Автор: Винсент Танковски“, „24 часа“
„Тъй като сегашните партии са вече с ниска легитимност, страдат от хронична липса на доверие, може да дойде нова или нови политически субекти, които напълно да трансформират партийната система. Възможно е и да се подложи на дебат конституционният модел и замяната му с друг, а именно превръщането на страната в президентска или полупрезидентска република – с всички рискове, които носи това“, казва в интервю за „24 часа“ политологът Димитър Ганев от „Тренд“, който представя новата си книга: „Българската политическа почва – Пластове на националната политическа култура“
– Г-н Ганев, преди всичко поздравления за новата книга „Българската политическа почва“. Какво Ви мотивира да напишете тази книга и как се спряхте на тази тема?
– Книгата е резултат от няколко преплитащи се професионални направления, които опитвам да поддържам в последните години – политология и емпиричните изследователски методи, като към това трябва да допълня и историята, която ми дава необходимия фундамент за анализ. Преди четири години поех курса по „Политическа култура“ в катедрата по политология на Софийския университет и задълбочавайки се в това поле дойде и логичният резултат – да напиша тази книга за българската политическа култура, за нашите ценностни ориентири, за нашите възприятия за политиката. И разбира се, да опитам да дам отговор откъде идват те, как са формирани, какво влияние са изиграли в българската история, а и до днес. Въпреки, че книгата има научен характер, съм се старал да бъде написана на език, напълно достъпен за широката публика.
– Всеки посегнал към книгата и видял заглавието вероятно би си задал въпроса какво означава това „политическа почва“?
– Използвам почвата като метафора, защото, както в почвата има пластове, които са формирани в много дълъг период от време, така и българската политическа култура като почва се формира в продължение на векове от различни фактори. Те са фундаментът, върху който се ражда всичко след Освобождението като обществени и политически процеси в страната ни.
– Кои са тези пластове, за които говорите, които се явяват основополагащи за България?
– Идентифицирам четири основни пласта. Първият е географският, който предшества цялата история. Тук става дума не просто за „историческата локация“ – тоест, нашето разположение спрямо съседните народи и влиянието на това съседство върху развитието ни – а физическият терен, билото на Стара планина, река Дунав, спецификата на климата. Всички това поставя естествени граници и слага натурални предпоставки за нашето развитие във всички епохи, подбира и формира определен манталитет във всички етноси, които се заселват тук, доколкото различните племена се настаняват на различна надморска височина и се възползват от различни географски дадености. Близостта ни до Константинопол ни прави част от византийското културно пространство, а после и като част от Османската империя. Можем да твърдим и че България се намира на граница между Изтока и Запада и затова често се задава въпроса изток ли сме или сме запад. Принадлежността ни към балканското културно семейство се явява втори пласт. Този пласт стъпва директно на географския, като тук вече започваме да говорим и за хората, които населяват или обкръжават Балканския полуостров. „Географията е съдба“ са думи, които се приписват на Наполеон и като сентенция е изключително точно. Въпреки, че днес сме разделени от границата на Европейския съюз, Балканите в много дълъг период са били част от едно културно и политическо пространство. Това и днес личи по музика, манталитет, език. Учените говорят за „балкански езиков съюз“ – сходство, което се формирало исторически между езици, които принципно принадлежат на няколко отделни езикови семейства. Тук се преплитат ориенталско, средиземноморско, централноевропейско и този уникален синтез ражда балканското. Православието е третият пласт, защото именно религиозната идентичност на живеещите по българските земи до началото на XIX в., е била водещата. Това ни е позволило в периода на османската власт да запазим идентичност, различна от доминиращата в империята. Чак през Възраждането, националната идентичност става основна и последният пласт се явява именно националният – възприятието, че българите сме една нация.
– В книгата твърдите, че тази българската политическа почва влияе съществено върху цялата ни следосвобожденска история, включително и до днес. По какъв начин?
– Този последен национален пласт напълно доминира в следосвобожденска България, като политическата ни доктрина до средата на 40-те години на 20 в. е подчинена изцяло на националния идеал – Санстефанска България – обединението на всички българи на територията на една държава. През 1944 г. обаче всичко това се променя. Като последица от Втората световна война, България попада в съветската сфера на влияние и тук се нанася тоталитарен комунистически режим. Комунистическата идеология обаче рязко се различава от национализма, който владее главите на българите поне от средата на 19 в. Комунистическата идеология е привнесена отвън. Линията идваща от Москва заклеймява национализма и дава път на интернационалните ценности, заменя противопоставянето между нации с такова между класи, всякакви национални традиции са поставени под натиск. Или по друг начин казано, идва нова идеология, която няма своите корени в „почвата“. Само няколко години след установяването на комунистическия режим в страната, лека полека „почвата“ започва да променя режима, да го кара да се съобразява с нея. Започва процес на побългаряване на социализма. Тази нова линия се олицетворява от Тодор Живков. Опитал съм се да покажа тази промяна през отношението към малцинствата, през културната политика, през отношението към църквата и през промяната в позиция по македонския въпрос, да разкрия как се получава тази промяна. Как Живков в търсене да презареди легитимността на режима се обръща за помощ към „почвата“ и нейния последен пласт – националният. Партийният ръководител съвършено ясно разбира, че без „почвата“ няма да стане. Честванията по 1300 години България маркират нещо като кулминацията на този завой към национализъм. А малко след това се отива дори в крайност, стигайки до бруталния националистически акт като „Възродителния процес“.
– А как тази почва влияе и върху Българския преход и последните 35 години демократична история?
– Либералният ред, който доминира идеологически Запада от 1968 г., през 1989 г. залива Централна и Източна Европа като последица от края на Студената война. Но либералната демокрация не стъпва тук на чисто. Тук си има наша си „почва“, но и множество вече исторически и културни натрупвания от последните 100 години от Освобождението насам. Всички те оформят една специфична политическа култура, която удържа в себе си няколко субкултури. Именно от сблъсъка на тази политическа култура и нейните субкултури със западния либерален модел, се ражда Българският преход такъв, какъвто го познаваме.
– А каква е в дълбочината си българската политическа култура и какви са тези съдържащи се в нея субкултури?
– Политическата субкултура е много по-устойчиво явление от живота на една или друга партия. Партийните борби в едно идейно поле най-често са борба за по-адекватно представителство на определена политическа субкултура. Тя не само надживява партията, но и може да вдъхва живот на нова, стига новата да възпроизвежда достатъчно добре нейните ценностни нагласи и възприятия, да бъде в нейния код. Политическите субкултури в Българския преход, по начина по който съм ги разгледал, са устойчиви социални явления, които споделят общи възгледи, исторически травми, граждански ритуали, вестници, празници, паметници. Те не се увличат лесно по нови политически и идеологически моди, а остават лоялни на предразсъдъците си. В историята на Прехода можем да различим четири такива политически субкултури: социалистическа, националистическа, демократична и етнорелигиозна. Към тези четири трябва да добавим и масовата политическа култура. Ако първите четири изглеждат очевидни, то масовата може би ще предизвика почуда, но тя е особено важна. Социалистическата и етнорелигиозната субкултура се представляват през последните повече от 30 години от по една партия, съответно БСП и ДПС. Националистическата субкултура припознава БСП през 90-те години, но след 2005 г. намира представителство в други политически субекти като „Атака“, ВМРО, НСФБ, техните обединения, и в последните години във „Възраждане“. Демократичната субкултура пък припознава СДС през 90-те години като свой носител, но впоследствие също намира друго представителство през Синята коалиция, партиите от Реформаторския блок и последно в Демократична България.
Масовата политическа култура можем да определим първо негативно, т.е. през това, че хората принадлежащи към нея не са част от някоя от изброените политически субкултури. Масовата политическа култура няма ясно обособен демографски профил – той съвпада почти напълно с този на пълнолетното българско население. Тя е най-голяма и е отговорна за т.нар. месии като Симеон Сакскобургготски през 2001 г. и Бойко Борисов през 2009 г. и други такива проекти, които се опитват да черпят от нея като ИТН на Слави Трифонов и дори ПП на Петков и Василев.
В книгата се опитвам да опиша как вътрешните процеси в субкултурите, взаимодействията между тях, новите моди, които завладяват масовата политическа култура и напълно предопределят политическия процес в последните три десетилетия и половина.
– В книгата се опитвате да отговорите на въпроса и за специфичните черти на българската политическа култура? Какви са те в крайна сметка?
– Тази политическа култура на българите е родена, както от „почвата“, така и от предизвикателствата, които са ни заливали в последния повече от век. Без да претендирам за изчерпателност, бих маркирал някои специфични черти като например: 1) егалитаризъм или вроденото ни усещане за равенство идва от липсата на аристокрация, от липсата на сериозно социално разделение по време на османския период. Социализмът също допринася в тази посока, защото в неговия му идеологически фундамент е заложено равенство; 2) липсата на доверие към държавата и властта – като нещо чуждо, не свое. Тук корените могат да се търсят още в османския период, тъй като възприемаме властта на Високата порта като чужда власт. 3) търсенето на един човек начело на властта и мисленето за политиката през личности е друга характерна черта. От Константинопол е възприет политическият модел, в която властта произтича от сакралността на владетеля – „самодържец“, обединяващ в себе си светското и духовното управление. През цялата българския история идентифицираме властта с един човек – дали е хан, султан и после цар, генерален секретар на партията или министър-председател, този стереотип се възпроизвежда. Замислете се само, че за последните 25 години, всички партии са родени от своите лидери. Всички, без изключение. Няма го този партиен генезис, който доминира на запад, следствие от някакви социални конфликти или разделения. 4) Граничното ни място между изток и запад също придава своя собствена специфика, която рефлектира върху серия от политически процеси.
– Влиянията от запад и изток ли предопределят нашата съдба?
– България не задава световни политически или културни тенденции. Те ни сполитат. Както и стана дума, комунистическият режим и либералната демокрация са последици от две войни – втората световна и студената. Но тези външни за нас обстоятелства попадат на определена „почва“, а тази „почва“ започва лека полека да им дава един локален, нашенски характер. Ние може да не задаваме политическите трендове, но ги одомашняваме, побългаряваме ги, правим ги по наш, български образ и подобие.
– Съдейки по всичко дотук, за което говорите, ще успеем ли да решим политическата криза?
– Това е най-тежката политическа криза след демократичните промени, а дори да се върнем преди това – във времената след Освобождението, няма период с толкова чести избори и невъзможност да се произведе стабилна власт. В последните месеци ставаме свидетели на кризи от безпрецедентен характер в две от ключовите партии на прехода – БСП и ДПС. Още по-дълбокият проблем е че те досега бяха легитимни политически представители на две от политическите субкултури, за които споменах. Това ще роди там сериозни сътресения, което говори достатъчно за дълбочината на кризата. Струва ми се, че и след парламентарните избори на 27 октомври тази криза няма да намери убедителен отговор и в следващите няколко години ни чакат големи промени.
– Какви може да са те?
– Да се стигне до радикална промяна в партийната система. Тъй като сегашните партии са вече с ниска легитимност, страдат от хронична липса на доверие, може да дойде нова или нови политически субекти, които напълно да трансформират партийната система. Възможно е и да се подложи на дебат конституционният модел и замяната му с друг, а именно превръщането на страната в президентска или полупрезидентска република – с всички рискове, които носи това.
Източник: Гласове
Последвайте ни и в Телеграм
