модел у нас.
Онези формации, които не знам защо масово биват наричани партии на промяната са най-големите длъжници на обществото ни. Те нагледно демонстрираха слабостта си, оправдавана чрез прехвърлянето на вината към другия. На Хитлер са му били виновни евреите, на Сталин кулаците, а на Пол Пот цялото общество. Докъде ще стигнем, ако продължаваме така с новата презумция за виновност? Отговорът ми се вижда твърде тъжен.
Епицентър
Последвайте ни и в Телеграм
